Търновски митрополит Климент

«Искат да нахлузят на българската глава папска шапчица»

Писмо до митрополит Константин Врачански от 12 януари 1893 г.

Владико светий!

... Здрав съм с волята на Всеблагаго Бога и с твоите св. молитви добре съм: също така, както ме намери, когато ми дохожда на гости, и както ме остави, когато си замина. За настроението си, т. е. за разположението „окаянныя моея души“ не мога друго да ти кажа освен това, което съм ти казвал много пъти в писмата си и съм ти проглушавал ушите. Ако имаш надлежният кураж, припомни си го и прехващай засега. Ама сакън да не кажеш, както каза в едно от редките си из София писма: „ти пак старата си песен пееш!“ Какво да се прави, брате! При всичкото особено свойство на моето сърце (така сполучливо охарактеризирано от покойният ми баща — царство ему небесное!) дохождат минути, когато човек намира някакво си болезнено удоволствие в душевното самоизтезание... „Добре! Ще речеш: самоизтезавай се, Клименте, елико угодно душе твоей, ами що е грешен Константин да слуша твоите самоизтезания? Нима неговите тегоби и неволи са малко, та го товариш и с твоите?“ Истинен глагол твой, брате. Но нали знаеш: „ему же много дано, много и взыщется от него“, и паки: „Вы силнiи немощы немощных носите?“ Кой пък е крив, когато си по-силен от мене във всяко едно отношение? Аз зная, че колко и да е тежък твоят собствен товар, има у тебе място да струпвам върху ти и моят и имаш ти сила да понесеш тия товари, „Яко бремя легкое“. Търпи, прочее. Но „да не смущается сердце твое“, брате. Този път аз в това отношение „положу хранение языку моему и воздержание шуйце моей“. „Холан! Холан!“ — чувам те да цъкаш с език и да казваш: „Толико углебохомъ в тименiи глубины (Псал. 68. 3) во дни сiи лукавiи и ти си седнал да ми главоболиш за лични някакви си тегоби и дертове.“ Е! Нали знаеш, че по-напред своето аз, а че сетне другари? Това е една от превъзходните черти на съвременният патриотизъм. И Бога ми! Умно нещо, много умно! Можеш ли да не се съгласиш и ти, Владико светий, с тая превъзходна премъдрост „века сего“?

Ама наистина „днiе лукави суть“. Искат да нахлузят на българската глава папска шапчица. Ти си виждал на много други глави такива шапчици. Как ти се струва: на българската глава дали, аджеба, много ще прилича тая шапчица? На три-четири пъти през миналите исторически наши времена са се правили опитвания да украсят тая глава с подобна шапчица, но пустата глава! Оказвала се е дебела и голяма, та се е раздирала хубавата тая шапчица, макар и да е бивала украсена с царски титули и скипетри. Де да видим какво ще стане сега. Може да са се уверили, че тая дебела глава е поизтъняла сега и се е напълнила вече с ум и разум (зер от толкова векове насам и до ден днешен се я чукат с железни чукове и я тъпчат с мозък), та няма опасност за шапчицата. Кой знае! Петстотин години се е чукала тая глава и не изтъня, белки сега се е постигнала тая спасителна за българският народ благодат... Аз съм любопитен да видя кой от нас ще бъде честитият първи да се удостои да цалуне светите чехли на светейшият папа и да се наметне с багровата кардиналска мантия. Когато бях в Киев ученик, аз молих дяда Йосифа Соколски [1] (царство ему небесное!) да ми покаже поне да видя кардиналският му пръстен, но той не можа да изпълни просбата ми по тая проста причина, че този пръстен, както казваше покойния, бил взет на съхранение от мастития старец — патриот Славейкова [2]. Сега, през рождественските и новогодишните празници, в София са се правили големи комплименти на някои от нашите и са се украшавали с разни степени, както възвестяват на мирът софийските официози за ликувание на верните и в назидание на всинца нас. Дали не ще бъдем честити наскоро да видим и кардиналски пръстен на ръката на някого от нас?

