Глобализъм и отчуждение
Глобализмът ще донесе (и вече носи) на човечеството невъобразима самота и отчуждение. Социалните мрежи вече са станали заместител на истинското общуване, което е невъзможно без човешки допири; а човешките допири са неосъществими глобално, те са винаги поместни, малки и почти затворени кръгове на взаимно познаване, зачитане и навик, сравним с вечността. Глобализмът като стремеж към взаимно познаване е неосъществим, освен в режим на свръхопростеност и повърхностност. За целеустремените (съсредоточените, дълбоките) хора глобализмът е безсмислие. За търговците – рай. За потребителите – необходимост. Човек не може да знае всичко, да познава всички (култури, езици и хора), дори стремежът му да се добере и докосне до тях чрез пътешествие може да го води от място на място, през хората, през душите и сърцата им, напоени с история, не по-дълбоко от полета на водно конче, допиращо най-горния воден слой и то само за миг. Точка тук, точка там – живот от несвързани точки. Глобализмът отнема топлотата на бащиния кът, на ограденото от невидими царства детско островче, което проектира около себе си махала, дори град – но малък, събран в историческия си живот, спокоен град. Живеещият в такъв град няма нужда от глобализъм. Не са му нужни нови владения извън тихия простор на няколко верни приятели и почтени съседи. Той е недосегаем за жилото на отчуждеността и самотата, докато има съмишленици в малкото.
Човекът по инстинкт се стреми към малкото, добре познатото, повторяемото, сигурното, спокойното, цикличното съществуване. Студеният всеград на глобализма е гробище за нашите мънички, детски градчета. Когато всеобщото гробище на отделните, личните истории, градове и народи бъде изградено, ще настъпи новата ледникова епоха на нов, нечуван тоталитаризъм – на самота и отчуждение под звуците и прожекторите на вечния празник на следенето: взаимно, и от Окото.
(7 март 2018 г., 5 ч. сутринта)
