Благословен да бъде дивний Бог,
че прати тебе, Клименте блажений,
за нас да бъдеш фар, водач, пророк
и огнен стълб във дни от грях смутени!
Ти всичко беше за народа свой:
държавник твърд, отец любвеобилен,
писател вдъхновен, велик герой,
на Църквата защитник смел и силен!
Като звезда на родното небе
тъй чисто грей свещената ти памет!
Ти страж на Православието бе!
Затуй се верните пред теб прекланят!
Една бе твоята света любов —
народът! В Бога крепката ти вяра
те вдъхнови живот да зидаш нов
и да гориш на творчество в пожара!
Превратна беше твоята съдба!
Ти всичко във живота си изведа:
владишка митра — просешка торба,
похула — чест, погроми и победа!
Поборник смел със огнени слова
за вярата, като пророк Илия,
пред друговерци не склони глава
и беззаветно любеше Русия!
Не блазнеха те суетни венци!
Затуй страда със толкова търпение!
И като древните свети отци
люби, твори, живя, умря — в смирение!
Понесъл кръст, докрай остана твърд!
Като Христос ти имаше свой Юда:
твой храненик поиска твойта смърт
с неблагодарност черна, с дързост луда.
Вървял със чест по пътя на Христа,
посрещан като Него със "осанна",
ти чу "Разпни го!" Но и пред смъртта
духът ти ясен, смел и твърд остана!
Приятелите обдари с любов!
Вразите си обсипа с опрощение!
На всички да се раздадеш готов,
ти стана символ, пример, вдъхновение.
Ти вкуси слава, вкуси и позор:
в позора — чист, във славата — спокоен.
Където и да бе — в дворец, в затвор
навсякъде за почит бе достоен!
И ето в ореол на мъченик
ти светиш вече толкова години!
О, Клименте, о пастирю велик,
навеки да пребъде твойто име!
декември 1951 г.
Увяхват безвъзвратно спомени и рози.
Наченахме и ние свойта зряла есен...
Настава мъдър час — без идоли и пози!
А пътят ни напред е труден, глух и тесен.
Останаха назад и срещи, и разлъки.
С приклопени криле са бляновете горди.
И горестно мълчат незнайните ни мъки.
В гърдите ромонят сподавени акорди.
Но в земните съдби надземен смисъл има.
Зад временната тлен нетленна радост чака,
че пролет се таи под ледената зима.
Пребъдва светлината във хаоса и мрака.
Макар да сме богати с болки и тревоги,
и всички наши дни са вече листопади —
щом дишаме с любов и вярваме във Бога
духовно ний сме пак възвишени и млади!
На мъничкия манастир във двора
намери ти последната отмора.
Почивай в гроба тих под дървен кръст,
и нека бъде лека твойта пръст!
Зад църквата със седемте престола
на цъфналата ябълка под ствола
ний пролет ще ти идваме на гости
и ще преливаме със сълзи твойте кости.
Тук често ще се служи литургия
и “Вечна памет” ще ти пеем ние,
и ще пригласят птичките в гората
на тъжните ни песни в тишината.
Над тебе времето ще отминава
и помен вятърът ще ти отпява.
А ти, преминал там — отвъд смъртта,
ще гледаш благ към нас от вечността.
Със песните, що посвети на Бога,
ще ни тешиш във скръбната тревога.
Спокоен в малкия църковен двор
ще слушаш ангелски и птичи хор!
Листата капят... Във леса е есен.
Повява лъх. И вейки шумолят.
Листата капят... Погребална песен
изпраща ги във вечното отвъд.
Тук-там по голите и скръбни грани
трептят в уплаха сетните листа.
А вятърът към тиха смърт ги кани.
И тръпнат в смут човешките сърца.
Че люде мрат!... А цял свят е унесен
по бляна за безсмъртье в тиха жад.
Човеци мрат!... В живота вечна есен
празнува непрекъснат листопад.
Ох, толкова е скръбно по земята!
Тук лист до лист, там гроб до гроб лежи!
Но вярата нашепва на душата:
При Бога няма смърт! Недей тъжи!
Листата капят, ала пак се връщат
в прегръдките на майката земя!
Човеци мрат, но Бог ръце разгръща
и вика ги при Себе Си — дома!
декември 1950 г.
© Девически монастир "Покров Пресвятия Богородици", Княжево, София. Всички права запазени.
© 2001—2005. Православна беседа. Части от четивата могат да се цитират при посочване на адреса на сайта (http://petkohinov.com/). Цялостното преиздаване на текстове в печатно тяло или в елекронен вид — само с писмено разрешение от редакцията. Абонамент за четива по електронната поща — вж. тук.