А колко бях като дете щастлив!
Макар, че пътят и тогаз бе труден,
за майка си се хващах доверчив.
И бях спокоен. И светът бе чуден!
Че мама бе за мене ангел жив.
О, колко бях като дете щастлив!
Сега съм сам. Черней пред мен лесът.
А трябва аз през него да премина!
О, тез тревоги ще ме подлудят!
Кой друм да хвана, за да не погина
от зверовете, в храстите що бдят?
Така съм сам... Черней пред мен лесът!
Иисусе благ, не ме оставяй Ти!
Като водач хвани ме за ръката!
Ти пътя знаеш! Твоят зрак пламти
подобно на звезда във тъмнината.
Сърцето ми Те чака и трепти.
Спасителю, водач бъди ми Ти!
1954 г.
Елате вие, жадни за утеха,От времена дълбоки и далечни
до днес сияят истините вечни!
Във тихи ъгли и в сърца добри
кандилцето на вярата гори!...
Кандилцето през вековете трепка
като око под будна Божа клепка.
То съвестите буди и зове...
То фар е към отвъдни брегове!...
Опита ли се някой да го духне,
светинята в душата му ще рухне!
А тези, що го в себе си гасят,
във мрак минават своя тъжен път!
Тих празник е, кога сърцата-камък
се претопят в небесния му пламък
и станат нежни, кротки и добри
от изцелителните му зари!
Елате вие, жадни за утеха!
Под Божията светла, тиха стреха!
Не сте сами — в безброй сърца добри
кандилцето на вярата гори!
1956 г.
Пред прага на живота аз стояЗа Тебе, Боже, искам да живея,
макар и в неизвестност, в нищета!
Пази ме Ти от първите места —
и дай по Твойто слънце да копнея!
Че слиза то във всеки нисък дол
и снеговете само там стопява,
а върховете мнимо позлатява
и кичи ги с измамен ореол.
По Алпите как често във възхита
аз виждах вечно бели върхове!
Но техните сърца са в ледове,
и хубостта им — в облаци обвита.
О, дай на мене някой скромен кът
далеч от билото на планината:
че Твойта пролет слиза в долината,
а по върха цари красива... смърт!
На завет гледано с любов грижлива,
то даде пъпка и се разцъфтя.
И сладък аромат взе да разлива
сред околните храсти и цветя.
О, как ще се зарадва господарят,
когато утре го открие сам —
помисли развълнуван градинарят
и гледаше цвета с възторг голям.
На следващата заран с пълна лейка
запъти се към свойто цвете той.
Ала сред нежно сведените вейки
не го видя. Изчезнало бе то!
Във ужас градинарят се развика:
— Ах, кой откъсна мойто цвете там?
Ала на туй смущение велико
отвръщаха слугите: “Аз не знам”.
Сърцето му за малко да се пръсне!
Най-сетне рече му един от тях:
— Таз утрин господарят го откъсна
и в къщи го занесе. Аз видях!
Успокоен, въздъхна градинарят
и рече: “Тоя цвят не беше мой!
Да го откъсне може господарят.
Тук всичко негово е! Прав е той!”…
О, братя, и в градината на Бога
кога изчезне някой цвят от нас,
да не роптаем, в бунт и във тревога!
Над Своите цветя Бог има власт!
Прави със мен каквото пожелаеш!
Брули ме с вятър и ме с дъжд роси!
Хвърли ме в пещ! Мъчи ме както знаеш!
Но само ме помилвай и спаси!
август 1955 г.
Когато Бог Адам творешеВъв миналото взира се душата,
де впепелени спомените мрат,
и, вгледана в изминатия път,
заспива в скута тя на времената.
А там, край мен — развихрена стихия —
животът дига глас за своя дял,
но аз едва го чувам, че съм цял
оплетен сякаш в приказна магия.
Аз дишам леко. Тук скръбта е блага,
и сълзите са капчици роса.
Тук всичко води в светли небеса,
и няма смърт, — че тя мре там на прага.
Светът ми кима, но и Бог ме вика:
тук минало — там бъдеще зове,
тук времето — там вечни векове,
тук празен шум — там тишина велика.
Аз вглеждам се във арфата безгласна:
спи миналото своя вечен сън...
О, как се аз стремя оттук навън
по светлий друм на вечността прекрасна!
