Вестник «ХІХ-й век»


ВЪТРЕШНИ НОВИНИ

Шумен,
      15 октомври 1875 год.

ЗЛОУПОТРЕБЛЕНИЯТА В ШУМЕН И ОКОЛНОСТТА

[ОТКЪСИ]

От неколко время насам наший град се е обърнал на театър, гдето се представляват едни от най-жалостните трагедии. Невинността потъпкана, обезчестена и несъжалена, неправдата под маската на правда, милосърдието глухо, наказанието сляпо, убийството и кражбата приети като защитници на закана, содомството избрано за джеллатин на правосъдието тука — такива и тях подобни са съществующите лица на тези трагедии. Мъчно би намерил чиляк думи, за да изприкаже всите онези страшни роли, що се изиграха на сцената пред публиката и зад завесата. Тяхното описание би покъртило и най-нечувствителното сърце, би изтръгнало въздишка и сълза и от самите камъне. Колко жертви невинни се свиха там, за да опитат строгостите на едно незаслужено, а ако заслужено, то нечувано до сега наказание.
      О! недейте мисли, чи тук искам да говоря против царското правосъдие, не. Напротив, аз искам да го защитя, искам да го завардя от докаченията, които може да му нанесат следствията от неразбраната ревност на някои долни чиновници при изпълнението му. Нека се изясним.
      Известно ви е вече, че неколко момчета ся уловиха в околността на Шумен, като мятежници и се докараха вързани тук, дето се запреха и туриха под истиндак [разпит, следствие]. Каймакамина ни, ùсеин бей, който за зла чест или малко познава длъжността си, или толкова малко уважение има към високите царски закони, показа в това обстоятелство таково поведение, което е непростително на един царский чиновник. Нека не бърза читателят да ме осъди в пристрастие, преди да ме чуе до край. Аз следвам. В истиндака си уловените момчета обаждат кои им са били другарите и кои са се познавали. Това бе доста. От тогаз, цели две недели почти, през шуменските улици и през чаршиите се виждаха заптиета да водят вързани българе, улавяни повечето кой на нивата му, кой на дюгеня му, кой в къщата му. Те бяха принудени да вървят бърже пеши пред конете на заптиетата и да мълчат, защото малко едно охкание довличаше на главата им или на плещите им тежките удари на тюфек-дипчилери [приклади на пушки], с няколко псувни отгоре. Вървяха клетите българе през цели две недели, вървяха по петима, по десетина, а често и повече. Един ден довлекоха около 30 души от едно село. Но това не беше всичко: шуменци трябваше да видят нещо повече. Всяка нощ заптиетата бастисваха къщата ту на тогоз, ту на оногоз българин и го завличаха в тъмница...
      И тъй от ден на ден влекоха са българете къде конака — числото на затворените в градските тъмници селяни и граждани качи се на 70—80 души. Нечаканното това явление за мирните жители на града разля ужас в сърцето на всякого. Да! Всякой трепереше, защото не беше уверен дали след 5—10 минути не ще бъде и той задигнат от дюгена си, от работата си. А слуховете, които идяха от тъмниците, удвояваха този страх...
      ... Когато се чу за тези 10—15 момчета, още тогава каймакамина ни излезе по селата. Какво е говорил той на турското население по тези села, не знаем; само знаем, че подир завръщането му тук огън пламна по шуменската околност и този огън беше запален на главата на трудолюбивий и мирний българин. Стигаше да носиш името българин и не ти трябваше нещо повече, за да навлечеш върху си злоупотребленията на турското население. Но нека додим на работите.
      В Дивдедово турците, които са били определени, за да вардят тишината в туй село, доде са го обикаляле ноще, влизали ту в тая, ту в оная българска къща, карали са селянина да им коли кокошки да ги храни и пои, както те искат, и след като се наядат и напият, подвалят стопанина, и бой, доде му нацедят месата. Ако жена му или децата му извикат да плачат, то и тем бой! Ако на нечий прозорец свети свещ или кандило пред икона, тези пазители уж на тишината са влизали в тази къща и ... до умиране бой на стопанина. Тъй се смазаха неколцина българи през нея нощ. На утринта селяните със священика си додоха и подадоха жалба до каймакамина и му явиха тези злоупотребления. Каймакамина скъсва жалбата и изпраща попа, но не с някои утешителни думи, а с изхоквание. „Вие нас като щехте да колите, додето спим, казал той на попа, тогава как ви беше?!“ Думи на устата на един каймакамин ли са тези? Ето как невинността е потъпкана, обезчестена и несъжалена!
      ... Но друго: В Чобан-Кьой неколцина турци краювци обръжени нападат на къщата на едного българина и улавят стария стопанин. С голи ножове над главата му те го питат: „Гяур! Казвай де е син ти да го заколим“. Преди да отговори стареца, син му, който чул от ближната стая страшното питание, сполучва да избегне през другата врата и през същата нощ дохожда в Шумен. Той се оплаква на местната власт и казва, че твърде е възможно, дето баща му да е вече убит на негово место. За да го закрили, види се от разбойниците, нашия каймакамин дава заповед, но каква, мислите? Да се изловят тези разбойници ли? Не; но да скрият бедния селянин в шуменските тъмници! ... Ето как невинността и слабостта срещат наказание там, дето прибегнат за утешение, за помощ, за защита против злоупотребленията и необузданността.
      ... Не би ми стигнало време, ако земях да изложа подробностите на всичките злоупотребления, на които даде свободно течение неспособността на тукашния управител. Колко майки се разплакаха безправедно? Но що думам? — То е за неизказвание ... Страха е тъй обзел сърцата на българите, щото никой не смей вечер да се покаже от къщата си на вън. Много селяне си оставиха нивиците непосеяни, защото не дързнуват да излезат от вън село. Смаяло се е мало и голямо: що да прави и къде да се дене!
      Необуздаността на градските ни турски краювци расте от ден на ден: жени на баня не смеят да идат: камъни валят като град по главите им. Мъжете по дюгените си нямат спокой ни на час. Като че не им стига заспалостта на алъш-веришя, но и псувни, и плесници, и докачения, всякакви треба да преносят.
      ... Чувахме, че един царский комисарин иде за града ни да разгледа тукашното състояние на работите и на хората. С четире очи ожидаме пристигванието му. Само в него ни е надеждата. Но ако би да закъснее до след байряма, не знаем дали ще бъдем живи да дочакаме и тоя знак на високото благоволение на милостивия ни цар... .