Въпросът, брате, се повдигна ненадейно и за Църквата, и за народът, макар Църквата и да предусещаше подобно нещо отдавна и да е навикнала на подобни ненадейности, особено в последните благодатни времена. И както се вижда, искат с „едно замахване да убият два зайца“: а) да нанесат зло, и зло голямо, на народното вероизповедание, а следователно и на самото съществование на народът, и б) да унищожат и омаломощят още повече Православната българска църква, като ù отнемат правото да дава гласът си в такива въпроси, които се докоснуват твърде много до нея и, може да се каже, са именно от нейна компетентност.

Народът, православният български народ, и тъй заобиколен от интригите и безсъвестността на разни протестантски и католишки пропагандисти, от оскърбителният, макар и вятърничав, религиозен индиферентизъм на всевъзможни чиновници и службаши, както и от глупавото и не по-малко вятърничаво модно безверие на много млади интелигентни уж наши сили, като види на своят държавен престол, въздигнат и закрепен с толкова драгоценна православна кръв, папска шапчица, а династията, заобиколена с рояк йезуити и йезуитки, ще се види в чудо и ще се закландука вероятно насам-нататък и може, недай Боже, и да се разпокъса... Нима не са били такива резултатите за народното благосъстояние и даже съществование от религиозните разности в старо време? Нима кландуканията ни между Рим и Византия (в религиозно отношение) не породиха у нас в старо време разни богомилства, жидовства, адамитства и проч., не разклатиха в народът единството на едвам що закрепената у него истинска вяра — Православието? Не подкопаха основите на народните връзки с държавата? Не поставиха във враждебност народ и престол? Не докараха съсипия на народът? Не разни царици ли — гъркини, куманки, жидовки — и придворни поддържваха от българските царски палати с интригите си ту една, ту друга религиозна секта, та разпокъсаха народът и натрапиха на многострадателната му глава петстотингодишно тежко робство?

Църквата, Православната българска църква, тази вечна мъченица, и така унижавана и постоянно оскърбявана, ще се види в по-голямо унижение и презрение, когато я отритнат от българският престол и я турнат там именно, гдето тя трябва да сияе на чело, под козината на папската шапка. Скромните служители на тая българска църква, и така подритвани, похулвани постоянно — официално и неофициално, — оскърбявани и онеправдани, ще бъдат още повече подритвани и оскърбявани, когато престолът на православният български народ се украси с папска шапка и се заобиколи от йезуити и йезуитки. Или пък, което ще бъде още по-оскърбително и по-унизително, ще захванат да се правят на тези скромни служители на Православието лицемерни любезности и салтанати, които ще карат човека още по-силно да усеща текметата и подигравките, прикривани с лицемерните тия любезности и подигравки. Ама, ще речеш, Владико светий, първица ли е туй за Църквата българска и за нейните служители? Нима и когато бяха далеч от престолът и палатът йезуитските рояци, не ядехме текметата, не бяхме предмет на подигравка? Така е. Злобна подигравка и лоша, с позволението ти да река, магарешко текме беше, когато, от една страна, ни возеха в царски колесници, а в същото време ни изтикаха от Народното събрание като зловонен боклук.