А суетата на живота тегне
върху ни като някакъв кошмар!
Как примките духът ни ще избегне,
кои пред нас разстила адский цар?
О, ние сме деца на греховете.
Живеем в свят, потънал във лъжи.
И все пак тих копнеж в сърца ни свети —
да се спасим! Но как? Ти сам кажи!
Пред нас, зад нас реват потоци шумни.
Наслади съблазнителни зоват.
И хвърляме се ний като безумни
в прегръдките на зиналия ад!...
Тъй ден след ден лети, а ние чезнем
в греховните измами на света,
забравили пространствата надзвездни
и вечната в небето красота!
Блажен си ти, че литна с жажда свята
в просторните лазури на духа!
Остави в низините суетата
и радостите дребни на греха!
Кат ангел лекокрил с хвалебна песен
ти губеше се в Божий небосвод
и с поглед, във надземното унесен,
ти от възход летеше към възход!
Сърцето ти жадуваше за други
велики радости, де мир трепти!
В полянката сред китни теменуги
със Бога разговаряше се ти.
Ни тътенът греховен в градищата
смути мира на кроткия ти дух,
ни мътната мълва на суетата
докосна с грешни думи твоя слух.
Ти вслушан бе във звуците небесни
на чистите безплътни духове
и свойта песен с чудните им песни
ти сливаше в самотни часове.
Ти като бор порасна сред скалите
със връх всегда в небето устремен
и нивга не обърна си очите
надолу към греха от теб презрен!
Възнесе се тъй ти до небесата
далеч от злобата на долний свят,
като орел, забравил низината,
ти къпеше се в чудна благодат!
И днес високо се над нас издигаш,
връх най-висок на родний хоризонт!
Ний виждаме, как облаците стигаш
и там в лъчи стоиш пред Божий трон!
И ний те молим, твойте братя малки,
простри ръка над нашите съдби!
Светни над нашите пътеки жалки
и направи ни Божии раби!
Ний виждаме във свойте бездни тъмни,
от тебе колко, колко сме далеч!
О, нека над пътеките ни съмне,
и да дочуем твойта чудна реч!
И отвратени от греха тогава,
дано възлюбим тихите мечти
на твоята душа тъй величава —
да бъдем там, където си и ти!
По тъмните раздолия се губех,
край шумните потоци спирах аз,
надвесвах се над урвите в захлас
и всичко, що обичал си, възлюбих.
И мислех си — ей тука твойте стъпки
минавали са в сенки и лъчи,
и тихо са отваряли очи
пред твоя поглед пролетните пъпки.
Днес всичко пак е тъй — като тогава,
когато ти, отшелнико блажен,
загледан във изгряващия ден,
молитви към Твореца си отправял.
Край твойта пещера пак хвъркат птички
сърните пак подскачат из леса.
И ти незрим — със любеща душа —
тук, може би, стоиш и гледаш всичко.
О, дивни постнико, теб тук издава
и девственият чар на всеки дол,
и златний по цветята ореол
и облакът, в небето който плава.
И може би затуй е по-красива
природата във тоя край свещен,
че ти, светецо, своя дух блажен
над тия дивни хубости разливаш!
Езикът слаб е да ти пее песен.
Теб Рила величай на свой език.
О, твоят подвиг е безкрай велик!
Поклон пред теб, отшелнико небесен!
1946 г.
Слънцето в кърви залязва на запад.Вестник дочетен, захвърлен край мене,
стои и ме гледа със тъпи очи.
Той ми разказва за страшни сражения,
за много убити, ранени, пленени,
а ето сега безучастно мълчи.
В кръв се облива сърцето и страда
за тия що в кърви там нейде лежат.
Капят листата... и вечер припада...
Аз мисля, как лист подир лист сега пада
сред бурята, дето мнозина днес мрат.
Господи, тука е мирна земята —
ний дишаме волно и кротък сън спим.
Но... как ли се багрят в пожар небесата
над оня край, дето бушува войната
сред ужаси, трясъци, огън и дим!
Колко ли майки през тоя час — клети —
в тъга неизказана чупят ръце,
чакат на прага, от ужас обзети,
и тръпнат сърцата им в залеза светъл
по някое скъпо на фронта сърце!
Боже, смили се над Твойте създания —
над тихите, кротки, незнайни души!
