Който помни, да не мълчи…

Вгледайте се в зеленото пространство отдясно на пътя. Тази обрасла с треволяк, храсталак и буренаци пустош беше нарязана на правоъгълници обработена, засята, китна земя. Когато бях дете, всеки ден след работно време (след 17 ч. без студените сезони) там имаше мравуняк от хора между 30-60 годишна възраст, а сред тях и деца като мен. Те бяха свършили работния си ден и бяха дошли да работят „на бостаня“ (в севлиевския говор това включва и зеленчук) — взета под аренда общинска земя. Всичката тая зелена пустиня тогава бе кафява напролет, зелена и шарена през лятото, а през есента зеленото олисяваше, а оставаше пъстра черга от зеленчуци и земни плодове. Покрай пътя бавно течеше вада, а от нея се откланяха малки, бълбукащи вадички, които стопаните на съседни бостани грижливо откланяха към своята земица, напояваха я, докато други търпеливо ги чакаха и сетне я подхващаха и те. А децата газехме в калната вадица, носехме сечива на родители или баби и дядовци, изнасяхме бурен и всичко това наричахме игра. Това беше средата на 80-те. После напуснах Севлиево, отидох да уча в големия град. Когато се върнах след почти двайсет лета, оттук бе минал валякът на Прехода, бе смачкал бостанчетата (а с тях и повечето от хората, дето сееха тая земя) и бе оставил тоя бандарлък. Да се помни и да се знае!