Къде са врабчетата?
Най-сетне пролетта дойде. След няколко дни затворничество у дома, излязохме със сина ми да се разходим из Севлиевските улици. Но някакво странно чувство не ме оставяше десетина минути — пролет е, но нещо липсва. Нещо отдавнашно, обикновено, незабележимо важно. Вярно, по-редки са гугуканията на гургулиците. Щъркелите още тракат чат-пат от високия комин край нашата улица. Но нещо недоловимо мълчеше.
По едно време ме сепна мисъл: „Къде са врабчетата?“
Започнах тревожно да се оглеждам, обиколихме със сина ми доста улици. Нито едно врабче. Нито едно!
Изведнъж тишината, която бе предизвикала това потискащо чувство, се преобрази във въпросителна… после във все по-тревожна удивителна…
Къде са врабчетата?!
Нашите български врабчета, къде са те?!
Птичката, която никой не ценеше.
Която дори в Евангелието Спасителят даде като пример за маловажност сред птиците небесни.
За която има толкова стихове и песни от детството.
Птичката, която не напускаше родината дори в най-мразовитите зими.
Птичката, станала символ на неизменност.
На постоянство.
На скромност.
На весело чуруликане и под най-сивото небе.
На невъзмутима живост и в най-калните дни.
Сиводрешко!
Не мога да опиша чувството. Все едно ми бяха изтръгнали ноктите от ръцете, все едно заедно с тях ми бяха отскубнали и пръстите. Все едно никога повече нямаше да пиша, да пиша на български, да пиша поезия, да превеждам любимите книги… Все едно ми бяха изтръгнали езика…
В миг усетих, че една изгубена невзрачност може да се окаже съдбовна.
Че една някогашна дреболия може да се превърне в нещо по-скъпо и от златото.
Че едно ято врабчета може да ми донесе повече радост от кристален дворец в царството на Силните на деня.
Че едно обикновено птиче, напуснало родните места завинаги, може да се окаже по-ценно и от нова магистрала оттук до края на България.
До края на България…
Копнея за тънкопръстите следи от вашите крачета, мои малки приятелчета!
За досадното ви чирикане.
Нещо е станало.
Нещо, след което вас вече ви няма.
Едно по едно от нас си тръгват обикновените неща. Увлечени от чудесата на напредъка, ние не ги забелязваме.
Нямаме време дори да се сбогуваме с тях.
Дори да поплачем, задето те си тръгват от нас незабележимо. Без да се сбогуват.
Ние все търсим нови и нови чудеса, нови и нови „успехи“, с които да се поздравяваме.
Дори не забелязахме, че те изчезнаха.
Ами ако един ден така си тръгнат от нас и гълъбите?
И маковете?
И обикновената трева?
И прозрачната вода? Тая тъй незабележима, дълга само две късички молекули, българска бистра вода…
А ние, пияни от чудесата на „Знам“ и „Мога“, напредваме, прогресираме, не спираме. На богове се правим.
Ей, самозвани богове!
Искам чудо!
Покажете ми чудо, моля ви!
Покажете ми ято български врабчета!!
http://www.manager.bg/%D0%B5%D0%BA%D0%BE%D0%BB%D0%BE%D0%B3%D0%B8%D1%8F/%D0%B2%D1%80%D0%B0%D0%B1%D1%87%D0%B5%D1%82%D0%B0%D1%82%D0%B0-%D0%B2-%D0%B1%D1%8A%D0%BB%D0%B3%D0%B0%D1%80%D0%B8%D1%8F-%D0%B8%D0%B7%D1%87%D0%B5%D0%B7%D0%B2%D0%B0%D1%82?nomobi=true
Потресен съм! Преди години открих в биографията на србсия актьор Миа Алексич един негов разказ за живота му в Крагуевац по време на войната. Тогава той гимназист, описва урок преподаден от баща му, учител в същата гимназия. В един мразовит ден на 1942 влизайки за урок,той кара класа да погледне през прозореца и да каже какво вижда. Учениците са в недоумение и тогава той им обръща внимание на ято врабчета с думите “Има по-силни и по-красиви птици от тях, но всички те отлитат през зимата само тези патриоти остават и не се страхуват нито от студ нито от война” След няколко седмици горните класове на гимназията са растреляни като заложници от немците. Миа по чудо оцелява. А нашите врабчета? А моите врабчета? А хилядите Радичкиви врабчета, дето все се боричкат за западни трошици. Прекланиям се пред таланта ви пишете дано успеем да върнем врабчетата.