Последна промяна:
2005-08-04 13:32
Подир дългото
четене на часовете с коленопреклонните молитви, на клироса горчиво-горчиво
запяха: „Во царствии Твоем помяни нас, Господи, егда приидеши во царствии
Твоем...“
Литургията с такова
величествено и тайнствено име — преждеосвещена, — почваше не така,
както всякога...
Ярко сияе мартенското
слънце на олтара и амвона. Според календара утре идва пролетта
и аз, тихо като молитва, шепна радостно и на срички: про-лет! Приближих
се до амвона. Отпуснах ръце в слънчевите лъчи и, наклонил глава
на една страна, гледах, как по ръката ми бягаха слънчеви зайчета.
Опитвах се да ги похлупя
с шапката си, за да ги уловя, ала те не се даваха. Минаващият наблизо
църковен страж ме цапна по ръката и рече: „Не си играй!“ Аз се
насмотах и взех да се кръстя.
След прочита на първата
паремия се отвориха Царските двери. Всички паднаха на колене и
лицата на богомолците се наклониха към самия под. В недоловимата
тишина влезе свещеникът със запалена свещ и кадилница. Той осени
кръстовидно със светия огън падналите на колене и каза:
— Премудрость, прости!
Свет Христов просвещает всех...
До мен се приближи приятелят
ми Витя и тихо ми прошепна:
— Сега ще пее Коля...
Слушай какво се казва пеене!
Коля живее в нашия двор.
Той е едва на девет години, а вече пее в хора.
Всички го хвалят и ние,
мъничките, може и да му завиждаме, ала се отнасяме към него с почит.
И ето, излязоха на амвона
три момчета, а сред тях — Коля. Всички те са в сини одежди със
златни кръстове и тъй напомнят на тримата момци-мъченици, отиващи
в огнената пещ да страдат за името Господне.
В църквата стана тихо-тихо
и само в олтара сребристата кадилница се люлееше в ръката на батюшката
(отчето).
Трите момчета запяха
с чисти, кристално-гъвкави гласове:
— Да исправится молитва
моя... яко кадило пред Тобою... вонми гласу моления моего...
Колиният глас, сякаш
птица, се вдига все по-високо и по-високо и сякаш всеки миг ще
падне, като топяща се висулка от високо, и ще се разбие на дребни
кристалчета.
Слушам го и мисля си:
„Да можех и аз да стана певец! Ще ми турят същата гиздава дреха
и ще ми дадат да пея... Ще изляза на средата в храма, батюшката
ще ме кади и всички ще ме гледат и ще си думат: ‘Брей, тоя Вася!
Брей, че юнак!” И на татко и мама ще им е приятно, че си имат такъв
умен син...
Те пеят, а батюшката
звънка с кадилницата отначало пред престола, сетне пред жертвеника
и от кадивния дим цялата църква е сякаш всред облаци.
Витка, най-големия палавник
от нашия двор — и той се умирил. Зяпнал с уста и гледа сините момчета
и в косите му шава слънчев лъч. Обърнах внимание на това и му рекох:
— Имаш си златна коса!
А Витка не чу добре
и отвърна:
— Да, не ми е лош гласа,
само дето е мъничко сипкав, иначе и аз бих пял!
До нас се доближи една
бабичка и каза:
— Ей, немирници, по-тихо!
На „Големия вход“ вместо
обичайната „Херувимска песен“ пяха „Ныне силы небесныя с нами невидимо
служат, се бо входит Царь славы, се Жертва тайная совершена дориносится“
(1).
Тихо-тихо, в най-беззвучна
тишина батюшката пренесе Светите Дарове от жертвеника върху престола
и при това шествие всички бяха паднали на колене със сведени лица,
дори и певците.
А когато пренесоха Св.
Дарове, те запяха красиво и трогателно: „Верою и любовию приступим,
да причастницы жизни вечныя будем“. А щом затвориха Царските двери,
придърпаха олтарната завеска само до половина — на нас пък с Витка
това ни се стори твърде необичайно.
Витка ми подшушна:
— Иди кажи на пазача,
че завеската заяде!...
Послушах го и се приближих
до пазача, който сваляше от свещника угарки.
— Чичо Максиме, виж,
завеската нещо...
Пазачът ме изгледа изпод
влахнатите си вежди и сърдито промърмори:
— Теб забравили да питат!
Така трябва...
Щом свърши литургията
Витка ме склони да отидем в горичката:
— Там минзухарите са
безчет! — подигна глас той.
Горичката се намираше
извън града, край реката. Тръгнахме в дъхавия, предпролетен вятър,
по искрящите локви и позлатената от слънцето кал, като гръмогласно
и нестройно пеехме едва отзвучалата в храма молитва: „Да исправится
молитва моя“ и едва не се изпокарахме чий глас е по-хубав.
А щом стигнахме горичката,
която кънтеше по-особено, като напролет, нападнахме тихите сини
пламъчета на минзухарите и незнайно защо се прегърнахме, взехме
да се смеем и да крещим с цяло гърло... А какво крещяхме, за какво
крещяхме — сами не знаехме.
После се прибирахме
към къщи с букетчета минзухари и мечтаехме, колко хубаво е да постъпим
в църковния хор, да се облечем в синя одежда и да пеем: „Да исправится
молитва моя“.
1. Сега небесните
сили с нас невидимо служат, ето — влиза Царят на славата (Христос), тайната
жертва е принесена и се внася с благоговение.