И каква подигравка! Направиха това (след като се надругаха над нас в ред сесии на Камарата) под предлог запазвание достолепието на санът и интересите на Църквата... Също текме беше и когато Църквата, ако и да биде похулена и оплюена в лицето на своите представители, но пред вид на правилно функционирате и да не се каже, че за някакви честолюбия упорствува, направи в ущерб на своето достолепие отстъпки, преклони като образец на смирение и безкористие глава, отдаде, комуто се следуваше, подобающата дан, за което ù се направиха почести и ù се дадоха големи обещания, но не само нищо не изпълниха, ами колчем Църквата напомнюваше за някое тъй тържествено дадено на нея обещание, тя получаваше и получава текмета: вземат се ред решения, отнасящи се до църковните служители, без да се поиска, поне за лице, мнението и съгласието на Църквата. Та нали и сега продължават да правят същото? В един такъв важен въпрос, какъвто е религията на българския княз и на българската княжеска династия, от който въпрос се интересува целият народ, а най-много Църквата, господствующа наречена (вероятно за смях) в страната, и за който въпрос дават право и на турци, и на евреи, и на цигани, и на гърци да си дават мнението и гласът, а на Църквата и на нейните служители отричат това право! Ще рече, Църквата на православният български народ заедно с всичките свои висши и низши служители не струва в народните работи колкото и един циганин иди евреин, и то в работи не чисто политически, ами повече религиозни!... Истина, така си е било и си е сега. Ами какво ще бъде положението на тъй наречената господствующа в страната църква, когато българският покатоличен палат се напълни с разни патери и кюрета под смиреното название възпитатели, възпитателни, дойки, бонни, гувернантки, гувернери и духовници на бъдущите българо-католишки князчета и княгинчета? Какво ще бъде и положението на скромните служители на тая Църква?

