Търновски митрополит Климент

Църквата отвсякъде среща спънки, служителите ù отвсякъде получават оскърбления, хули, унижения...

(писмо до митрополит Константин Врачански)

Владико светий!

Не ми се искаше да те безпокоя, но се намирам в едно трудно положение, та твоят съвет ми е необходим. Делото се касае до всинца ни, а вероятно най-повече до нас, владиците, но аз не го съобщавам и няма да го съобщя другиму освен на тебе. Сърдит си-несърдит, тряба да ми дадеш съветът си.

Работата ето каква е: Негово Блаженство, българският екзарх Господин Иосиф, изпратил ми едно дълго писмо със заповед да го прочета на Каравелова (1), Стамбулова, на другите министри и на някои от депутатите. В това писмо Негово Блаженство се оправдава някак, че не е истина това, дето някои си пръснали слух, че държал политика противна на княжеското правителство и доказва, че неговата политика е била всякогаж в полза на националния въпрос в Турско.

Всичко е хубаво, Владико светий, но в това писмо има работи, които аз не мога да ги съобщя на когото и да било, защото те са едно обвинение против самите нас в угода на тогоз и оногоз. Ето какво казва Негово Блаженство на едно място в писмото си:

„За интереса на българите в Македония и Тракия ний много често сме били отстъпчиви в някои църковни въпроси в княжеството, за което сме били и осъждани от някои, задето не се застъпяме, както тряба, за интересите на Църквата. Има лица даже, които са ни съветвали и които ни съветват да отидем в София и да управляваме със Св. синод, но ний всякога сме показвали, че държим на първ план националния въпрос в Турско според желанието на интелигенцията, отколкото църковния в княжеството според желанието на духовенството.“

Как ти се струва това, Владико светий? Пак духовенството криво и непатриотично! Интелигенцията желае според Негово Блаженство да държи той на първ план националния въпрос в Турско, а клетото духовенство е против това, то желае да бъде на първ план църковния въпрос в княжеството, т. е. туй духовенство е против народните стремления и гледа само себе си! И това пятно, това обвинение се хвърга върху него от самият му началник! Самият този началник поставя интелигенцията в патриотизмът по-горе от духовенството. Повтаря се това, което стана и при учредителното събрание в Търново на 1879 година, когато обвиниха владиците, че от честолюбиви замисли искали да разделят Църквата, на което обвинение началникът на Църквата ръкопляска от Пловдив.

Прескърбното в това е туй, Владико светий, че сами ние си тургаме крак. Не стига дето Църквата отвсякъде среща спънки, не стига дето служителите отвсякъде получават оскърбления, хули, унижения, ами и ние сами си удряме плесница. И защо? За угодата на този и онзи! Поне да говорим правото! Откъде заключава Н. Блаженство, че желанието на духовенството е да има той на пръв план само църковний въпрос в княжеството, а не и националний въпрос в Турско и как ще докаже това? Но тъй е то, когато сами не пазим законът. Синодална църква сме, а се обърнахме на абсолютно монархическа.

Писмото на Н. Блаженство и заповедта да го прочета пред този и онзи е според мене едно унижение за църквата, толкоз повече, че с него се иска да се угоди на някого, а не да се разясни нещо или запази, ако не достолепието поне правдата, та и честта на служителите ù. Но в писмото на Н. Блаженство има и друго едно нещо, с което според мене Н. Блаженство е отишел доста надалеко. Преди войната временното в Пловдив правителство беше въстанало против Гервасия (2) и настоятелно изискваше от мене да го дигна оттам, като заплашваше, че ако не го дигна под някой благовиден предлог, те ще го дигнат с джандари и ще го изпратят в някой манастир. Ти разбираш, че аз не можах да се съглася на такова искание и налягание, макар и оттука да налягаха върху ми твърде много. Но счетох за длъжност да съобщя за това на Н. Блаженство и за да не се разгласява това ми съобщение, аз го направих в споразумение с надлежний министър с шифри. Отговор не получих, а пък Гервасий успял да се разясни, с когото тряба, и въпросът се уталожи. След войната Гервасий спечелил съчувствието на тези, които преди бяха против него (на Странски (3) и др.) и когато Н. Блаженство направил разпореждание да отиде той (Гервасий) в Харманлий, за да нарежда там църковното управление, тези последните претълкуваха това, че се е направило за наказание на Гервасия, и дигнаха мъмрения против Н. Блаженство. Това накарало Н. Блаженство да разясни уж делото, но то излиза не разяснение, а оправдание, защото ето какво казва Н. Блаженство в писмото си:

