Житие на старец Тимотей Русин


Той се родил в Русия, Вологодска губерния. Младостта си прекарал в Петербург. Когато познал суетата и непостоянството на тоя свят, напуснал дома си, родителите си, роднините и имението си, и отишъл на остров Валаам, където постъпил в братството на общежителния монастир и изпълнявал там различни послушания.

При пострижението в мантия бил наречен Тихон. По наставление на валаамските старци вкусил от сладчайшето безмълвие и благотворната молитва. И толкова възлюбил Господа, тъй се усладило сърцето му от молитвата, че не му се искало нито за миг да се раздели със своя Господ, но пожелал винаги да се услажда в молитвена беседа с Него. О. Тихон забелязал обаче, че разните разговори, особено безполезните, твърде много отдалечават човека от Бога; затова той затворил уста, свързал езика си с мълчание и четиринадесет години не проронил нито дума. Това му докарало много скърби и беди.

Не дал той сън на очите си, нито дрямка на веждите си; денем бил на послушание, а в ума си беседвал с Бога, нощем пък стоял на молитва. На тялото си давал покой, малко сън, и то стоейки или седейки. Поради това често падал в църква по време на богослужение. Често се отдалечавал в пустинята и стоял в гората на едно място по два или три дни без храна, вперил ума си в Бога. Често пъти дяволът се опитвал да го ужаси с различни страхове, ала о. Тихон отивал нощем на гробищата и стоял край гробовете цяла нощ, като побеждавал там страха по съвета на Лествичника. И много други беди и изкушения претърпял той от дявола.

На Валаам о. Тихон живял повече от двадесет години и славата му се разнесла навсякъде, а най-вече из Петербург. Макар той никога и с никого да не говорел, искали поне лицето му да видят. По неизвестни причини Валаамският игумен Дамаскин го пратил в подворието на техния монастир в Петербург. Много го умолявал о. Тихон със сълзи да го остави в монастира или в пустинята, за да плаче за греховете си, но игуменът не го оставил. Когато пристигнал в параклиса в шумния град, животът там му се сторил много труден, дори невъзможен, понеже повече от двадесет години о. Тихон бил живял в монастира и в пустинята, а ето, сега го пратили в града да гледа съблазни. Най-много му тежало това, че всички го облажават и славят, и всеки ден в параклиса на подворието имало тълпи народ. Цяла година живял о. Тихон в този параклис и много пъти молел игумена да му позволи да се върне в монастира, но не получавал желаното. После той решил да избяга на Атон и помолил митрополита да го пусне на поклонение по св. места в йерусалим. След като получил паспорт, о. Тихон поел към йерусалим. Там прекарал половин година и подир Пасха се отправил към Атон. Стигнал в руския монастир «Св. Пантелеимон» и постъпил в тамошното братство; там о. Тихон приел велика схима с името Тимотей. После по негово желание го пуснали на уединен живот в пустинята — в килията на св. великомъченик Георги, отстояща на час път от монастира. Там о. Тимотей живеел насаме с Единаго Бога, като всяка седмица идвал в монастира на всенощно бдение, на литургията се причащавал със Св. Тайни, вземал си храна и пак се връщал в своята пустиня. Тъй преминали три години; после нозете му вече не издържали, понеже от многото всенощни бдения се били подули като дънери.

Из записките на инок Партений: След като се върнах от Русия, ме пуснаха при о. Тимотея да му послужа и аз се удостоих да стана свидетел на неговия живот и подвизи. Живях с него половин година и никога не го видях да легне на ребрата си, пък и сядаше за много малко, само когато се хранеше — през останалото време беше все на крака. Макар нозете му да бяха болни и подпухнали, той не обръщаше внимание на това. Всяка нощ той ще застане на молитва насред църквата и ще стои така неподвижен цели дванадесет часа — такова беше неговото правило. Собствена килия той нямаше: вместо килия му беше църквата. През деня четеше част от Апостола и Евангелието, заедно с Богородичния акатист. А също тъй, част от Добротолюбието и Исаак Сирин. После се залавяше за работа. Приемаше само най-постни храни. След трапезата ще влезе в църква, ще седне някъде и ще задреме около час — това беше успокоението, което даваше на своята немощна плът. После ще стане и ще започне монашеското си правило: триста земни поклона, хиляда и двеста поясни; а молитва чете не с уста, а със сърце и ум. Такива бяха животът и подвизите му, и аз не можех да го гледам без сълзи.

Когато старец Тимотей дошъл на Св. Гора, неговият духовник о. йероним благословил той да говори с всекиго, който идва при него за съвет и наставление. Разговорите и наставленията на о. Тимотей бяха само в това: всеки да се старае да извършва и да придобива молитвата на ума, и повече от всичко всеки да се старае да очиства своя вътрешен човек, да очиства сърцето си от вражеските помисли и внушения. Той всякога казваше, че монахът затова се и нарича воин на Небесния Цар, защото воюва не против плът и кръв и не против човеци, а против началниците на тъмнината в тоя век — духовете на злобата, които непрестанно водят битка с нашия ум, непрестанно пускат своите стрели в сърцата ни и ги нараняват. Не зависи от нашата воля това, че те стрелят и ние не можем да им попречим да стрелят; но от нашата воля зависи да се пазим, непрестанно да им се противим и да отблъскваме стрелите им, т.е. бесовските внушения, чрез непрестанна Иисусова молитва. Ако пък се случи те да ни наранят дълбоко, тогава трябва да открием тази рана на лекаря — на своя духовен отец, и да я лекуваме чрез покаяние и сълзи.

