Бронзово утро

Днес отново го видях. Циганинът от детството. Веднага го познах – същото лице, но набраздено от една тиха, неведома печал. И косите, почти изцяло бели. Сняг върху бронзова земя. Преди повече от трийсет години го съзерцавах как, яхнал маркуча на цистерната, миеше улиците – сякаш юнак от приказките бе яхнал шията на неукротим змей. Дебелият маркуч се виеше, съпротивяваше, бореше с водата и с яките ръце на циганина – ала той не му се даваше! – скоро улица «Еделвайс» блестеше под отлитащата подир водата към канала златна утринна заря на октомври.

Сега той беше край един контейнер за боклук. С лопата. Друг. Сериозното му лице сияеше като бронзова статуя на неизменността. Улиците вече не ги мият всяка сутрин, както беше в детството ми. Няма я оная вълнуваща свежест на смесените аромати – на асфалт, на вода, на остъргани от водната стихия бронзови листа. Вгледах се в лицето му – сякаш водните струи бяха дълбали с годините тези бронзови бразди. А как сияеше в утринната заря на октомври бялата коса!

Той строго гледаше как багерът изрива едрия боклук, вдига го към боклуджийската кола и тя го поглъща. Стоеше изправен, стиснал лопатата, и строго гледаше работата на багера. Не ме позна. Не ме забеляза дори.

Циганинът от детството.

(Севлиево, 4 октомври 2018 г.)