Последна промяна:
14.08.2005 13:31

Петър Петров. Съдбоносни векове за българската народност
УВОД

Петвековното османско владичество в българските земи с основание се счита за един от най-тежките и най-трагичните периоди в нашата история. Това е време на жестока феодална експлоатация, на политическо безправие, произволи и насилия, на народностна и религиозна дискриминация, на масово унищожаване на културни паметници и ценности. Затова в историческата литература напълно правилно се твърди, че развитието на българския народ било задържано с векове. 1

Същевременно периодът на османското иго е време на една упорита асимилация, довела до налагане на исляма над значителни маси от българския народ, а за една част — и до окончателно асимилиране и потурчване. Формите и методите били различни: насилствени и доброволни, единични, групови и масови;отвличания, поробвания, преселвания, еничарство и други. Различен бил и натискът през отделните векове: краят на XIV и началото на XV в. се характеризират с избиване и прокуждане от родните огнища на голям брой българи; XVI , XVII и началото на XVIII в. бележат рязко увеличаване на мохамеданския елемент в градовете чрез ислямизации и помохамеданчването на цели райони; от втората половина на XVIII в. се наблюдава възмогване на българската народност, макар че единичните помохамеданчвания не престанали. Така през цялото време на османското иго съдбата и самото съществуване на българите като народност били сериозно застрашени. Затова именно въпреки съществените различия в положението на народа вековете на османското владичество се оказали съдбоносни векове за българската народност.

Народностната и религиозната дискриминация и асимилация са засвидетелствувани от огромно количество документални сведения: османски данъчни регистри и съдебни протоколи, султански заповеди, приписки към църковни книги, жития на светци, описания на чужди пътешественици, консулски доклади, дописки във вестници, изложения на българи, лична кореспонденция и т. н. 2 Системното издаване на изворите за периода XV — XIX в. увеличава

13

непрекъснато това документално богатство и разширява представите за размерите и обхвата на асимилационния процес в Османската империя. 3

През XIX в. във връзка с възникването и развитието на така наречения „Източен въпрос" интересът към Турция и положението на населяващите я народи се засилва извънредно много. Днес могат да се наброят със стотици и хиляди съчинения от XIX в., в които са дадени сведения за демографското състояние на отделни български селища, райони, области и т. н. Неизчерпаем и ценен извор са съчиненията на Ами Буе, Луи Леже, Г. Лежан, Киперт, Щайн, Станфорд, Каниц, Буш, Шафарик, Хилфердинг, Иловайски, Буди-лович, Обручев, Теплов и много други. 4 Същевременно обаче цифровите данни у отделните автори за една или друга етническа или верска група са крайно противоречиви. Това се дължи на редица причини: недостатъчна информираност на отделните автори, липсата на що-годе задоволителни статистики в Османската империя и т. н. С право В. Теплов отбелязва, че освен апатията и равнодушието, характерни за източните правителства, в Турция точни и верни статистически данни не е могло да се съберат и по политически причини — „самата мисъл за възможността да се събират точни сведения изглежда в ума на всеки правоверен турчин като светотатство, като стремеж да се контролира самото провидение" 5 . Затова никак не е чудно, че числото на българите мохамедани (помаци) например се движи от 140 000 6 до 450 000 души 7 и повече.

Сравнително пълно и доста критично проучване върху броя на българите и разпределението им във верско отношение дава А. Буди-лович (с изключение на данните за Русия, които са намалени неколкократно). Според него преди Освобождението българи живеели в следните държави:

Турция — 4 500 000

Румъния — 500 000

Русия — 97 032

Австро-Унгария — 26 920

Всичко 5 123 952 души.

Във верско отношение говорещите български език се разпределяли, както следва:

14

УВОД

православни — 4 638 952

мохамедани — 400 000

римокатолици — 50 000

униати — 30 000

протестанти — 5 000

Всичко — 5 123 952 души. 8

Що се отнася до мохамеданското население в българските провинции, Ф. Курганов го изчислява „на 1 295 000, от които само 375 000 от турски произход. Останалите 920 000 са мохамедани от християнски произход, и то предимно от български произход, тъй като в чисто българските провинции числото на другите народности не е голямо." 9

