Човешката душа жадува нежност

1.

Човешките души жадуват нежност. Те са твърде уморени от тежестта на съвременния живот — жесток, нецеломъдрен, лицемерен, задушаващ ги. Човешката душа копнее да се изсели от света, но колцина от страдалците на тоя свят се досещат, че техният дом са Божиите бащини обятия? Необяснима слепота…

Човешката душа жадува за любов, бидейки създадена, за да обича и да бъде обичана. Това не е религиозно убеждение — това е самото нейно естество. Да люби и да бъде любима, но целомъдрено, благоговейно и чисто — като ней-нежното Божие създание, като цвят на всички Божии цветя! Нечистата „любов“ е нелюбов. Целомъдрието е изначално свойство на душата и тя търси и жадува за това изгубено съкровище, за да възвърне в неговото лоно детето на своите най-чисти въжделения — божествената любов. Защото само целомъдрената душа може да обича истински и Бога, и ближния.

Човешката душа жадува за сподялба. Тя не е създадена за самота. Божието Царство — царството на любовта — е царство на многоликата любов на разноликите, но боголики души.

Светът се устремява срещу всяка душа: чрез страстите, чрез греховете, чрез несносни бремена и ненужни товари. Душата проси тишина — „молчание“ (ц.славянски). А „молчания просящих Вера“, вяра на просещите тишина: от страстите, от греховете, от светското робство, е Пречистата Божия Майка.

Човешките души жадуват нежност. Единствено нежната любов е способна да излекува техните многобройни рани. Когато душата проумее това, когато — ранена от чуждия гняв, неправда, зло и лицемерие — тя простене и се свие, когато се обърне към Пречистата Дева с молитва, когато разбере, че този, който е нанесъл рана ней е нанесъл на себе си дважди по-дълбока рана, когато тя узнае в сърцето си, че единственото истинско отмъщение към ранилия я е любовта, тогава тя намира щастие, покой и лек за себе си.

Ранена като птица, християнската душа политва нагоре, за да подири своя Лекар. Ранена като дете, християнската душа жадува да отмъсти, лекувайки душите на ранителите… С нежност. С детска и майчина грижа и нежност…

Тогава тя взема в едната си ръка дълготърпението (подражавайки на Пречистата си Застъпница), а в другата — любовта, и с тия две оръжия ограбва грабещия я, осъжда осъждащия я, измамва мамещия я, изтръгва жертвата от губителя си, убива убиващия я…

2.

Колко задушен е животът в собствения егоистичен свят! Тесни интереси, тесни подбуди, тесни мисли, тесни чувства… Чудя се как се примирява човек с толкова теснота! Въздухът на душата е спарен, изпълнен с лоши миризми от всевъзможни страсти, грехове. И в полумрака на егоизма е толкова самотно, толкова страшно! Няма на кого да подадеш ръка — ръката на душата ти е обвита в топлата ръкавица на самодоволството, граничещо с презрение не само на ближните, но и на Бога.

Ех, да можех да изляза от това подземие в призвездните простори на Божия свят. Да сетя полъха на вечността по залинелите си страни; да вдъхна мириса на цветята, посадени от Бога не само за мене и моя величествен “Аз”, но за всички мои братя и сестри в поднебесната шир. Да можех като чучулигата да се изтръгна от подземните си подбуди, държащи духа ми в пълна теснота и самота, и да изкъпя самата си душа в предвечната светлина, струяща от недрата на моя всещедър Създател!

Човекът не е създаден, за да живее в тясната изба на егоизма. Човекът е сътворен, за да обича ближния си повече от себе си. „Не е добре за човека на бъде сам“, е казал Бог веднага след сътворението му. Раят — това е мястото, където всички се обичат. И там, където всички се обичат, е мястото на рая.

Както истинското християнско семейство е църква Божия и поприще за борба срещу егоизма, тъй и Църквата Христова е истинско семейство на любовта, в което всички грехове и страсти са болести, внесени отвън в честното Иисусово общество. Ако можехме да проумеем само колко неестествено, колко извратено е всичко, което мислим, казваме и правим без християнска любов!

Душата се нуждае от спътник в пътя към Голгота. Най-достойните ги съпътствува Сам Бог. Светците неизменно бдят над всички верни. Но на нас, слабите и крехки християни от последните времена, за спътници са отредени нашите ближни, заедно с всички техни немощи и страсти. Търпейки взаимно гнойните си рани, ние растем в любовта към Бога. Носейки взаимно немощите си, ние влачим утомени нозе към Голгота — към светлата врата на вечността. Целувайки раните на ближния си, ние лекуваме собствените рани. И малко по малко започваме да виждаме, как нашите най-досадни ближни, от които винаги сме страняли и сме се дразнили, заприличват постепенно на светците и на Самия Бог. Тогава Сам Бог ни удостоява с това да бъде наш спътник и да ни вдига с нежна десница след всяко наше спъване.

Душата се нуждае от това да бъде напълно откровена с останалите човешки души. Лукавството и лицемерието са най-страшните изблици на злия гений, защото те воюват най-вече срещу любовта. Лицемерието е дреха на всеки грях, порок и страст. В своята голота, откровената душа е по-надеждно скрита от смъртта, от облечената в пищните одежди на лицемерието и в тежките доспехи на егоистичните подбуди. В Божия дом няма място за лицемерие.

Взаимното доверие и верността помежду християните е истинската основа за тяхното съжителство и действено сътрудничество в пътя към спасение. Взаимното отчуждение е болест на съвременния човек, защото съвременният човек е повярвал не на Бога на любовта, а на бога на егоизма и „високия стандарт на живота“. Невярвайки на бедноликата любов, обещаваща му вечно богатство, той обедня, повярвал на собствения егоистичен бог, обещаващ му временни богатства и наслаждения. Той забрави, че има душа, която страда и гладува без любов. И намери отчуждението: от Бога и от съчовеците си.

О, колко задушен е животът в собствения егоистичен свят! Тесни интереси, тесни подбуди, тесни мисли, тесни чувства… Чудя се как преживява живота си човек в такава теснота!

Една от рожбите на гордата нелюбов е иронията, хитроумността, насмешливостта, остроумниченето и играта с богодаруваното слово. Ироничното настроение е сърбеж на гордостта, иронията е болест на сърцето, по-страшна от инфаркта и от рака. Защото тя и рожбите й рушат и съсипват благородството на човешката душа, наследено от нейния небесен Родител. Иронията е парченце от дяволското огледало, проболо сърцето на Кай и превърнало го в буца лед — отчуждавайки го от нежната и братолюбива Герда (Андерсен, Приказка за снежната царица).

Но помните ли, как и Герда взе в едната си ръчица дълготърпението, а в другата — любовта към вледенения си брат, и с тия две оръжия ограби ограбилата я, прокуди прокудилата братчето й, измами измамилата я, изтръгна жертвата от красивата й губителка…