Българскиятъ правописъ, чуждитѣ идеологии и нашето народно единство

Едно отъ многото груби, необмислени и безполезни дѣяния на комунистическата върхушка въ България бѣ унищожава­нето на изконно-българския правописъ, скрѣпящъ по изященъ начинъ единството между западнитѣ и източнитѣ български говори, ведно съ историческото единство между старобългарския и новобългарския книжовенъ езикъ. Както ще покажа въ настоящата статия, истинската цѣль на ко­мунистическия погромъ надъ родната писменость бѣ посте­пенното затриване на българското народностно съзнание, макаръ прѣката мотивация да бѣ съвсѣмъ благовидна и кон­юнктурна. Сѫщата цѣль днесь наслѣдницитѣ на комунизма, новитѣ реформатори и родоотстѫпници, я довеждатъ до логиченъ завършекъ съ нелѣпото прѣдложение за въвежда­не на латиницата като норма въ българското правописание.

Поразителенъ е фактътъ, че въ протежение на едно столѣтие българскиятъ правописъ прѣтърпѣ цѣли четири реформи — какво по-явно доказателство за несъстоятелностьта на из­брания отъ господствуващата интелигенция пѫть на идеологизация и — неизбѣжно отъ нея — упадъкъ на българското културно-историческо наслѣдие. Всѫщность, както историята показа, главниятъ ударъ на интернационално мислещата социалистическа, а подиръ нея — «демократическа» интели­генция, бѣ нанесенъ срѣщу това културно-историческо наслѣдие на единния нѣвга български народъ чрѣзъ неправомѣрни, а въ нѣкои случаи дори безсмислени «подобрения» на писменостьта. Но показването на несъстоятелностьта на т. нар. новъ правописъ не е прѣка цѣль на тая статия.

Първоначалното състояние на българския правописъ е не­установено — прѣди Освобождението е имало три различни разбирания за това, върху какво трѣбва да се основава нашето правописание, породили съотвѣтно три главни идейни направления: едното е за фонетизиране на правописа ни, сирѣчъ приравняването на писмения езикъ съ говоримия ужъ за по-голѣмо удобство, което е не само нелѣпица но и показва неза­читане законитѣ на езиковия развой; второто е умѣрената позиция на т. нар. Търновска школа, която ратува за запазване вѫтрешното единство на езика ни както на историческо, тъй и на диалектно равнище, но не отстоява етимологическитѣ принципи на придържане къмъ старобългарския правописъ тъй послѣдователно, както третото направление — т. нар. Пловдивска школа, която пъкъ ратува за правописъ строго стѫпващъ върху етимологическитѣ принципи — нейни радѣтели сѫ Найденъ Геровъ и Иоакимъ Груевъ. Тя изгражда своята пра­вописна система изцѣло върху старобългарска основа.

Прѣди да достигне своя най-завършенъ видъ, нашиятъ правописъ прѣминава прѣзъ сложенъ ходъ на оформяне и установяване, надъ него се трудятъ редица учени-българисти и писатели. Значителенъ е приносъть на Маринъ Дриновъ, който прѣзъ 1870 г. излиза съ нова правописна реформа, чрѣзъ която отхвърля излишнитѣ букви като «і» и «ы», но запазва традиционното разграничение между «ѫ» и «ъ» (дѫбъ—дъно, мѫдрость—мъхъ). Слѣдъ Освобождението минава доста врѣме, доклѣ се постави за обсѫждане и разрѣшаване въпросъть за това, кое е исторически и фонологически закон­ното българско правописание. Най-разпространенъ тогава е правописътъ на М. Дриновъ и на Търновската школа (Ив. Момчиловъ). Най-сѣтнѣ, въ резултать на оживени и горещи спорове прѣзъ 1899 г., когато Министьръ на народното просвѣщение е Г-нъ Тодоръ Иванчевъ, се стига до установяване на единенъ официаленъ правописъ. Правописътъ на Мини­стъръ Иванчевъ е изграденъ върху основата на Каравеловия и Дриновия, а сѫщо и на Момчиловия правописъ. За него е характерно запазване на традиционната употрѣба на буквитѣ «ѫ», «ъ», «ь» и «ѣ», съ правилото за подвижна гласна «ъ» въ съсѣдство съ «р» и «л», съ въвеждане на «а» и «я» намѣсто юсоветѣ «ѫ» и «ѭ» въ глаголнитѣ окончания, съ правилото за употрѣба на пъленъ и кратъкъ членъ за мѫжки родъ (уста­новено въ Пловдивската школа възъ основа на подобно пра­вило още въ Граматиката на Неофитъ Рилски отъ 1835 г.) и съ членъ «-иятъ», «-ия» при прилагателните имена (намѣсто –ийтъ). Съ този правописъ се установява постоянно писане на «з» въ прѣдставкитѣ (не само «изливамъ», но и «изтокъ», «безкраенъ» вмѣсто прѣдишнитѣ «истокъ» и «бескраенъ»), а така сѫщо се изземватъ двойнитѣ съгласни въ чуждицитѣ, напр. вмѣсто «классъ» вече се пише «класъ» и др.

