Болното дете

Детето лежеше болно, когато всичко навън оздравяваше след зимната мъртвост. Лежеше умиращо не от една, а от много болести, когато птичата песен възкръсваше и заедно с хилядите неповторими ухания на пролетта пълнеше простора — тъй силни бяха ароматите ѝ, тъй гъсти звуците ѝ, че с шепи можеше да нагребеш и да окъпеш целия си дом с радост и ласка!

Ала детето лежеше и вече си отиваше. Красивото, неповторимото, единственото дете на най-ласкавите родители на света. То не бе онова — идеалното дете от книгите: то често оскърбяваше баща си и майка си. Често вършеше обратното на това, което му казваха. Често бе наказвано. Но въпреки всичко, семейството не се разпадаше, защото в него имаше любов, макар детето да не я разбираше. Родителите се надяваха, че все ще дойде ден и то ще разбере.

С колко надежда и трепет се взираше майката в гаснещото личице. Кога ще отвори очи, кога? От дълги дни то само лежеше, хранеше се изкуствено, вирнатото винаги носле се бе смалило, изпито от невярната болест. Всичко, което родителите носеха в сърцата си в тия дълги дни, бе само надеждата. Те се молеха. Те дадоха обет — да се надяват дори когато надеждата, по човешки, се предаде. Дори когато самата надежда реши, че вече няма надежда. Въпреки разума. Въпреки предсказанията на лекарите. Въпреки отказа на роднините да помогнат. Въпреки всички „въпреки“. В тях бе заглъхнал и разумът, и болката. В тях отчаянието бе изгубило сила, защото отчаянието е онази черна космическа дупка, в която ще потъне всичко, ама съвсем всичко, ако му подадеш ръка, дори ако само го погледнеш. Те ослепяха за отчаянието. Тогава прогледнаха за надеждата. Те не вярваха. Те знаеха, че отвориш ли очи за надеждата, тя не ще бъде посрамена.

Пролетта отмина, дойде лятото. Очакването вече губеше сила. Надеждата искаше да се оплаче: стига! Родителите станаха очи, които гледат, които се напрягат да доловят и най-мъничкото трепкане на очите, които най-много обичаха на света.

И денят дойде. Това не беше утро, както много често става в хубавите разкази. Беше вечер, една незапочнала вечер. Тя започна с едва доловимо трепване на миглите на умиращото дете. Толкова трудно доловима, че дори пеперуда, кацнала върху тях, не би помръднала от него. Ала родителите го видяха. Не, очите им не го видяха, надеждата го видя. Надеждата има най-острия поглед на тоя свят! Тя вижда  дори онова, което уморените от бдене очи не могат съзря.

Още едно трепване. Като по-силна вълничка върху гладка вечерна вода. И още едно! Леко се открехнаха очите на лошото дете. То се събуждаше, о — сега вече и слепите очи на отчаяния биха видели това пробуждане в полумрака на деня.

Мина половин миг и злобното дете отвори очи.

„Мамо… Тате… Простете ми!“

Те обаче не можеха да простят!

Как можеш да простиш вината, която отдавна е потънала в океана на любовта и отколе е била забравена? Затова родителите се учудиха: да простят? Какво?! Но те разбира се му казаха:

„Прощаваме ти всичко от все сърце, миличък!“

Защото за едно истински родителско сърце прошката не е трудна. Напротив, тя е по-силна и от най-силната болка. Най-важното за тях бе, че надеждата за завръщане бе победила тъпата логика на отчаянието.

Слънцето угасна. Секнаха птичите гласове. По небосклона забляскаха, като рибки в бързей, неизчетни звезди. Лошото дете бе мъртво. Първата нощ от живота на доброто дете започна с песен на щурци, която тъй гъсто изпълваше въздуха, че можеш с шепи да я нагребеш и да я пръснеш из дома си като спомени от вечното царство на детството.

Фошан, пров. Гуандун — Китай
7-ми март 2013 г.