Той често казваше и това:
— Срамно и позорно е да се нарича воин този, който не изпълнява точно царската служба; той ще бъде и наказан. Срам и позор ще ни покрие, когато застанем пред Небесния Цар и ние монасите, които не се грижим и стараем да очистим вътрешния си човек, и не се стремим да извършваме молитвата на ума, която очиства сърцето ни и прогонва всички вражески помисли и внушения, и която ни съединява със Самаго Бога. Какво оправдание ще дадем ние, щом сме оставили света и сме се освободили от светските грижи, избягали сме в пустинята, отрекли сме се от самите себе си и така вече сме преминали половината път, а в същото време не искаме да стигнем до края на пътя и не се стараем да достигнем крайната си цел? А нашата истинска цел е да очистим своя вътрешен човек, да възлюбим Господа Бога своего от цялото си сърце и от всичката си мисъл, и да се съединим с Него чрез молитвата, т.е. чрез непрестанната беседа с Него, чрез молитвата на ума. Когато достигнем такова истинско монашеско състояние и нашето сърце и ум започнат да чувствуват сладост от името на Сладчайшия Иисуса Христа, тогава с Него ние лесно ще можем да победим и страстите, и не само да ги победим, но и да ги умъртвим. А без молитвата на ума не ни е възможно да победим своите страсти, да очистим сърцето си и да се съединим с Бога. Молитвата на ума е начало и източник на всички добродетели. И апостолът казва, че е по-добре да кажеш пет думи с ума си, нежели хиляди с езика си (1 Кор. 14:19). И Сам нашият Господ, Спасителят на света, е казал: «Царството Божие вътре във вас е» (Лука 17:21). И още: «Блажени чистите по сърце, защото те ще видят Бога» (Мат. 5:8). Как да не се веселим тогава, когато очистим сърцето си от страстите и от нечистите помисли? Как да нямаме утешение тогава, когато с очите на душата си видим Самаго Бога, Твореца на небето и земята, към Когото не смеят да погледнат и ангелските чинове? Ето какви неизречими тайни ни открива Господ, какви неизказани милости излива върху нас, а ние не искаме да се потрудим да очистим сърцето си, не желаем да се насилим към благотворна молитва! Защото насилници грабят Царството небесно (Мат. 11:12)* Това е нашето дело — на иноците, на монашествуващите, оставили света и светските грижи и всичката суета. Обичащите тоя свят не постигат това и дори не могат да го разберат, защото те всякога се упражняват в житейски грижи и умът им е привързан към тоя свят и неговите измами.

— При нас на Валаам имаше един монах, мой духовен брат, който ми откри, че веднъж стоял на молитва и внимавал в ума си, а сърцето му горяло с пламъка на божествената любов. И той неочаквано излязъл от себе си, цял се изменил и се озовал в рая; там видял множество ангели и свети угодници Божии, видял множество различни дървета с прекрасни плодове, но повече от всички вниманието му привлякло едно от тях, по-прекрасно от останалите, а плодовете му приличали на ябълки. Той дълго му се любувал и не искал да се откъсне от него. Към него се приближил един прекрасен момък в дивни одежди, препасан със златен пояс, и го попитал: «Какво стоиш и се чудиш, човече? Да не би да искаш да вкусиш от тези плодове?» А монахът отвърнал: «Ако ми позволиш, бих желал поне да опитам малко!» Тогава момъкът откъснал една ябълка и му я дал, като му казал да я изяде. Когато тоя я изял, се озовал в килията си стоящ на молитва. А ябълката била тъй сладка и вкусна, че не може и да се изкаже с човешки език. На земята няма нищо подобно. Онова, което на земята е вкусно и сладко, е такова само докато го вкусваш и докато все още е в устата, а скоро след това го забравяш; а райският плод не е такъв — минават десет години, а в устата още има сладост от него!

Макар старец Тимотей да разказваше това за другиго, аз предполагам, че той сам се бе удостоил с това заради своя ангелски живот.

Към края на живота си старец Тимотей се прибрал в монастира, където живял в затвор. Прибрал се при Господа в 1848 година.

Иеромонах Антоний Святогорец. Жизнеописания Афонских подвижников благочестия ХIХ века. М. Афонское подворье, 1994, с. 213-217.

© 2001—2005. Православна беседа. Части от четивата могат да се цитират при посочване на адреса на сайта (http://petkohinov.com/). Цялостното преиздаване на текстове в печатно тяло или в елекронен вид — само с писмено разрешение от редакцията. Абонамент за четива по електронната поща — вж. тук.