Изкуство и време
Времето, което прекарваме с произведение на изкуството — все едно като творци или като читатели, слушатели, зрители — има огромно значение. То е време на общение. А общението е неизменно обмяна на духовна енергия. Общението има скрита, тайнствена страна. Мисълта ми хрумна докато се чудех защо една реалистична картина и една фотография на сходен обект ми въздействуват различно — картината винаги ме вълнува, увлича, трогва много по-дълбоко отколкото фотографията. Едно от обясненията може би е именно Времето. Художникът прекарва с картината си значително по-дълго време, отколкото фотографът. Това е време на общение, при което личността на художника се отпечатва, вгражда, въплъщава духовно в картината и когато съзерцаваме картината, ние се докосваме духовно до личността на нейния творец. Ако духовната страна на тая личност (не просто талантът му) е изпълнена с красота, тази красота се предава на нашия дух през цялото време, докато общуваме с произведението му. И колкото по-дълго и бавно съзерцаваме, толкова по-сродни ставаме по дух.
Затова дори простото съзерцание на най-възвишената живопис — иконописта, — дори без размисъл и молитва ни очиства, възвисява, преобразява в някаква тайнствена степен. Същото може да се каже и за молитвата, дори когато словата не достигат яснота в нашия ум. Умственото разбиране е като светлината; духовното общение с автора на молитвата е като топлината. Тя прониква в нас дори когато светлината на словесата не е достатъчна, за да озари ума ни. Духовните енергии, въплътени в словото, са там. Те съгряват, те хранят душата и тя усеща същата оная топлина, която неразбиращото кърмаче усеща в прегръдката на най-любещата майка на света.
И другаде съм го писал — когато съзерцаваме (четенето е също съзерцание за внимателния читател), ние вграждаме в духа си нещо от духа на създателя на произведението, с което общуваме. Бавното съзерцание е като бавната, продължителна молитва. Всяко съзерцание на произведение на изкуството е общение с неговия автор. В това е пълното очарование на изкуството — възможността прекрасни хора да се докосват помежду си, да се прегръщат духом, въпреки отделеността във време и пространство. Това, ако щете, е чудото на писаното слово. Никога, никога, никога визуалните изкуства като киното и картинките с думички по тях не ще заменят изкуството на словото: то и единствено то има силата да съединява душите на хората и чрез топлината на духовното общение, и чрез светлината на разумното общуване.
Уви, когато обаче човек твори, черпейки енергия от страстите си, той заразява с тези страсти и съзерцателите на произведението си; нечистият духом предава нечистотата си и на останалите. Не всяка енергия е божествена, много от енергиите, които хората си обменят в общуването, са било на разстроената човешка същност, било пряко демонични. Има си начини това да се установи — не за това е думата ми сега. Просто исках да запиша това чувство — колко важно е времето, което отделяме за общение с другите хора и с тяхното изкуство. И тук спокойно може да се включи всяко произведение на човешкия съзидателен труд — стига в него да е вложен човешки допир и човек да е прекарал над него време в творческа самота.