Оттукъ насѣтнѣ, за съжаление, започвать ненужнитѣ и не­обоснованитѣ реформи на онова правописание, което споредъ автора на настоящата статия е оптимално разрѣшение на етимологическитѣ и диалектнитѣ въпроси на българския книжовенъ езикъ; оттукъ насѣтнѣ започва разпадането на тѣзи взаимовръзки между история и настояще, източни и западни говори, които (връзки) безспорно спомагаха за единството и научната основателность на българското правопи­сание. За съжаление малко врѣме слѣдъ утвърждаването на тѣзи правописни норми, безъ нищо да го налага, правител­ството на Стамболийски прави своя си реформа на правописа (вече по политически и конюнктурни, а не научни съображе­ния) — ужъ за да го направи «народенъ», а всѫщность показва пълното си невежество въ въпроситѣ на книжовностьта. Ни­кой образованъ човѣкъ, дори бѣгло познаващъ историческия развой на носовката «ѫ» не може да приеме подмѣната на всички «ъ»-та съ нея, при което се стига до нелѣпици отъ рода на «кѫм», «сѫлза», «тѫкмо» и пр. — съ това не само се раз­рушава смисълътъ на носовката, отразяваща връзката на бъл­гарския съ старобългарския, но се изличава съ единъ замахъ историческата приемственость въ правописа ни и връзката на българския езикъ съ нашия черковенъ езикъ (фонетична редакция подъ влияние на руския езикъ, гдѣто «ѫ» е изгласила въ «у»), а и съ другитѣ славянски езици. Подобна конюнктурна и идеологическа подбуда има и далечъ по-дръзката и безсмислена реформа на комуниститѣ, които отново дѣйствувать отъ лъженаучни, а всѫщность своекористни, коминтернски и подражателски позиции.

Слѣдъ падането на Стамболийски от власть се връща прѣдишниять правописъ, но за съжаление съ нѣкои ненужни измѣнения — неоснователно се отмѣня буквата «ѣ» отъ думи като «дѣте», «дѣвица», «врѣме», отъ всички прѣдлози, гдѣто тя се срѣща, напр. «прѣзъ», «чрѣзъ», «прѣдъ», нѣкои оть които служать и като прѣдставки — напр. «прѣподобенъ», «прѣсвета», «прѣдвѣстникъ» и пр. Тази буква се изтръгва и отъ окончанията на нарѣчията, завършващи съ нея: добрѣ, злѣ, твърдѣ и др., а сѫщо и отъ остатъцитѣ отъ старобългарското двойнствено число: двѣтѣ рѫцѣ, нозѣ и др.

