Думи-призраци (1)
МУЛТИКУЛТУРАЛИЗЪМЪ
Спомнямъ си какъ съученицитѣ ми се смѣеха, когато въ началното училище се опитвахъ да обясня какво е “прилагателно” и го нарѣкохъ: “дума-призракъ” (вмѣсто “признакъ”). Сега обаче все повече разбирамъ, че единъ отъ сѫщественитѣ признаци за изгубенъ свѣтъ и гинеща култура сѫ именно “думитѣ-призраци”. Толкова по-трагично е това откритие, колкото повече се убѣждавамъ, че за думитѣ-призраци може да се съставятъ цѣли книги и рѣчници.
Днешното напомняне за тѣхното сѫществуване въ нашия все по-прозраченъ свѣтъ е блѣстящиятъ британски есеистъ Теодоръ Далримпълъ (Theodore Dalrymple) и една отъ по-новитѣ му книги: Anything Goes (“Всичко минава” – но не като “всичко тече”, а като “всичко може да бѫде пробутано” – за какво ли не?).
Една отъ думитѣ-призраци (естествено, Далримпълъ не ги назовава така!) е “мултикултурализмътъ”. Нѣколко мисли на Далримпълъ ми отпушиха рѣки отъ съпоставителни и достигащи дори по-далече разсѫждения. Въ крайна смѣтка осъзнахъ, че тази дума-сигналъ е една отъ безкрайния съ бѣдностьта си да говори рѣчникъ на “постъ-елита”, нарѣченъ от автора – virtue-signalling intelligentsia. Нѣма да привеждамъ тукъ мислитѣ, които ме вдъхновиха, защото цѣлта ми е не да прѣвеждамъ, а да продължа тѣзи мисли въ мое собствено русло.
Прѣди всичко, културата е нѣщо безкрайно далечно отъ “мултикултурализъмъ”. Примѣрътъ, който дава Далримпълъ е трудностьта при общуване между англичани и французи, породена отъ културнитѣ различия помежду имъ, въпрѣки географската имъ близость. Ако това може да се каже за тѣзи двѣ култури, разсѫждава Далримпълъ, колко повече е въ сила то по отношение на култури, отстоящи на хиляди мили и вѣкове една отъ друга. Подхващайки тази мисъль, бихъ добавилъ, че за да проникнешъ въ чуждата култура, ти трѣбва да познавашъ издълбоко своята – възъ основата както на езика, на историчностьта ѝ, тъй и на неписанитѣ ѝ и неподдаващи се на описване особености и свойства. По-конкретно: за да говоримъ за знания за българската култура, ние трѣбва да тръгнемъ отъ коренитѣ ѝ, отъ старобългарската култура, заедно съ нейния езикъ (!), духовна сѫщность и прочие. Колцина отъ днешнитѣ българи сѫ запознати дори само съ една отъ нещедро посоченитѣ отъ менъ страни? Езика, да кажемъ? Въ какъвъ мултикултурализъмъ ще влеземъ ние съ ромитѣ, които дори не притежаватъ собствена историческа паметь и писмена култура, фиксираща тѣхнитѣ културни постижения прѣзъ вѣковетѣ?
Понятието “мултикултурализъмъ” олеква до шапка-невидимка – сериозенъ елементъ отъ още по-сериозния дрешникъ съ нови дрехи на “царя”. Културното съпоставяне (основата на единъ сѫщностенъ мултикултурализъмъ) е една отъ, бихъ казалъ, най-тежкитѣ, трудоемки и врѣмеемки задачи на всѣки страновѣдъ. Изучавамъ китайската култура отъ 30 години и смѣтамъ, че едва сега правя първитѣ стѫпки въ вѫтрѣшното придобиване на нѣкои основни познания и понятия, чрѣзъ които бихъ могълъ, ако живѣя достатѫчно дълго, да напрѣдна мъничко въ началното ѝ разбиране.
“Мултикултурализмътъ”, заедно съ множество други думи-призраци, сѫ всѫщность именно сигнализатори, маркери за принадлежность къмъ една не особено мѫдра (да не кажа нѣщо по-тежко) съврѣменна идеология, която въ душевната си часть е силно нарцистична и нѣма никакво намѣрение да се блъска и труди да познава чужди култури. Тържище и мѫдрость сѫ несъвмѣстими, а мѣстото, кѫдѣто мултикултурализмътъ се сѣе и бере е именно тържището, най-много лабораторията за социални експерименти на (зловѣщъ и нещастенъ) гений на постхуманната мисъль. Защото степеньта на отдалеченость отъ собствената ни култура е право пропорционална на способностьта ни да виждаме въ митологеми като “мултикултурализъмъ” нѣщо реално. Освѣнъ ако подъ “култура” се разбиратъ навиците кѫдѣ да се отхождаме и дали се хранимъ съ пръсти, вилици и лъжици, или съ пръчици. На това ниво “мултикултурализмътъ” може да достави наслаждение на своитѣ адепти. Но не и на нивото, на което една култура се отличава отъ друга и може да я води къмъ нови хоризонти или собствени катарзиси.
