Богоявление в Китай
Тази година не се лишихме от Богоявленската служба! За да отидем на богослужение обаче, нужна е подготовка от няколко дни. Първо, запазване на хотелска стая — мястото, където живеем, е на часове път от православния ни параклис, времето не винаги е сгодно, а в почивните дни пътищата и улиците са претоварени с превозни средства, пътници и минувачи. Отрадно е, че тази година празничните дни в нашия край са ведри и топли, понякога дори слънчеви. Второ, приготвяне на бебешка храна, повивала (не искам да използвам небългарската дума pampers 🙂 ) и малко дрехи и за нас. Това означава пълна раница и още една ръчна чанта. Пътуването за два дни до Гуанджоу означава и немалки разходи за храна, път и пренощуване. Ето как протече това малко пътешествие.
Една от особеностите на мъничкото градче Сицяо е разредеността на обществения транспорт. Пред училището минават два автобуса, понякога се чака половин час. Натоварен съм изцяло: на гърдите ми виси вече 11 килограмовият Тошко, на гърба ми — дрехите му и част от храната му. Останалото го носи майка му. Автобусът идва, качваме се и, както обикновено, учтиво ми отстъпват място (независимо дали мъж или жена носи малко дете, това е един от елементите — или по-скоро остатъците, защото в по-големите градове вече се среща по-рядко — от традиционното китайско възпитание). След около петнайсетина минути сме на автогара „Сицяо”. Там багажът ни минава през задължителното за всички гари, автогари и летища в Китай сканиране, след което го грабваме и търчим към гишето за билети. Тъй като автогарата е мъничка, рядко се чака на опашка. „Два билета до автогара „Лиухуа”, моля!” Това е „Градска автогара — Гуанджоу”, намираща се в един от гъсто застроените райони на този огромен град и разположена на три етажа.
Пътуването е спокойно и сънливо, с изключение на нередките мигове, когато шофьорът натиска яростно клаксона, а в Китай клаксоните са по-гръмки и дръзновени от нашите, може би защото трябва да впечатлят много по-голямо множество съперници. Тошко е унесен в сън — той почти винаги заспива, щом се озове в монотонно подрусващо се превозно средство.
Събота е, пътищата се гънат под товара на задръстванията и мудното влачене на камиони, автобуси, автомобили… Вместо обичайния един час пътуване, този път стигнахме автогара „Лиухуа” едва след час и половина. Тошко е вече буден и гладен, затова и реве като балканско лъвче. Спускаме се в метрото, защото пътят ни още не е приключил. От станция „Централна гара Гуанджоу” пътуваме в препълнен влак до станция „Зоологическа градина”, а раменете ми вече са протрити и вгънати надолу от драгоценния пътник, висящ върху тях от повече от час, а той неспирно върти глава и оглежда пътници, знаци, светлини, а когато в полезрението му се появи нещо светло или ярко, вдига ръчица и издига глас „А? А? А?”…
Стигаме до хотела, бързо се регистрираме и качваме, за да отдъхнем. Всъщност, няма време за това, детето трябва да се умие и нахрани. И търпеливата му майка го мие, храни, подготвя. Следобедът е уречен — ще се срещнем с Джу Нин, нашата мила сестра (всъщност по-малката сестра на китайската ни снаха), в Книжния център на района Тиенхъ („Млечен път”) — една огромна книжарница (и повече от книжарница) на шест етажа.
Градът на книгата в район Тиенхъ, Гуанджоу
Дали защото е събота или защото приближава китайското новогодие, не знам, но книжарницата гъмжи от посетители, мнозина от които четат, насядали покрай високите лавици. Това продължава часове.
Ние се качваме първо на петия етаж, който е „Детският свят” в тази книжарница. Тошко примира от нетърпение и любопитство, ръчицата му сочи във всички посоки, хваща една книга, сетне друга, объркан от радост и леко раздразнен от невъзможността да избере всичкото това богатство. Купихме му три малки книжки: първата е „Лун-ю” (Беседите и изречения от Конфуций, адаптирана за деца, естествено — не цялата книга, и с ярки, запомнящи се илюстрации), втората е „Китайски поговорки”, третата е „Избрани стихотворения от епохата Тан” (адаптирани и красиво илюстрирани, на оригиналния класически език, с обяснения), а също и две големи книги от някакъв изкуствен материал, водонепромокаем, некъсащ се („дъвкаем”) с класическото произведение „Трисловен канон” (всеки стих се състои от три знака-думи), съкратен за деца, но на оригиналния класически език с обяснения и пак „Танска поезия”. Представете си издание на български класически стихотворения за деца в този вид, пригодени за най-малките слушатели (защото те могат само да дъвчат книгата)!
Тук човек може да прекара часове наред — милиони книги, подредени изрядно на цели шест етажа! Има още един етаж — под първия, където е най-големият музикален магазин, който съм виждал: десетки видове пиана, стотици видове китари и почти всички видове китайски класически инструменти. Отделно — дискове с музика и аудиокниги, видеокниги, научно-популярни видеоматериали и пр. и пр.
Когато излизаме уморени, слънчевите лъчи вече се стапят зад хоризонта.
Неделното утро е облачно и тихо. Параклисът е недалече от хотела, петнайсет минути с метрото и после още петнайсет минути пешком. Богослужението е скромно, тихо, неприлюдно. Тошко спа през целия път, изморен от нервно прекараната нощ — когато спи при нас, винаги се буди в най-дълбока доба и се разхожда между нас и върху нас, реве и бърбори, повече от час. Когато стигнахме храма, веднага се включих в пеенето, с детето на гърди. Той се пробуди, но вместо да заплаче, унесе се в пението, в действията на свещеника, в свещенодействието… След повече от час, когато дойде време за причастие, стана леко неспокоен, може би огладня.
След евангелското четиво йеромонах Антоний произнася, с мек и ясен глас, много хубава проповед за смисъла на празника. Причастие. Нашият младенец мирно се причастява. Сетне продължаваме всичко по реда си. След отпуста, макар да е вече 21 януари, служи се богоявленски велик водосвет: за това няма да има възможност до следващата година. След причастието дадохме на детето бисквитка, защото се държеше сърдито. Той започна да я гризка, гладен беше. И тук се случи нещо, което ме впечатли радостно — щом отхапа една трошица от нея, Тошко се усмихна и започна да бута бисквитката в устата на майка си, сиреч, не само аз съм гладен. Майка му отхапа мъничко и му я даде обратно. Тогава той я поднесе към моите уста. Дано тази щедрост и грижа за другите се запази у него винаги!
Обратният път е по-труден, защото сме изтощени от стоене и ходене. Хората, които се тълпят към автогарата, са толкова много, че игла няма къде да падне. Безпорядък, водовъртеж от човешки тела. Потни (през януари!) се добираме до гишетата за билети и за щастие както винаги служителките са точни и експедитивни. Сетне, до мястото откъдето ще тръгне самият автобус трябва да изминем още 180 метра сред гъсто людско море. В автобуса вече няма сила за нищо друго, освен за дрямка. Стигаме автогарата и оттам си наемаме триколка (някакво невъобразимо превозно средство — средство за прехрана на немалко бедни китайци — мотоциклет с кабина за двама-трима свити на кравай пътници), която с шум и пушек, и ужасно друсане защото пътят е вече повече от половин година в ремонт на един и същи етап, ни докарва най-сетне до дома.
Щастие и духовна утеха, примесени с кисела до главобол умора и желание за нищо друго, освен сън.
22 януари 2013 г.