Много автори, като говорят за мохамеданския елемент в българските земи, наред с помаците съобщават и за една значителна част от българското население, която е загубила своя етнически облик и се е вляла в турската етническа общност. Така например в своя доклад от 14 март 1852 г. Емануел фон Рьослер, австрийски консул в Русе, съобщава на министъра на външните работи Шварценберг за наличието на такива потурчени славяни — „техният произход сред османците от азиатско потекло се отличава по това, че те принадлежали отначало на други религии и с течение на времето отчасти от съблазните на придобивките, отчасти насила се присъединили към вярата на своите господари" 10 . Много определено по този въпрос се изказва Вилхелм Пресел, дългогодишен служител в турските железници. В един доклад до германското външно министерство от 30 септември 1876 г. той съобщава за „твърде многобройните българи, които са приели исляма (помаците)" и продължава: „Османците постъпваха като брутални завоеватели по примера на всички такива, а именно като си присвояваха не само земята, но също така и най-хубавите жени и момичета на завзетите страни и следователно едва ли може да се намери днес повече от една капка туранска кръв у тях." 11 П. Гейсман пък твърди, че от общо 4 500 000 мохамедани на Балканския полуостров 1/3 са от славянски произход. 12

Широко провежданата асимилаторска политика на османските власти в продължение на пет столетия е принуден да признае и големият турски държавник Мидхат паша, управител на Дунавския вилает, а по-късно и велик везир. През 1878 г., когато трябвало да се решава съдбата на освободените български територии, той пише

15

в едно френско списание: „Трябва да се отбележи, че сред българите има повече от един милион мохамедани. В това число не са включени нито татари, нито черкези. Тези мохамедани не са дошли от Азия, както обикновено се мисли. Това са потомци на същите тези българи, преобърнати в исляма през епохата на завоеванието и през следващите години. Това са чеда на същата тази страна, на същата тази раса, произлезли са от същото това коляно. А между тях има една част, които говорят само български." 13

Българските автори също така подробно се спират на асимила-торската политика на османските завоеватели.

След известните летописни разкази за помохамеданчването в Родопите през XVII в. 14 една приписка от началото на XIX в. съобщава: „Доспат балкан казват на Славовата планина и тук турците [т. е. българите мохамедани] говорят български, тъй като са били християни и са се потурчили." 15

За българите мохамедани, без да знае точно техния брой, говори още В. Априлов: „Из Пловдивска епархия, Румелия и Македония живеят множество българи, които изповядват мохамеданско вероизповедание. Числото на тези потурнаци е около 50 хиляди души от двата пола." По-нататък той съобщава, че те имат джамии, че в домашна среда говорят български и че старите хора още помнят времето на тяхното помохамеданчване. 16

В своя „Горски пътник" Г. С Раковски също така говори, че „в България живее народ под името помаци, които говорят български език, а изповядват Мохамедовата вяра" 17 .

Много по-определени сведения за българите мохамедани със статистически данни за Пловдивския санджак, бунтовете на родопското население, отделни случаи на помохамеданчвания и т. н. дава българинът Найден Геров, руски вицеконсул в Пловдив. 18

Л. Каравелов коригира посочената от В. Априлов цифра на българите мохамедани и счита, че броят им е десетократно по-голям, т. е. 500 000 души, пръснати из всички български земи: Ловешки окръг, Родопите, Неврокопско, Серско, Дебърско и т. н. 19

Според П. Р. Славейков числото на помохамеданчените българи било още по-голямо. В навечерието на Руско-турската освободителна война от 1877/1878 г. те възлизали на около 700 — 800 хиляди души. Като изброява местоживелищата им (Северна България, Родопите и Македония), П. Р. Славейков заключава: „Вероятно помаците

16

УВОД

или потурчените са били по-много, но са се слели с турците по-рано, затова в градовете и в собствено турски села днес няма помаци, а живеят само в чисто помашки и размесени с българи села." 20

В книгата си „Пътувания по България" К. Иречек привежда много данни за българите мохамедани в Северна България (Ловешко) и Родопите, а така също описва демографското състояние на редица градове и селища. 21 Г. Димитров също дава изобилни сведения за българите мохамедани, за отвлечени и помохамеданчени българи. 22

След Освобождението вниманието на българските учени върху миналото и бита на българите мохамедани се засилва.