Наистина предстои голяма опасност, предстоят големи и тежки изпитни и на Православната българска църква, и на горкият православен български народ. Но да ти кажа ли? Аз не се стряскам от всичките тия „стрелы лукаваго“, които са насочени към Църквата и народът ни. Че предстои тежка и упорита борба, особено на нас — църковните служители, — това е истина. Въпросът се повдигна ненадейно и ни намери като че съвършено неприготвени, та и досега ний (т. е. служителите, висшите де!) не сме си разменили по тоя въпрос поне две думи. (Впрочем аз мога да се лъжа: може да има разменени не две думи, но и цели трактати между църковните ни сановници. Ама нали знаеш, че и „Петко с мъжете барабар“, та и аз смятам себе си за нещо?) Но всеки от нас, вярвам, е готов да изпълни длъжността си, както трябва. Може наистина в началото да няма пълно съгласие помежду ни; може разни съображения от „мiра сего“ и разни съблазнителни подмигвания и посочвания и да породят помежду ни разномислие, но опасността е дотолкова очевидна, щото всеки от нас ще види най-после направлението, което трябва да държи. Тука разказвали някои депутати, че преди да се е взело решение да се предлага изменението на членът, отнасящ се до религията на князът и на потомството му, искало се е и се е получило одобрението на св. Софийский и св. Пловдивский. Не ми се вярва това, ама кой знае! Впрочем Негово Блаженство указа на всинца ни длъжностите. Той застана доблестен страж и ратник, както виждам от преписката му с правителството, съобщена на мое смирение в препис. Вярвам и ти да имаш на ръце тая преписка. Според мене това, що говори Н. Блаженство в писмото си до правителството, не може да не бъде мнението и убеждението на цялата наша Църква, та и на целият народ. На Негово Блаженство нападнаха по своему обикновению: „Дыхая прещенiемъ“ (Деян. 9. 1), „налякоша языкъ свой нань яко лукъ“ (Иерем., 9. 3). Като отричат правото на Църквата да защищава достолепието и безопасността на праотеческата наша вяра, която се заплашва доста много, както и целостта на народът, от изменението на известният член от моята светиня, те, като съдят по собствените си настроения, приписват опълчението на Н. Блаженство против реченето изменение на чуждо влияние, на руски рубли, т. е. употребяват не правдата, а своето изтъркано вече оружие или, с други думи, се в същата тиня се търкалят. Воистину както в много и премного други случаи, така и в тоя, „несть во устехъ ихъ истины“ (Пс. 5. 10). Заплашват и още чрез официозният си орган, че ще дадат на Н. Блаженство папуците в ръце и ще го пратят в манастир. Възможно е да направят това. Кой не знае, че интригата, особено от страна на силния, много пъти има сполука? Само не трябва да забравят, че такава сполука е временна и не може да повреди в основата правото дело. По едно време и на дяда Антима [3] (царство ему небесное!) бяха се дали в ръце папуците и се изпрати не в манастир, а в анадолските пустини, но какви бяха сетнините от тая неправда, от тая сполука? Истина, дядо Антим няколко време „Пепелъ яко хлебъ снеде, а питие свое плачемъ разтворяше“ (Пс. 101, ст. 10), но то премина за него, а враговете на правдата и невинността „снедоша своихъ путей плоды и своего нечестия насытишася“ (Притч. 1. 31), ибо Господ скоро „сокруши ихъ яко сосуды скудельничи“ (Пс. 2. 9), та завинаги „студъ лица ихъ покры ихъ“ (Пс. 43. 16). Хвалят се, че на мястото на Н. Блаженство ще намерят десет, готови да го заместят. Тази хвалба се приема за чиста монета, та вероятно мнозина поглеждат с двусмислена усмивка на всекиго от нас, което на прост език значи: „И този е готов“ и „този е готов“. Няма какво! „Силный возглагола и вси умолчаша и слово его вознесоша даже до облакъ“ (Сирах., 13. 28). Но в този случай „не лжетъ ли неправда себе“ (Пс. 20. 12)? Казаха ми, че в това отношение те много разчитвали на Стареца [4] и на дяда Партения. За дяда Партения — не знам. Колкото за Стареца, ако наистина те разчитват на него — „суетна надежда ихъ“, ибо „не ведятъ коего духа есть онъ“ (Лук., 9. 55). Тръбят, че „не се боят от духовенството.“ Истину глаголют. И какво ще се боят, когато безнаказано се хули то и онеправдава от тях и когато за цял един Синод на българската православна църква достатъчно беше един джандарин, за да го разпилее? Но, уви! Те едно не могат или не искат да проумеят, а именно, че „несть наша брань къ крови и плоти, но... къ духовимъ злобы поднебеснымъ“ (Ефес., 6. 12), че нашата девиза е: „сии на колесницахъ, и сии на конехъ, мы же во имя Господа Бога нашего“ (Псал. 19. 8), че нашият меч е „мечь духовний, иже есть глаголъ Божий“ (Ефес., 6. 17), че с този меч „препоясавше чресла наша истиною, и оболкшеся в брони правды, надъ всеми же восприявше щитъ веры, и шлемъ спасения, возможемъ вся стрелы лукаваго разженныя угасити“ (там же, ст. 14—17). Може би „будемъ гонимы, низлагаемы, во узахъ, но не оставитъ насъ Богъ искуситися, паче еже можемъ“ (II. Kop., 4. 9; I Kop., 10. 13), ибо „слово Божие не вяжется“, та и „не тща у насъ благодать Божия“.

Ето, брате, защо не се стряскам аз за Църквата от опасността, която й предстои. Възможно е ний да се окажем немощни и да се уклоним от изпълнение на обязаностите си. Но Църквата Православна стои на незиблеми основи и „врата адова не одолеютъ ей“ (Матф., 16. 18). Колкото за народът, той ако и да е свенлив, покорен, въобще такъв, какъвто апостол Павел описва коринтяните в своето второ послание към тях (Коринт., 11. 12), но петстотингодишни теглила са калили в сърцето му Православната вяра, която е станала в него плът и кръв, тъй щото „ни скорбь, ни теснота, ни гонение, ни гладъ, ни нагота... ни мечь, ни инакоя тварь возмогла разлучити его от любве Божия, яже о Христе Иисусе Господе нашемъ“. Също и занапред — уверен съм аз напълно — „не отвратитъ Богъ лица Своего от отрока Своего“ (Рим., 8. 35—39; Псал. 68. 18). Прочее, каквито и да бъдат кроежите спрямо Църквата и Православието от страна на папствующите, те ще се осуетят — „Богу споспешествующу“ и нашей немощи и народу.