Смъртни са пламнали днес изпитания.
Светът се люлее, гори във страдания,
но Ти Сам пожара, ела, потуши!
Художникът съсед ги забеляза,
дойде веднага да ме навести,
все гледаше към цъфналата ваза,
повтаряйки: “Ах, как щастлив си ти!”
Видях, че мигом порив го обхвана
да нарисува чудния букет.
Ала от свян не каза нищо, стана
и тръгна си, от тих копнеж обзет.
Да дам ли нему или не цветята?
Две сили взеха да се борят в мен.
И изведнъж със порив във душата
казах, от светла мисъл озарен:
— Вземи ги! Те у мене ще повехнат
и ще ги хвърля след това в сметта.
Ти направи ги нивга да не вехнат
и да пребъдват в свежа красота!
Той взе ги и със четка вдъхновена
им даде траен, неувяхващ чар.
И виж — цъфтят във рамка посребрена
години вече над бюфета стар...
О, Боже, и животът като цвят е,
що в младостта ухае и цъфти.
И както всичко живо в тоя свят е
преходно, тъй и той ще отлети!
Блажен е, който дните си красиви
даде на Теб, Художника голям!
Ти ще ги сториш непреходно живи
и ще красиш с тях Своя вечен храм!
4 октомври 1969 г.
Недей, Христе, до мен се доближава!24 октомври 1970 г.
Вървяхме в каменистата пътекаВ миг чудно цвете ми плени очите —
кандилка, нежно клюмнала глава.
Полюшваха на вятъра вълните
главичката ù в буйната трева.
“Виж, — казах аз на спътника зад мене —
какъв вълшебен цвят в таз планина!”
А той откъсна го без двоумене,
подуши го и хвърли настрана.
При туй до болка ми се сви сърцето.
Във себе си дълбоко съжалих,
че аз издадох чара на цветчето
и тъй смъртта му ранна причиних.
Прости ми, цвете, този грях неволен
към теб и твойта свежа красота!
До днес за мене ти си спомен болен,
дълбоко врязал се във паметта!
10 август 1971 г.
Да се топиш във грях,А малкото реки и езерца
са в брегове водите си вградили:
ревниво пазят свойте бистри сили,
към сушата с безчувствени сърца.
Тъй вместо да дадат от свойте дари
на жадната земя, где всичко мре,
те вдигат се към синьото небе,
превърнати във леки, тънки пари.
Но стигнат ли надземний край веднъж,
те трупат се и буреносно дишат,
гърмят и дигат се и пак се снишат,
и се изливат в благодатен дъжд...
Не тъй ли случва се и със светците,
тез извори в пустинния ни свят?
Те бягат от живота и летят
нагоре — към Небето и звездите.
Но стигнат ли при Бога, те назад
очи обръщат къмто свойте братя
и почват да разливат над земята
божествена, велика благодат!
януари, 1951 г.
О, Господи, след много криволъкиО, нахрани ми, Господи душата,
за да не търси гладното сърце
отровните храни на сатаната,
които той раздава с две ръце.
И аз тогава, усмирен, ще седна
в нозете Ти, загледан тихо в Теб,
и тайната Ти — първа и последна —
ще знам — че Ти си Хлеб, насъщен Хлеб.
Мъката ти ще расте безкрай
щом за обич жертваш обич свята.
Мъдростта е: себе си раздай
и не чакай обич във отплата!
Виж, разпнатата за нас Любов
до последна капка се раздаде.
Който люби, но не е готов
да търпи омраза, той ще страда!
Сеячите на словото Ти живо
вървят и пръскат чудни семена.
Но там се зеленее Твойта нива
де Ти орал Си Свойта целина!
Аз знам, щом ти ореш, кърви душата!
Сълзи блестят по бледото лице.
Ала след туй беритба е богата!
О, преори и моето сърце!
Това, което с толкоз дива стръв
и с толкоз алчност досега си сбирал,
не чувстваш ли — то пие твойта кръв
и твоята душа без жал обира!
Виж, мебелите червеят яде.
Молецът там ти дрехите поврежда.
Ръждата в мрака тайно те краде
и подкопава твоята надежда.
А помниш ли? — Ти даваше преди
троха любов на бедните дечица.