Освен с обрисуване на най-общата картина на демографското състояние на страната редица историци и етнографи проучват етническите промени в отделните райони. Така напр. във връзка с преброяването през 1880 г. (в източната част на Княжество България имало 482 349 турци и 427 132 души българи) М. Дринов пише специална статия, в която показва пълното преобладание на християните над мохамеданите през първите векове на робството, постепенното засилване на турския елемент след това, за да се стигне до посочената печална картина през втората половина на XIX в. Това е първото сериозно научно изследване върху асимилационните процеси в Североизточна България. 23

Много статистически и етнографски данни за българите мохамедани в Македония е събрал В. Кънчов. В своето забележително съчинение „Македония" той посочва, че тук в края на XIX в. те наброяват 115 000 души, т. е. 1/10 част от общия брой на българите християни. 24

Най-много проучвания има за българите мохамедани в Родопите. Освен В. Добруски 25 тук трябва да се споменат имената на видните родопчани етнографи и историци Хр. Попконстантинов, Ст. Шишков и В. Дечев. 26 В съчиненията на тези трима автори са събрани ценни исторически, етнографски, фолклорни, статистически и други сведения, които и до ден днешен са неизчерпаемо градиво за изследване на миналото и бита на родопското население. Много материали са публикувани и от други автори в различни родопски списания и вестници — като се започне от „Родопски старини" (1887—1892) и се стигне до четирите тома на сборник „Родина" (1938—1944).

Помохамеданчването на населението в Македония е разгледано сравнително пълно от Й. Хадживасилевич 27 . За българите мохаме-

17

дани в Беломорска Тракия най-пълно е съчинението на патр. Кирил 28 , а за тези в Северна България — обзорната статия на В. Ми-ков. 29

Основната слабост на всички тези проучвания е, че те са изградени върху недостатъчен документален материал, поради което в редица случаи авторите са се доверили на преданията и легендите, което пък ги е довело до редица неточности и грешки.

След 9 септември 1944 г. във връзка с културната революция в страната интересът към миналото на българите мохамедани, особено в Родопите, се засили. Така се появиха първите обзорни съчинения върху историята на родопското население, които също така бяха написани върху ограничен изворов материал и не допринесоха съществено за изясняване на поставените проблеми. 30

Откриването на нови извори или проучванията върху поселищ-ната история дадоха възможност на редица български историци да хвърлят допълнителна светлина върху асимилационните процеси тук и там. 31 Всичко това обаче се прави епизодично, поради което, въпреки постигнатите несъмнени успехи въпросът за съдбата на българската народност по време на османското иго остана за дълго време настрани от научното дирене.

Определена насоченост във връзка с разпространение на исляма в Родопите има в трудовете на Стр. Димитров и П. Петров. Въз основа на сравнително богат изворов материал, предимно от османски произход, Стр. Димитров можа да изясни етапите и закономерностите на проникването на исляма по долината на р.Места през XV — XVIIb. 32 Това е най-доброто специално проучване за разпространението на исляма в един район от българските земи. С помохамеданчването на отделни райони и с асимилационните процеси се занимава и П. Петров. 33

Напоследък излезе книгата на Хр. Гандев „Българската народност през XV век", която е първото по рода си цялостно историко-етнографско проучване върху съдбата на нашия народ в продължение на един век след османското завоевание. Тук е приложен методът на комплексно изследване, като въпросите на асимилацията заемат централно място. Изводите на автора за повсеместно обез-българяване на градовете и за размерите на асимилацията обаче не са съобразени с някои налични данни и явно са пресилени. 34

Определени успехи във връзка с разпространението на исляма

18

УВОД

в Македония, главно въз основа на новоиздирен материал от османски произход, имат и историците от СР Македония. 35

Направеното досега може да бъде преценено като едно добро начало. Основните проблеми обаче все още си остават далеч непро-учени. Затова време е конкретно исторически да се проследи и проучи асимилаторската политика на османските завоеватели в нашите земи, за да могат да бъдат разбрани самата същности политика на османския феодализъм, народностно-религиозният гнет над българското население, конкретните условия на живот и борби. Само така може да бъде показано претопяването на значителни маси от българското население и включването им в турската народност, да се обясни неравномерното участие на отделни български области в освободителните борби, да се изясни необикновената издръжливост на нашия народ против асимилаторските домогвания на завоевателите и т. н. Това са важни въпроси и те се нуждаят от сериозни научни изследвания. Необходимо е да се издирят още много и много извори, да се проучат задълбочено демографските промени в отделните области, райони и дори селища, за да може след това да се начертае пълната картина на историческата съдба, съпътствувала живота на българите по време на петвековното османско иго. На сегашния етап, когато все още много извори не са издирени и проучени, детайлното изследване на разпространението на исляма в отделните райони се натъква на непреодолими трудности. Затова предлаганата книга не си поставя за цел да изясни всички поставени въпроси, а е само пръв опит да се систематизират наличните материали. Максималното привличане на наличните данни само по себе си вече дава възможност да се очертаят както най-общите закономерности, така и някои особености в процеса на асимилация.

