Есенна пролет

Нещо странно става тук, в природата. За хората, които живеят в Югоизточен Китай, то не е нито странно, нито екзотично. От повече от месец слънцето почти не се е показало на небето, дори когато не вали откровено, дъждът извира от земята, избива като пот от стените, провира пръсти през всяка пукнатина и цепнатина, която намери, и когато отвориш вратата на стаята си, той вече е влязъл там преди теб. Вижте пода в класната ми стая и в канцеларията ни: това не е вода след миене на пода – това е дъжд, който вали от пода, който избършете ли със сух парцал, отново се явява след минути. Вали отвсякъде.

Вали страстно, плющи в прахта, която плаче люто и се разкъсва от болка по слънцето.

Гледам “прогнозата” за идещите дни, седмици, месец… Сякаш слънцето е забравило, че тук също има буболечки и птици. Не е оставило знак, кога пак ще дойде да погали с лъчите си изоставената от него земя. Юг. Земята не е вече жадна, а дъждовете все я давят.

Сутрин, в мъжделивата светлина на пробуждащия се град, в мълчанието на училищния двор, когато децата все още спят най-сладкия си сън, птиците вече рисуват мечтите си за ярки небеса с гласове от тъга. Струнната им песен вее в листопада.

Листопад. Пролетен листопад. Вятърът ли е виновен или пролетта? Какъв е смисълът на пролет с листопад? Южнокитайска загадка.

Неведнъж небето изригваше вулкани от дъжд върху нас, безгрижните ученици се оказваха пленници на бурята и като мокри птици тичаха към учебните си стаи…