И пълни бяха твоите гърди
със радостта на майката-вдовица!
Защо си ти десница вече свил?
Как щастието не можа да схванеш!
Ако имотът ти е скъп и мил,
раздавай го! Така богат ще станеш!
Че иде сетният крадец — смъртта
и ще ти каже: “Всичко туй е мое!”
Тогаз ще разбереш ти мъдростта:
Туй само, що раздал си, то е твое!
Грехът ми попари добрите копнежи,
и облаци Твоя лик скриха.
Зла воля оплете ме в гибелни мрежи.
И ето ме — тъна в скръб тиха.
Отвсякъде мрачност притиска сърцето.
Мъгли се надвесили тъмни!
Ах, няма ли лъч да огрей от небето,
и пак над духа ми да съмне!
Животът уви, се изплъзва потайно.
Днес плаче небето над мене.
Под шепота тих на молитва покайна —
аз плача, жадуващ спасение!
7 август 1976 г.
Горят от златен заник позлатениЗарите милват със ефирни пръсти
дървета, зид, трева, цветя, чемшир.
Тук всичко ме подбужда да се кръстя,
набожно потопен в молитвен мир.
Листата са умислено притихнали.
Цветята дишат като в сън едва.
Из храма Божи чувам — “Свете тихий”
как носи се над нежната трева.
А сенките безброй се удължават
и гаснат вече сетните лъчи.
От ранен час усмивки зараздавал,
денят притваря уморен очи.
Обичам аз до мене да долита
таз песен вдъхновена към Христа.
И пламва във гърдите ми молитва
и тихо шепнат моите уста:
“О, Господи, кога и в мен утихне
шумът на този краткотраен свят,
при моето последно “Свете тихий” —
на заник — озари ме с благодат!”
Един ли бе ударът, който стовари
тегло непосилно на твойте плещи.
Аз зная, избухнаха много пожари
във твойта съдба, и сломен беше ти.
Отдавна ти гаснеш, прострян на леглото,
и вдигаш безсилно нагоре ръце.
Тревожно съмнение засенчва челото,
и смут се прокрадва във твойто сърце.
“Дали се за мене Бог грижи?” — говориш.
“Защо съм забравен от Божия Син?”
Ти мислиш, че сам със скръбта си се бориш.
Но в свойта самотност не си ти самин!
Не виждаш ли в ада на твойте страдания,
че свети Ликът на Страдалеца — Бог?
Той гледа с божествено тихо внимание
как раснеш в скръбта си красив и висок!
О, Той те обича и мълком те вае,
тъй както ваятелят с чук и длето
по мрамора удря, а мраморът трае,
мълчи и не пита: “дали” и “защо”.
И ти тъй мълчи, и ще видиш тогава
над теб да се сбъдват небесни слова.
Чрез мъките ти ще разцъфнеш във слава.
Смири се! Не вдигай във ропот глава!
Спасителят благ за Небето тъкми те!
Отдай Му се цял във добрите ръце!
В тях няма жестокост, че те са пробити
и знаят да ваят с любов, от сърце.
Аз я гледам със жалостни чувства в гърди
и си шепна: щом трепнат в небето звезди,
и застели сланата земята,
тя, мушицата, паднала в сухата пръст,
ще умре... И на утрото вятърът бръз
със праха ще отвее и нея!
В миг промъква се мисъл страхотна във мен.
Иде смърт! Ще залезе и моят тих ден!...
Аз потръпвам пред Бога в тревога.
Тя, мушицата, свършва, щом свърши денят.
Но аз жив ще съм с мойта душа и отвъд!
А какво ли ме чака там в мрака...
Ах, не спомняй ми, съвест, че лошо живях!
Повестта ми пред Бога бе лудост и грях.
Що от тая измама остана?
Угризенья от робство на демон свиреп...
Днеска кърша ръце! Боже, викам към Теб!
Зарад Твоето име спаси ме!
Ноември, 1974 г.
Отвека, Боже, Ти си тъй велик,Но ето, Ти откакто се смири
и свлече Своята предвечна слава,
и в ясли се като Дете роди,
и участта ни сподели корава,
ти по-велика тайна ни разкри
и по-непостижим си оттогава!
Ти мое си, Иисусе, вдъхновение!
Ти мое си дихание, живот!
