Възкресение
Потъвам бавно в нощната тъма
като отдавна — пъхнал длани уморени
под бялата възглавница… В ума ми
се свива тихо древната вселена
и аз се свивам, все по-малък ставам…
От ъгъла ухае на зюмбюл
и не е вечер, утро е… Оттатък
донася се гласът любим на дядо.
Учуден ококорвам детски поглед,
навън е пролет, пее чучулига,
на български гугутките говорят,
доматите на двора са в сълзи!
Гласът на дядо? Мигар е възможно?
Та той години вече е в пръстта!…
Години вече празно е на двора,
и джоджен и домат там не растат!
Да! Той ме вика: „Хайде, че донесох
ти пърленките, дето най обичаш!“
Протягам от креватчето нозе
но те до пода някак не достигат…
Ръцете ми са също странно малки
очите ми са ясни и перчемът
пред сънния ми поглед е увиснал…
И на вратата дядо се явява!
На улицата сетне аз излизам,
там е Ивайло, с „Школника“ лети,
и Мирьо, Светльо, а и много други,
отминали в отвъдното преди.
А утрото е невъзможно светло,
небето е безумносиньо пак,
дъждът умил е цялата вселена
а вятърът — издухал всеки мрак!
Севлиево сияе променено
и всеки се е върнал у дома си,
и няма дом с покойник и жалейка,
и няма двор без смях и без цветя —
живее вече всичко възкресено
в това бездънно Утро на живота!
…
На сутринта попита ме жена ми:
защо така се смееше насън?…
(Фошан, Светли четвъртък 2013 г.)