[Бр 45, 3 ноември 1875]


ДОПИСКИ НА «ВЕК»

Сопот,
18 ноември 1875

[ОТКЪСИ]

      С разтреперани ръце и със сърце обляно в кръв идем да явим чрез достопочетний ваш вестник — истинският отзив на българските чувства и мисли, явен защитник в онеправданията ни и неуморен подборник по народните ни правдини — за приключения, които раздират най-нечувствителното сърце и карат человека глъбоко да въздъхне! Да, г-не редакторе! такива безчеловечни дела се извършват, такива сърцераздиращи сцени стават в околността ни, чтото слабото ни перо не е в състояние да ги опише. Кой би помислил, че подир толкова разпореждания от страна на честното ни правителство, за да се не докача имотът и животът на верноподданническото българско население, тия разпоряждания не само че не се взеха във внимание, но наопаки, се ненаказано презират и до днес! Наистина, заповеди след заповеди идат, но тия остават мъртви букви. Злините на нашите граждане турци достигнаха вече до там, чтото бедните наши сопотненци, които за прехраната си и за да плащат царский си данък са принудени да ходят за печял по разни места из държавата, не смеят вече да си покажат главата...
      ... Уви! Клетий българския народ много е теглил, много; а сегашното му тегло почти на всякъде по цялата държава е неописано, неизказано! Тъй по-напред се уби в троянската планина един карловец на име Тодор Карокът, когото откак убиха и му взеха 400 лири, кадият подир това отива в къщата му да взима и кевш-параса, но убийците нема кой да потърси. Вътре в Карлово един турчин убива едного българина воденичаря, че последний му не дал папури; край Карлово се намери друг българин убит; в Кара-Саарлий се обира един хаджия на име Димитър и намират на утрешний ден него и децата му смазани от бой; в Клисура се убива друг българин всред пладне; в Калофер намират тялото на едного калофереца, който отишъл да навиди нивата си, насечено на мръвки, при това турци от ближните села безнаказанно ходят по калоферската мера и едному от калоферци изуват гащите и го изпращат да си отиде гологаш у тях, другиму запалват ъгъла, третиму откраднуват воловете и най-после казват, са се усмелили да присвоят и ближните до селата им ниви, принадлежащи на калоферци, а като преминем отвъд Калофер, то злото е още по-голямо. Тъй не сме в състояние да ви опишем всичко, что се е извършило тия дни в околностите ни и по нататък, г-не редакторе! Щем ви кажем само, че всекий българин подир тия постъпки и кървави сцени не знае вече какво да прави и кой знае как ще клетий да си покаже главата, за да отиде да си изкара прехраната и да плаща царския си данък.
      . . Не мислим, че верноподданический български народ не заслужава високата царска милост за подобрението на неговата горчива съдба, за улегчението на неговите тегла и страдания. Заслужава я, и хиляди пъти я заслужава, стига само по скоро да се излее тя върху него, зачтото чашата на страданията му вече се препълня...

[Бр 48, 30 ноември 1875]

Съдържание

 


© Православна беседа: pravoslavie.domainbg.com