Че има зло за Църквата и за народът — има, но то е според мене поправимо. Ще попретеглим — Църква и народ — малко, ще се поразнебитим вероятно, но, както вече казах, не ще ни остави Бог и неговата крепка и всеблага десница ще ни изведе и от тия несгоди и тягоби повече укрепени във вярата и в правдата. Но ако има зло — и доста голямо, почти непоправимо — от изменението на известният член в онази смисъл, в каквато са скроили да го изменят, т. е. според мене за Княза и династията му. Всеки, който обича Княза и желае закрепяванието на династията му, трябва дълбоко да съжалява, че се допуща чрез реченото изменение едно разделение, отчуждавание на Князът от народа, че се създава изкуствено една глуха, но дълбока враждебност между Княз и народ. Казват, и право казват, че народът ни 500 години е бил под чужеродни и чужеверни владетели и пак не си е изгубил вярата. Така е. Но защо премълчават това важно обстоятелство, че и никогаж през тия 500 години народът не е гледал на тия владетели като на свои? Никогаж между народът ни и владетелите му не е имало други връзки освен връзките на ятаганът и робството? И сега народът няма да си изгуби вярата, ако ще би Князът и династията му да са вечно католици или и евреи, ако ще би и палатът да е натъпкан с милиарди патери и кюрета, ако ще би тия патери като змии да се разпълзят по цялото ни отечество; но желателно ли е отношенията между народът ни и господарите да бъдат такива, каквито бяха и през 500-годишното ни робство? Добре ли е династията и народът да се гледат като „дин-душмани“? И на чия глава в такъв случай ще се строполят в конце концов лошите плодове от такива едни нежелателни отношения?

Впрочем това не е наша работа. Църквата не е компетентна да се занимава с тия работи. Народът има своите си избраници и представители, които промишляват за него и са се нагърбили да го ръководят към щастие и благополучие. Калугерите и поповете да си гледат светчето, часословът, броениците, порязаниците и молитвите. Тъй рекоха и решиха въпросът! Бог да им е на помощ! Само дано да не бъдат донякога принудени да се каят, че не са разгръщали часословът и да прочетат в него псаломското изречение „жезлъ Твой, Господи, и палица Твоя, та почто не утешиста насъ во время?“, както и за това, че „пойдоша по соизволению сердца своего“ (Иер. 9. 14).

Да се молим на Бога, брате, да вразумлява всинца ни и да избави и нас, и тях от „козней и сетей лукаваго.“
...

Бележки:

1. Соколски Йосиф (ок. 1786— 30. IX. 1879) — роден в с. Нова махала, Габровско. Основава през 1832 г. Соколския манастир около Габрово. През 1861 г. е провъзгласен ог папата за архиепископ на униатите в България. Скоро след това е отведен в Русия, като се отказва от унията. При следването си в Киев Друмев е бил в много близки отношения с Йосиф Соколски. Той започва да пише и биографията му, която не упял да завърши (Вж. Йосиф Соколски — Съчинения на митрополит Климент Търновски (Васил Друмев), т. 11, С., 1943, с. 35—67).

2. Йосиф Соколски е отведен в Русия от П. Р. Славейков.

3. Дядо Антим — първият български екзарх Антим I.

4. Григорий Доростолочервенски.

Извлечено от: Литературен архив т. V, Из архива на Васил Друмев — Климент Търновски. Ръкописи, материали и документи. Подбрал и подготвил Дочо Леков. С. 1973. Изд. на БАН., с. 259–265.


© 2001—2005. Православна беседа. Части от четивата могат да се цитират при посочване на адреса на сайта (http://petkohinov.com/). Цялостното преиздаване на текстове в печатно тяло или в елекронен вид — само с писмено разрешение от редакцията. Абонамент за четива по електронната поща — вж. тук.