Освен посочените за изясняване въпроси книгата е предназначена за широка разяснителна работа сред мохамеданското население у нас. Тя показва убедително етапите на помохамеданчването и дава възможност да се изясни българският произход на българите мохамедани. Същевременно тя показва, че в своята огромна част турското население не е от османски произход и че по историческа съдба е свързано преди всичко с българския народ. Това именно определи и структурата на книгата. В глава първа се изясняват методите и формите на налагане на исляма, както и най-ярките прояви на асимилация, свързани с откъсване на населението от родните му места —

19

еничарство, преселване и т. н. По този начин разпространението на исляма в българските земи се очертава като официална политика и практика на османската държава, а не прищявка на безотговорни турски чиновници и мохамедански духовници. Във втората глава е разгледано помохамеданчването по райони. Тук наличните данни са използувани във възможно най-голяма пълнота, за да може да се добие конкретна представа за етапите, обхвата и резултатите от ислямизацията. Най-сетне в трета глава са разгледани различните прояви на съпротива против помохамеданчването, за да се изясни голямата устойчивост на българите за запазване на народността.

Както е известно, българската народност се оформила през IX — X в. Това била исторически създала се устойчива общност на славяни, прабългари и завареното местно население, предимно траки, с един общ език — славянския, и с едно общо народностно съзнание и име — българското. В този процес на консолидация особено важна роля изиграла българската държава. Тя именно осигурила по-бързото преодоляване на племенните и етническите различия, осигурила общ икономически живот, съдействувала за създаване на единна материална и духовна култура. Затова именно политическата съдба на българската държава предопределяла и съдбата на българската народност. През IX — X в., когато границите на България се простирали върху огромни територии, българската народност също така била многочислена. В следващите векове, когато България загубила обширни земи, и българската народност намаляла числено. Същевременно активен фактор в процеса на формиране и укрепване на българската народност била християнската църква. Като държавен институт и идеен крепител на феодалната държава църквата изиграла важна роля за изграждането на единно народностно съзнание, за формиране на духовния облик на българската народност. Затова именно не е случаен фактът, че приемането на християнството и въвеждането на славянската писменост и книжнина се сочат като завър-шък на процеса на формиране на българската народност. 36

Ролята на християнската религия и църква била различна в отделните исторически периоди. През средновековието, когато съществувала самостоятелна българска държава, а българската народност се

20

изявява като укрепнала общност с високо народностно съзнание и самочувствие, с богата материална и духовна култура,със здрави исторически традиции, църквата и религията играели помощна, второстепенна роля в живота на народността. И, обратно, по време на османското иго, когато българската държава изчезва и българското население се оказало подчинено на чужда империя, когато религията на завоевателите станала официална идеология, християнската религия започнала да играе особено важна роля в живота на хората и в редица случаи дори била считана за един от белезите на българската народност. И това е съвсем естествено. През XIV в., когато османските дружини започнали да преминават на Балканския полуостров и да го завоюват, макар че били разнородни в етническо отношение, те идвали като тюрки, турци, а в религиозно — като мохамедани (из-маилтяни). Същевременно балканските народи в етническо отношение били българи, гърци, сърби, босненци и власи, а в религиозно — християни. По този начин в покорените балкански страни думите тюрки, турци и мохамедани били синонимии, така както думата християнин можела да означава българин, грък, сърбин, влах и т. н. С други думи, ислямът бил „турска вяра", а християнството— съответно българска, гръцка, сръбска, влашка. Затова в Османската империя, където мохамеданската религия играела особено важна роля в държавния живот, всяко отмятане от християнството и приемане на исляма се окачествявало от православието като „потурчване". В онова далечно (пък и не чак толкова далечно) време не била правена разлика между помохамеданчване (приемане на исляма) и потурчване (асимилиране, претопяване). И макар в изворите навсякъде приемането на исляма да се нарича потурчване, при използуването им тук навсякъде е направена разлика между помохамеданчване и потурчване и двата термина се използуват с тяхното истинско значение и съдържание.

21

< ^ >


© 2001—2005. Православна беседа. Части от четивата могат да се цитират при посочване на адреса на сайта (http://petkohinov.com/). Цялостното преиздаване на текстове в печатно тяло или в елекронен вид — само с писмено разрешение от редакцията. Абонамент за четива по електронната поща — вж. тук.