«Заличаването» на стенописа на новия храм «Света Петка» в Севлиево

И тъй, стенописът на «Света Петка» бе заличен. Замазан. Символично. Както замазват и българската история — припряно, необмислено, грубо. За мен това в никакъв случай не е «тържество на Православието», както може би някои го чувстват. Защото случаят – от самото начало до края, – няма нищо общо с Православието. Как така ли? Ами ето как:

1) Използван е безвъзмездния, дарен с искрено и добро сърце, труд на известен български художник, с когото Севлиево винаги се е гордяло и на когото дължи благодарност. Дарът е приет. После – захвърлен и оплют. Това отношение не е нито православно, нито християнско! При това – без дори да се свържат с човека, положил такъв труд и заложил името си в него. Да му поднесат извинение. Или поне обяснение. Това не е просто невъзпитано, то е дивашко! Какво общо има то с Православието?

2) Сякаш никой не забеляза, нито отбеляза най-същественото: одобрен е като иконописен един нецърковен стенопис – талантливо изпълнен, новаторски, модерен, но все пак чужд на църковното изкуство стенопис. Въпросът е не как е станало това, а защо? И кой е взел решението. Защото цялата история започва именно от това решение и се върти около него както земята – около оста си. Този момент не го отчитат нито критиците на стенописа, нито критиците на вандалското му замазване. А в него е цялата същност. И тя се побира във въпроса: Защо го допуснахте? Това скандално положение бе напълно предвидимо и можеше да се избегне както огорчението и отблъскването на един прекрасен човек от Църквата, така и огорчението и отблъскването на мнозина вярващи от Църквата. Какво общо с Православието има отблъскването на хора от Църквата?

3) Неодобрението, от страна на църковната общност, на стенописа именно в качеството му на православен църковен иконопис е обяснимо за всеки, който познава що-годе историята на Църквата и ролята на иконописта в нея, качествата на православната икона и изискванията към нея. Иконописта е богословие. Както в богословието не можем да си служим с небогословски език, така и в иконописта — с неиконописни изображения. В крайна сметка върху Църквата — не върху допусналите това положение — се посипаха куп груби, обидни, нагли критики — а именно върху Църквата и вярващите ѝ, сред които съм и аз — задето не била достатъчно модерна и не оценявала изкуството на художника. Господа, това просто не е вярно. Църквата оценява и нецърковното изкуство като изкуство, тя не води война срещу светското изкуство («нашата бран не е против плът и кръв»). Но Църквата има свое изкуство, което си има своята вековна (не средновековна!) и дълбоко смислена и осмислена история и принципи. Нима отричате правото ѝ да пази своето изкуство? Ако не позволявате на Църквата да диктува каноните на светското изкуство, защо се нахвърляте срещу нея, когато тя не ви позволява да диктувате каноните на църковното изкуство? Не е ли това лицемерно? То също няма нищо общо с Православието.

Изходът от тая неправославна и нецърковна сага?

Единственият — поне за мен, — е прошката.

Дано всеки успее да стигне до нея сам, по съвест, в тайното кътче на сърцето, където не проникват нечисти думи и горделиви оскърбления.