Човеците с радост мечтаят, говорят
за по-добри бъдещи дни.
Напред устремени, те щастие гонят
и златни, далечни страни!
Светът ни измамва, но както преди,
надеждата грее във наште гърди!
В живота свещена ни вяра въвежда.
Тя в малкото трепка дете.
Вълшебни надежди окрилят младежа.
Не мрат и със стареца те:
че щом го земята във свойта утроба
погълне, забожда се кръстът на гроба!
Надеждата не е блян пуст, що се крий
в глави, от мираж подлудени!
Тя блика в сърцето... Шепти, че сме ний
за по-добра участ родени!
И туй, що говори гласът на сърцето,
не мами душата — ни тук, ни в Небето.
Неделя е — Господен ден!
Полето спи. Часът е ранен.
Отнейде чувам звън камбанен.
И тихо е около мен.
Аз падам кротко на колене
и шепна тихички слова.
Незрими сякаш същества
започват да се молят с мене.
Небето свети! Запленен,
аз чакам то да се отвори
и Бог със мен да заговори.
Неделя е — Господен ден!
Спаси ме, Боже, от падения,
кога в греховен тъна мрак,
при връхлетели изкушения
в борба с невидимия враг!
Това са часове ужасни
на изнемога в тежка бран.
Душата стене в чувства страстни,
и аз пленен съм и скован.
Ти знаеш моите желания —
да бъда Божие дете!
Ти виждаш моите страдания
и моите сълзи, Христе!
Прости ми всички зли уклони
по моя тежък жизнен път!
Потъпкал Твоите закони,
очаквам милост в Твоя съд!
Защото и когато падам,
все Тебе търся, Теб Един!
За Теб жадувам, плача, страдам
като Твой втори блуден син.
Снеми товара на сърцето!
И както Петру си подал
ръка спасителна в морето,
спаси и мене от провал!
В часа на изпит съдбоносен,
кога съвсем остана сам,
от Твоя образ светлоносен
Ти гледаш ме със укор ням.
Тогаз, престанал да унивам,
Те моля с вдигнати ръце:
Спаси ме, Господи, погивам,
Ти, Бог на моето сърце!
Излезе вятър бодър откъм морето синьо
и каза на мъглите: “Сторете път да мина!”
Той поздрави със полъх моряците
и рече:
“Разпъвайте платната! Нощта отмина вече!”
Към сушата се спусна, да тича
продължи
и викаше високо: “Денят се приближи!”
И запъхтян поспря се за малко пред
гората
с подкана: “Събуди се! Развей си знамената!”
Докосна и гнездата във всеки
дремещ храст
и свирна: “Птички малки, запейте с весел глас!”
Достигна до селцето и
на петела рече:
“Свири с тръбата гръмко! Изгря зората вече!”
До кулата достигнал, камбаните
събуди
и викна: “О, забийте! Цял свят да се пробуди!”
Пред кръстовете в двора
църковен най-подир
въздъхна: “Вас не викам! Вий спете още в мир!”
И сини, и черни — все хубави, мили,
безбройни очи са зората видяли.
Те спят под земята в самотни могили,
и слънце ги вече не гали.
Тъй често през тихите нощи очите
са гледали тъмните звездни простори.
Там още горят кат лампади звездите,
тук — колко угаснали взори!
Но ах, дали те са угаснали вечно?
О, не! Немислимо е туй за душата!
Обърнати те са към царство далечно,
невидимо тук на земята.
И както звездите, които на запад
се губят и все пак се нейде намират,
така и очите навеки се склапят,
но вярвайте, те не умират!
И сини, и черни — все хубави, мили,
отвъд, дето грее зората безбрежна,
очите, що ний сме в ковчега закрили,
зад гроба полека проглеждат!
© Девически монастир "Покров Пресвятия Богородици", Княжево, София. Всички права запазени.
© 2001—2005. Православна беседа. Части от четивата могат да се цитират при посочване на адреса на сайта (http://petkohinov.com/). Цялостното преиздаване на текстове в печатно тяло или в елекронен вид — само с писмено разрешение от редакцията. Абонамент за четива по електронната поща — вж. тук.