Доктор Кой, азбантиума и спасителната упоритост

Последните епизоди на последния сезон на «Доктор Кой» (BBC’s Doctor Who, Season 9, Episode 11, 2015). За да излезе от капан, в който го е въвлякъл неизвестно кой, Докторът трябва да се пребори с всички свои страхове, въплътени в отвратително, гигантско, прегърбено почти одве човекоподобно същество с бял плащ като призрак.

В крайна сметка той преодолява всички препятствия, но стига до стая, в която от свободата му го дели или ужасна тайна, която предателят му иска да узнае – тайна, от която зависи може би съдбата на вселената, тайна, равнозначна на съгласие на предложението «Слез от кръста, ако си Син Божий!» и стена от «азбантиум» (кристаловиден минерал с фантастическо название, започващо със сричката АЗ). Азбантиумът е 400 пъти по-твърд от диамант! А стената е с дебелина 20 фута (6,09 метра)! Дилема, която Докторът решава «по по-дългия път» (the road less travelled). Тоест, започва да удря с юмрук стената, преди съществото да го застигне в стаята към свободата и да го рани смъртоносно. След което той ще пълзи ден и половина към стаята, където трябва да умре и да «възвърне» предишна своя версия, вложена в системата (докторът е последният time-lord, фантастична раса с две сърца, която разполага със способност за «регенерация», практическо безсмъртие). Всяко «предишно аз» той хвърля от кулата на своя затвор в езеро. И този цикъл се повтаря 4 и половина милиарда години! Това е времето, за което с кокалчетата на юмрука си Докторът разбива стената от АЗ-бантиум и получава свободата да излезе от затвора на предателството – все едно свое или чуждо! Той прави това от любов, каквато ми е трудно да си представя в нашия смачкан от бездушие, обръгнала сивота и алчна похотливост свят.

Една от най-силните притчи за непоклатимата решимост да не предадеш тайната и да не се откажеш от начинанието си, дори ако буквално това ти струва милиони твои собствени живота. Езерото под кулата е пълно с твоите черепи! Но ти си още на браздата и не се отказваш дори от смъртта в името на едно свое свято дело.

Тази сутрин се събудих и в ума ми веднага се появи една друга случка, този път истинска. Една силно прегърбена жена, която живяла превита надве цели осемнадесет години, била най-сетне изцелена от Христос! Представете си не страданието й, а силата на духа й да търси изцеление цели осемнадесет години! Защото тя не се отказала от истината, че човек е роден, за да живее изправен и да гледа напред и нагоре. Тя не казала на Христос: «Ние сме родени, за да гледаме цял живот в земята и пръстта, това е нашето естество! Остави ме и си върви по пътя, вече свикнах с Г-образното съществувание. Това е пътят на еволюцията. Така съм се развила.» Тоест, тя се борила срещу изкушението да свикне, да каже не на упоритото съпротивление дори срещу «естеството», което за повечето от нас е просто навикът – тиранът, или (както Шекспир го нарича) чудовището навик! Жената устояла на това изкушение и продължила да удря стената на своя АЗ-бантиум, идвайки смирено в храма с надеждата да се възвърне в своето истинско «аз», отвъд бантиума на човешкото примирение със собственото положение.

Има ли такава готовност за борба, за отказ от навика да живуркаме в самооправдание и блатно самодоволство – Бог рано или късно идва и прави кокалчетата на юмрука ни по-силни и от най-крепкия азбантиум. И скъсява четири милиарда и половина години. И ни дава жизнена сила. Той идва само при непримиримите прегърбени. Дано се окажем от тях, дано не се откажем от ударите по нашата 27-годишна, 45-годишна, 500-годишна стена…