Случайно ли е това? Не знаемъ. Но съ сигурность знаемъ, че съ това бѣ наче­нато разкѫсването на историческото и диалектното единство на българския книжовенъ езикъ. Бѣше ли необходимо да се прѣнебрѣгнать българскитѣ говори, кѫдѣто все още етимологическата «ѣ» се изговаря като «я», за да се приравнятъ тѣ къмъ нѣкакво абстрактно-нормирано произношение — «дяца», «прязъ море ѝ вечеря», «добря дошалъ» (напр. срѣдногорския пирдопски говоръ, отразенъ въ творчеството на Т. Г. Влайковъ)? Бѣше ли нуждно да се заличи връзката съ стария ни книжовенъ езикъ чрѣзъ това опростителство? Нима западнитѣ народи сѫ «демократи­зирали» правописа си «за прѣмахване неграмотностьта»? Има ли какви-годѣ значителни промѣни на английския, френския или пъкъ нѣмския правописъ отъ вѣкове насамъ? Не, тъй като просвѣтителитѣ на тѣзи народи разбирать огромното значение на правописа за запазване на духовното и културно-историческото имъ единство. Ала нашитѣ «мѫдреци» иматъ своя еманципирана програма на «развитие», по-«прогресивна» и отъ тѣхнитѣ! Съ това обаче тѣ станаха отрицатели на своята културна история и рушители на духовното единство на наро­да си, както и прѣдатели на българското самосъзнание, отра­зено въ правописа, чрѣзъ който това самосъзнание бѣ запазе­но и прѣнесено прѣзъ вѣковетѣ. Всѫщность, това самосъзнание за тѣхъ явно е било брѣме, което и днесь прѣчи на потом­ците имъ «да се приобщятъ къмъ европейското културно наслѣдие», отричайки абсурдно културнитѣ корени на вар­варската нѣкога Европа, които сѫ въ източното християнство. Както и въ много други области на културата, тѣзи реформа­тори се стремяха и стремятъ да заличатъ изконно-българското, т.е. православно-християнското самосъзнание, както чрѣзъ фалшификации на историята ни, тъй и чрѣзъ съсипване на правописа ни. Ето защо е нужно да кажемъ нѣколко думи за идеологическото лице на тѣзи правописни реформи.

Една отъ първитѣ стѫпки на всички комунистически пра­вителства бѣ отмѣната на стария правописъ и изобрѣтяването на нѣкакьвъ новъ, — «по-прогресивенъ и по-народенъ». Ако опростяването и да имаше нѣкакво привидно оправдание за писменость като китайската, то по отношение на руския, бъл­гарския и румънския правописъ тая реформа бѣ пълна нелѣпица. Въ румънския, напримѣръ, бѣ замѣнена буквата «â» съ «î», — замѣна безъ особена лингвистична стойность, която — както наврѣмето ми обясниха колеги-румънисти, — е служела за оприличаване съ руския правописъ! При тази «реформа» обаче бѣ заличена връзката на нѣкои думи съ латинскитѣ имъ словокорени, напр. думата «рѫка» – «mână < manus» стана неочаквано «mînă»: ясенъ примѣрь за научното скѫдо­умие на комунистическитѣ реформатори. При българския, както и при руския, заличаването на етимологичната приемственость съ старославянскитѣ езици бѣ още по-очевидна.

Прокараната оть комунистиче­ското ни правителство правописна реформа имаше двѣ основни идеологически цѣли — разкъсването на културно-историческата връзка съ миналото и приемственостьта на национал­ните култури (които сѫ ненужни на интернационализма и спъватъ създаването на новия свѣтовенъ редъ) и вѫтрешното диалектно и културно разпокѫсване на българитѣ. Ако старата християнска култура лѣжеше върху една традиция, създавана и пазена хилядолѣтия, то новата «прогресивна» върхушка съ бодряшка пѣсень успѣ да я разгроми и съсипе за по-малко отъ вѣкь. «Смърть на всичко старо!» — ето го изразена вкратцѣ квинтесенцията, лозунгътъ на тѣзи реформи. И понеже у насъ старото е православно-християнското народностно и културно самосъзнание, то тази реформа бѣ толкова по-нужна на безбожнитѣ режими оть Стамболийски до Живковъ. Дълбинниятъ смисълъ на писменитѣ реформи, поглѣднати прѣзъ очитѣ на едно право­славно самосъзнание, е именно тоя: дотукъ съ християнското минало! Напрѣдъ къмъ «свѣтлото бѫдеще»!

