Стихове от Китай

Раната на изцелението

Понякога е нужно да си чужд,
да няма пред кого да си поплачеш…
Да изплетеш от раните си хижа
и да се свиеш там като в сърце.

Понякога е нужно да замлъкнеш,
след дълги дни търчене сред тълпите…
да се отминеш и да спреш да питаш
защо, най-сетне, толкова горчи ти.

Като росица, вбрала цялото небе,
да се усмихнеш на дъжда ромолещ,
и да усетиш, че дори без твоя глас
светът посърнал пак се Богу моли!

На жена ми,
когато дълго се взирах в тъжното й лице и все я питах,
а тя все мълчеше…

Мила моя, ти дълго мълчиш,
но говорят очите ти тъжни
от гласа им боли ме – кажи ми
що тъй дълго от мене таиш?

Мила моя, разливаш у мене
разнолики и сини тъги:
де е оня ти взор краедневен,
като залез от рози и дим?

Мила моя, недей ме кори
зарад сивите дни без опора,
аз не съм те оставил дори
през моря да живея от двора,

дето сутрин ти люляка милваш
с пръсти звездни, люлееш детето
и вълшебни му приказки шепнеш
от небе и от вятър оплетени!

Мила моя, кажи, сподели,
що говорят очите ти тъжни –
от гласа им боли ме, боли!
Кому тяхната болка е нужна?

П. Хинов, Фошан (12 март 2012)