„Движението на 6-й септемврий ний посрещнахме с удоволствие и дадохме възможното свое съдействие, за да се осъществи съединението... Даже когато се известихме, че епископ Гервасий вървял против общето желание и държал политика противна, ний разрешихме на екзархийский делегат в София (Не е истина! Такова разрешение Н. Блаженство не ми е давал) да го отстрани навремя от Пловдив.“

Разбирам, Владико светии, че тряба Църквата да има политика спрямо правителството, че тя тряба да върви съгласно с него. Но нима за постигание на това тряба да се унижава и клевети духовенството? Нима с преиначвание работите тряба да се спечелва съчувствието и доверието на правителството?

Мъчно ми е, Отче. Усещам душевно наскърбение и унижение. И ето какво мисля аз да направя: писмото няма да го прочета никому. Ще напиша за това на Н. Блаженство, като му кажа откровено по какви съображения не мога и не искам да прочета писмото, и ще го помоля да ме освободи от делегатството. Началство е, тряба да му се покоряваме. Моята постъпка може да го наскърби и може да породи Бог знае какви неприятни и за мене сетнини, но какво да се прави! Ний обвиняваме хората, обвиняваме светските, че искат да ни унижават и оскърбяват, но и те не са лишени дотолкова от патриотизъм и здрав разум, щото да не почитат това, което само себе си почита. Но какво почитание иска този, който не почита сам себе си? Уважение и почитание никогаж не се придобиват с подлизвания и кокетарии. Тези последните са най-унизителни за една църква.

Сега, Владико светий, моля те, побързай да ми дадеш мнението си за писмото на Н. Блаженство и за желанието му да го прочета на този и онзи. В същото време кажи ми откровено — одобряваш ли намерението ми да не изпълня волята на Н. Блаженство и да му пиша за това.

Тука новини много, но не ти пиша за тях нищо. На здравието си добре съм. Стоил довел тука Сийка и децата, но не съм ги виждал. Цалувам те.

Твой Климент.
юлий 1886 г.
София

Бележки:

    АБАН, ф. 54, арх. ел. 246, автогр. с маст., 4 л.
    Писмото е адресирано: „До Н. В. Преосвещенство Св. Врачанскаго митрополита Господина Г-на Константина. Във Враца.“
   

    1. Каравелов, Петко (ок. 1845—24. I. 1903) — по времето, когато е писано писмото, той е министър-председател на България.
    2. Гервасий — управляващ Пловдивската епархия.
    3 Странски, Георги д-р (1847—1904) — роден в Калофер. Следва медицина в Букурещ. Един от приятелите на Христо Ботев. След Освобождението е лекар, взема участие в обществения живот на страната.

Извлечено от: Литературен архив т. V, Из архива на Васил Друмев — Климент Търновски. Ръкописи, материали и документи. Подбрал и подготвил Дочо Леков. С. 1973. Изд. на БАН., стр. 205—207 .


© 2001—2005. Православна беседа. Части от четивата могат да се цитират при посочване на адреса на сайта (http://petkohinov.com/). Цялостното преиздаване на текстове в печатно тяло или в елекронен вид — само с писмено разрешение от редакцията. Абонамент за четива по електронната поща — вж. тук.