Посред заблуди Ти си озарение,
В безпътица си лъч от ясен свод.
Води ме, ако щеш, дори на смърт,
но в Истината направи ме твърд!
Че пътят; истината и живота —
това си Ти, единствен верен Вожд!
Превеждай ме щом трябва през Голгота
към царството на светлата Си мощ!
Благослови ме Твой да съм до гроб
от зло свободен — на доброто роб!
Кога ме безнадеждност в мрака срещне,
кога ме плиснат в пътя зли вълни,
кога ме връхлетят стремежи грешни —
Ти сам ела! Ти Сам ми помогни!
И дай ми плач за мойте грехове —
да спра умит на Твойте брегове!
Премъдрост крият всичките неща.
Чрез Твоя промисъл расте душата.
Денят е драг. Но трябва и нощта!
Без мрака кой ценил би светлината?
В страданията, що изпращаш Ти,
растат крилете ми за бъдещ полет.
Без зимата, която ни гнети,
кой би почувствал Твойта дивна пролет?
Непостижимий! Работи над мен
с ръка, която сваля и въздига!
О, дай ми да съм верен и смирен!
Аз знам, че ме обичаш. Туй ми стига!
Със вас съм в дните слънчеви, омайни!
Със вас съм и когато падне мрак
и гледам ви как в трудности безкрайни
растете вий под погледа Ми благ.
Кога отвред ви облаци покрият
във изкусително-злокобен час,
и бури грозни се над вас извият,
до вас стоя и ви подкрепям Аз.
В дни на тревога, грижи и страдания,
във дни на болести и нищета,
в молитва Ме търсете и свето сияние
ще ви огрей във вашта самота.
Ако животът е отлитнал празен
и ако гаснат сетните лъчи,
ако духът ви стене, в скърби смазан,
към Мене издигнете вий очи!
И ще Ме видите над вас надвесен
сред облаците ви като дъга!
И пътя стръмен ще ви стане лесен,
и ще отлитне вашата тъга.
От опит ще узнаете тогава,
че Аз съм с вас и ден и нощ, безспир, —
утеха ваша, радост, слава
и ваш Спасител, ваш жадуван мир!
2 октомври 1970 г.
Изплувай ти, о век велик на нашите Отци,— Строители на Църквата, светители, бащи,
предали нам канони, догми, вяра и завети,
Отци, забравени от нас, негаснещи свещи,
ний молим на колене днес: Простете ни! Простете!
Щастлив съм, че ме слънце грее.
Аз бях за него сляп преди.
Сега любов — усещам — зрее
към Тебе в моите гърди.
Минават неусетно дните,
но смисъл в тях е скрит сега.
Аз радостен съм и в бедите,
и кротък в тихата тъга!
И вятър ли ме нежно милва,
или роси ме росен дъжд,
туй всичко моя блян подсилва —
да дам плода желан веднъж!
Аз не скърбя, че пролетта е
отдавна отсънуван сън,
че лятото клони към края,
че чака есента навън.
О, стига плодове да има
по мойте клонки да тежат,
тогава нека дойде зима,
и аз се прибера отвъд!
Пази ме Ти от устрем към успехи,
догонвани по пътя на греха!
Не ща отличия, не ща утехи,
които са петно за съвестта!
Ако на други даваш власт и сила,
на мен по-скромен жребий отреди —
да бъда като птичка лекокрила
щастлив и прост, със обич във гърди!
Не ща известност, нито чест, която
събужда завист, мъст и злъчен смях.
Дай твърд да съм в решението свято —
да не купувам щастие със грях!
Аз предпочитам тук да съм последен,
ала по Тебе да усещам глад,
и слънцето над моя покрив беден
да грее с мир, да сипе благодат!
Та щом завърша попрището кратко,
излязъл от измамната мъгла,
с мир да помоля: “Приеми ме, Татко!”
и Ти с любов да ми речеш: “Ела!”
Октомври 1975 г.
© Девически монастир “Покров Пресвятия Богородици”, Княжево, София. Всички права запазени.
© 2001—2005. Православна беседа. Части от четивата могат да се цитират при посочване на адреса на сайта (http://petkohinov.com/). Цялостното преиздаване на текстове в печатно тяло или в елекронен вид — само с писмено разрешение от редакцията. Абонамент за четива по електронната поща — вж. тук.