В мрачините
на робското безвремие, е скрита някаква тайна. А тайната на всеки покръстен
в име Христово народ, гдето се таят духовните сили на тоя народ, е тайната на
благочестието. Ключ към тайната на робството са Божиите слова в книгата на св.
пророк йеремия, чрез които Бог сравнява поробените от вавилоняните юдеи с добри
смокини: “като тия добри смокини Аз ще припозная добри иудейските преселници,
които Аз изпратих от това място в халдейската земя; и ще обърна към тях моите
очи за тяхно добро и ще ги върна в тая земя, и ще ги уредя, а не съсипя, и ще
ги посадя, а не изкореня; и ще им дам сърце, да Ме познават, че Аз съм Господ,
и те ще бъдат Мой народ, Аз пък ще бъда техен Бог; защото те ще се обърнат към
Мене от все сърце” (Иер. 24:5-7). Божият промисъл отрежда на народа ни това
изпитание на страшното робство, за да запази в него нещо много ценно — неговата
християнска душа. Ето защо не всичко приключва с робството. Светилниците на
мнозина са все още запалени; в непрогледната нощ под агарянския полумесец мнозина
очакват своя небесен Жених. Робството явява нравствената сила на българския
народ, запазен през вековете от насилствена асимилация и изчезване благодарение
на силната си привързаност към вяра, език и род.
Епохата на турското робство е безспорно светла откъм една-единствена
страна — в нейното горнило се пречиства златото на българските нрави, от
нейните недра на небето възлизат безброй мъченици. То е време, когато родове
и монастири поемат върху плещите си делото на царските скиптри. Монастирите
остават единствени огнища на българския дух, те продължават да свързват
народа ни незримо — чрез книжнината и славянското богослужение, — с неговото
изгубено земно царство. Както и днес, пред българина в ония години е оставала
една насъщна грижа — небесното царство, а в рамките на земното — опазването
на вяра и род. Смисълът на българското битие през вековете на чуждото иго,
на неговата историческа памет и словесност, остава битката за вяра и род,
в която се съсредоточават всички жизнени сили на нашите деди, успели да
опазят от изгасване свещицата на българското самосъзнание до Освобождението...
(П. Тодоров. Из «Ризница на духа и дрипа
на позора»...)
