Високата култура и нейната безгласност
Снощи започнах да гледам руския сериал «Разкол» за времето на патриарх Никон, старообрядците и «претихия цар» Алексий.
Рано тази сутрин, 4:50, младенецът ни разбуди с гладен плач. Сетне, като криле на ранена птица, мисли започнаха да блъскат лицето на душата ми и ме накараха да се откажа от опитите да заспя отново…
В полите на планината Сицяо предутринната тишина е дълбока.
Мислите ми се пренесоха към България, миналото, културата. Страдно ми беше от вандализацията на културата, която днес е повсеместно явление. Мислех си, какво създава, храни и крепи високата култура? Какво е висока култура? Възможно ли е, длъжна ли е държавата с нейната държавност като жив организъм, пазещ ведно и поотделно, като свои членове и клетки поданиците си, да «носи култура» по начина, по който това е искал да направи цар Алексий? Или – както в много други случаи – една или няколко погрешни идеи като раково образование са се разраснали и задушават творенето на висока култура и самото образование (=образуване на висока култура) в България сега.
Това, което виждаме в културното пространство на съвременното общество, може да се сравни с това, което виждаме в градината на един дом. Нека говорим за културата като за градина, а обществото вземем като дом.
Градините биват предни и задни, достъпни за погледа на минувача и вътрешни, скрити от взора на случайните люде. Огромната разлика с прототипа обаче е, че за градинаря не съществува дилемата – да пази ли бурените, плевелите и трънаците като културна ценност. Градинарите са във висша степен недемократични (според нашето измислено разбиране на (и до някаква степен разминаване със) демокрацията). Те се грижат главно за високата култура, за цветята, които благоухаят и украсяват градината. Смятам, че културата по начало е аристократична, високата култура е плод на дълго и усилно, понякога до болка и страдание, образование, а тълпата иска именно лекото и мекото, тоест онова, което може да се погълне с едно преглъщане. Високата китайска класическа култура е пример за аристократичност: само за усвояването й на равнище „потребител」 са нужни десетки години, а какво да кажем за постигането на висотата, на която са били нейните творци? Единствено хора, чиято аристократична среда, домашно възпитание и средства са им дали възможността да се образоват до такова високо равнище, са могли да създадат такава култура, която не само да украсява родината им, но да цивилизова останалите народи около нея до степен на културна асимилация. Само аристократичната, висока култура може да постигне такова цивилизационно въздействие. Истинските носители на цивилизацията никога не са школски възпитаници, а несретници, чиято творческа дейност неизменно е носила печата на духовно-аристократичната самота всред буйно веещи се на вятъра на съвременността тълпи от посредствени и винаги доказващи се пленители на тълпата. Културният провинционализъм е неотделим от широкостта, масовостта и „демократичността」 (разбирана като търпимост към вулгарната, пошла култура) на едно обществено тяло, докато гласът на високата култура е недостъпен за ушите на гласовитата масовост.
Градинарите от висока класа съчетават различни елементи на високата култура и не се интересуват от това да дадат „гласност」 на плевелите, бурените и бодилите. „Ако можеха да говорят」, тези ненужни на градинаря растения щяха да проплачат и да го нарекат „фашист」 — в това съм убеден. За тяхна жалост обаче градинарят знае, че колкото повече гласност им дава, толкова повече те ще се обвиват около културните растения и ще ги задушават. Макар в някаква степен тази притча да внася опростенчество в нещата, мисля, че от друга страна тя отразява неправилното разбиране на гласността в нашето „демократично общество」.
Често ние не мислим за градината като за огледало на вътрешното състояние на стопанина на дома и тук грешим. Градината е като облеклото и тя много често показва вътрешната „обществена култура」 на своя стопанин. А именно съвкупността от градини прави една държава подобна на градина или на бандарлък (една от любимите ми народни думи, научени от дядо — Бог да го прости! — означаваща запустяло място, което бурените и трънаците са го направили непроходимо, негодно за нищо и дори опасно).
И тъй, високата култура у нас изчезва или е останала някъде из задните дворове на българското общество във вид на самотна саксия, представляваща по-скоро експонат, отколкото жива зеленина, способна да прочисти въздуха и да насити с аромат душите на минувача, случаен или не. Причината е именно криворазбраната за кой ли път „гласност」, „цивилизация」 и „демокрация」. У нас гласността е в това кой ще надере гърлото си повече, за да заглуши съседа си. И понеже гърлодрането (а на старобългарски има една още по-внушителна дума: козлогласование) е фактор за (не)културно оцеляване сред буйния български бандарлък, то оцеляват тези, чиито гласови възможности са устроени тъй, че да надвикат останалите. Въпросът е в това бои ли се държавата от това да бъде градинар, защото градинарството е вид тоталитаризъм по отношение на задушаващите всичко около себе си репеи и магарешки бодили. Бои ли се тя да подхранва цветята, които винаги са били и ще бъдат по-слаби от бодилите и трънаците, защото функцията на цветята е да облагоухават и украсяват градината, докато животът на плевела е прост: да оцелява. Високата култура е безсилна пред вандализма на оцеляването заради самото биологично житие-битие. Освободеното от нравствени ориентири пост-градинарско общество вече няма свободата да се ориентира във все по-буйния бандарлък. Розите се ценят вече единствено заради бодлите си. И заради цената, на която се продават. Извън градината.
В Евангелието обаче ни е даден мъдър съвет: да се оставят плевелите да растат заедно с пшеницата, та да не би като изскубваме плевелите, да изтръгнем с това и пшеницата. Предполагам, че в личен план никой не би оставил плевелите да „красят」 градината му и да „благоухаят」 наедно с цветята. Думите Христови се отнасят именно към обществото.
Тъжното е, че когато израненият от тръни творец се опита да засее цвете в градината на България, той трудно ще намери къс земя, където небето все още може да пролее дъжд през бурена, където слънцето може все още да затопли семенцето през гъстите сенки на треволяка и където няма да „пречи」 на гордо стърчащите права и свободи на бандарлъка.
Из „Китайски дневници「, 12 януари 2013 г. Фошан, Китай