Естествено логиченъ завършекъ на такова отношение къмъ писмовното българско културно наслѣдие е прѣдложението за латинизация на единъ славянски езикъ. Такова «опростителство» обаче води до още по-голѣма сложность и неудобство — замѣната на кирилицата съ латиницата е вече истинско прѣрѣзване на коренитѣ, слѣдъ едно-двѣ поколѣния никой не ще може да чете нашата класическа литература отъ Черноризеца до Вазова. Едва ли нѣкой ще ги «прѣведе» на латиница, а кирилицата може и да се окаже «анахронизъмъ», ненуженъ на новитѣ строители на най-съврѣменна България. Но чрѣзъ подобна вандалска логика ще се стигне до самото културно унищожаване на онова, което до днесь нашитѣ дѣди сѫ знаели подъ името «български народъ». Днесь единството на народа ни е съсипано, защото е съсипана пазителката на това единство — Българската Православна Църква; защото народътъ е прикованъ къмъ одъра на духов­ното разслабление и вмѣсто насѫщния хлѣбъ му подаватъ камъкъ, увитъ въ лѫскава опаковка — «Made in E.U.»

Пълниять абсурдъ на фонетизирания правописъ достига въ латинизацията на българската писменость своя логиченъ завършекъ. Болни отъ нетърпимость къмь културно-истори­ческите си корени лъжеучени и нѣкои обезродени интели­генти стигнаха дотамъ да говорять за подмѣна на кирилицата съ латиница. За тѣхнитѣ доводи нѣма да говоримъ — тѣ сѫ просто жалки и достойни за прѣзрѣние: че тъй по-лесно сме щѣли да влѣземъ въ «европейската цивилизация», че иначе не сме можели да работимъ въ интернеть, кѫдѣто ужъ нѣмало възможность за ползуване на кирилицата (каква нагла лъ­жа!), че тъй културата ни щѣла да стане по-престижна на Западъ (какво самоунижение! — като че ли западътъ се интересува отъ традиционната българска култура; а пъкъ днешната ни култура не е и българска, но почти изцѣло вносна и подражателска). Сѫщностниятъ въпросъ е: какво съзнание стои задъ такива мисли, какви сѫ хората, които искатъ да бѫдатъ прѣрѣзани докрай духовнитѣ корени и устои на бъл­гарския народъ, да бѫде погребано историческото ни наслѣдство, да бѫде прѣтопена българската книжовность като второкачествена хартия, да бѫде прѣвърната хилядолѣтната ни историческа култура въ сметище на «обединена Европа»? Безъ съмнение всѣки, който посѣга върху устоитѣ на народа ни — на първо мѣсто, неговата православна вѣра, а сѣтнѣ и на родната словесность заедно съ правописа ѝ, тая люлка на християнската ни свѣсть и духовно битие, не може да бѫде нито християнинъ, нито българинъ. И не е чудно, че всички прѣдложения за латинизация на писменостьта ни идать все отъ чужбина — или отъ чужденци, или отъ българи, изоста­вили Родината или отчуждили се духовно отъ нея. Все повече «прогресивни» люде се трудятъ надъ разхлабването връзкитѣ на езика ни съ славянското, златоструйно православно кни­жовно слово!

Въ заключение ще кажемъ, че всѫщность единствено законниятъ и най-точенъ български правописъ и до днесь си остава въведеното прѣзъ 1899 г. официално правописание, ко­ето е плодъ на нѣколко десетилѣтия усърденъ книжовенъ и наученъ трудъ и има всички основания да бѫде смѣтано за най-успѣшно съчетаване на етимологическитѣ принципи на правописа съ правилно отразеното фонетично многообразие на българскитѣ говори на западъ и на изтокъ отъ изоглосата.

Петко Хиновъ, 1998 г.