Нашите комплекси
Понѣкога човѣкъ свръхчувствително приписва на другитѣ собственитѣ си комплекси, опасения и недѫзи – отъ страхъ да не бѫде заподозрянъ въ нѣщо, подозира въ него другитѣ; отъ страхъ да не бѫде унизенъ – унизява. Много трудно, почни невъзможно е такъвъ човѣкъ да добие прѣдстава за реалното въздѣйствие на неговитѣ «възприятия» върху околнитѣ, именно защото той вижда собственото си дѣйствие като идващо «по вина отвънъ», т.е. като реакция на нѣщо, като достоенъ отпоръ на нѣщо, което го «прѣдизвиква». Ето защо най-лесниятъ начинъ да се парира такова поведение е да се приеме то за истинно – да се приеме обвинението въ нѣщо, което виждаме у обвиняващия; смирението е единственото пространство, кѫдѣто тѣзи удари ще бѫдатъ удари въ въздуха. За жалость, малцина разбиратъ това. И човѣшкитѣ отношения се натравятъ и отровностьта имъ се подхранва. Обикновено такива хора се оказватъ много слаби именно тогава, когато бѫдатъ уязвени отъ онова дѣйствие, срѣщу което тѣ прѣдприематъ «прѣвантивенъ ударъ».
И не само това – тази отровность се «възпитава» чрѣзъ изкуството, което ги приема за естествена черта, дори достойнство на хората. Любовьта по единъ извратенъ начинъ се асоциира, дори обуславя съ гнѣва, ревностьта, подозренията, похотливостьта и пр. Говори се за единство на унищожаващи се взаимно противоположности, като унищожената противоположность (любовьта, напримѣръ) се поставя въ екзистенциална обусловеность отъ разрушителни страсти (омраза, гнѣвъ и пр.). Цѣлата художествена литература бъка отъ примѣри на неразбиране на човѣшкитѣ страсти, дѣйствията имъ, цѣлата имъ налудничава ирационалность и безполѣзность. Сложностьта на характеритѣ е «достойнство», а много рѣдко добрата, простотата, истинностьта и липсата на «заврънкулки» въ нѣкое произведение е възхитително качество. Психологията такава, каквато ни я дава духовниятъ опитъ на светцитѣ, е може би единствениятъ правиленъ критерий за прѣценка на художествената проникновеность и истинность на всѣко произведение на човѣшкия умъ. Защото какъвто е умътъ – такива сѫ и творбитѣ му. Божиятъ умъ твори божествено. Грѣшниятъ – грѣшно. Обърканиятъ – объркано. Злостниятъ, завистливиятъ, гордѣливиятъ, грубиятъ умъ – съ злость, зависть, гордость и грубость. Илюзия е, че човѣкъ може да сътвори нѣщо повече отъ това, което умътъ му може да излѫчи. И свѣтлината, и мракътъ въ произведенията на изкуството, сѫ просто качества на сътворилия ги умъ. Затова нравственостьта е изначално и неизмѣнно качество на всѣко човѣшко творение и едноврѣменно – пробенъ камъкъ за качествата на послѣдното. Затова възпитанието на ума е обучение въ изкуство; и изкуството не може да не възпитава. Безсмислието възпитава безсмислие; глупостьта – глупость. Човѣшката природа си е сѫщата и точно поради тази причина древното и съврѣменното изкуство се отличаватъ единствено по това, доколко тѣ сѫ причастни на истинското изкуство. Модностьта и модерностьта не сѫ извинение за безсмислието и глупостьта. Качествата сѫ си качества, достойнствата достойнства и да отрѣжешъ носа на изобразеното отъ тебъ лице може да е станало мода, но то никога нѣма да стане човѣшко, естествено качество.