Последна промяна:
2005-08-03 9:52

Мисията при сарацините (арабите)


    По онова време арабите-мюсюлмани, известни още под името сарацини, се били настанили в много християнски земи. В редица войни, водени срещу Византия, те откъсвали от нея важни провинции и ги превръщали в области на своята държава. Победоносни сражения с много околни племена и народи разширявали все повече и повече границите им. С всяка година се увеличавало могъществото на амбициозните багдатски халифи. Там, дето някога цъфтяло християнството — в Палестина, Сирия, Армения, Египет и Мала Азия — сега църквите се превръщали в джамии, и кръстовете се заменяли със знака на полумесеца. Столицата на халифите Багдат започнала да съперничи на Цариград по култура и разкош. Предприемчивите араби подражавали на византийците в много отношения. Древногръцката философия и наука преминала и у тях чрез преводна литература. Съчиненията на Платона, Аристотеля, Галиена, Ипократа и др.гръцки мъдреци, естествоизпитатели, математици и медици се появили през VIII и IX векове на арабски език. Силно повлияни от византийците в своята архитектура, в своето военно и мореплавателно дело, в техниката и много отрасли на промишлеността, арабите подражавали на културните си съседи и в политическия си живот. Само в религията си те оставали непримирими фанатици мохамедани, макар че, по свидетелс твото на някои изследователи, заимствували от византийците “много особености на религиозния култ, между другото и страстта към религиозните диспути”. (1)
    Начело на просветата в могъщата сарацинска държава застанали самите халифи. Приказният Харун-ал-Рашид (786-808) бил голям покровител на науката и изкуствата. Той привлякъл в двореца си много византийски учени с цел да повдигнат културното равнище на арабския свят. Подобни покровители на науката след него били и близките му приемници Ал-Мамун (813-833) и особено Джафар-ал-Муттавакил (847-861), съвременник на св. Кирила, през царуването на когото се състояла така наречената сарацинска мисия.
    В обширните предели на халифата живеели много византийци, било заварени при завоевателните войни в бившите византийски провинции, било избягали от Византия поради иконоборческите смутове и гонения. В халифата имало също много византийски пленници, както и не малко пленници славяни. (2)
    Допирът между християни и мохамедани създавал условия за спорове, които понякога се превръщали в гонения срещу християните. Силните сарацини гледали отвисоко на последователите на Христа и не пропущали случай да ги унизят. Гонения ставали и при Джафар-ал-Муттавакил. През неговото време, както пише руският учен Малышевски, “било забранено на християните да заемат обществени длъжности, да извършват (обществени) свещени обреди, да показват кръстове и други подобни неща; вземал се двоен данък от техните домове, на които за по-голямо отличаване се поставяли изображения на бесове”. (3) Нерядко пленниците са били принуждавани да приемат исляма.
    При такава историческа обстановка св. Константин Философ е бил призован да предприеме своята първа външно-църковна мисия. Според житиеписеца, агаряните сарацини, надменни поради своите военни успехи, се осмелили да хулят едното Божество на Св.Троица и пратили да кажат в Цариград: “Как вие, християните, като говорите за един Бог, Го делите на три, казвайки, че има Отец, Син и Дух? Ако сте в състояние да докажете това пратете при нас такива мъже, които могат да говорят по това и да ни оборят!”.
    Императорът свикал съвет, на който магнаурският философ Константин бил определен да отиде при сарацините. Забележителен е отговорът, който солунчанинът дал на императора, щом научил какво му се възлага: “С радост ще отида за християнската вяра. За мене има ли на тоя свят друго по-приятно нещо от това — да живея и умра за Св.Троица!”. Ние подчертаваме готовността на Философа да умре за вярата си, защото в целия си по-нататъшен живот и дейност той се проявява все като такъв ревностен мисионер и безкомпромисен проповедник, верен на учителя си Фотия. По всяка вероятност ученият Фотий, който е бил по това време държавен секретар при императорския двор, ще да е взел участие в изпращането на Константина за сарацинската мисия. Той ще да му е дал за съпътник и сътрудник държавния висш сановник асинкрита Георгия, който може би е работел в ръководения от Фотия секретариат за външно-дипломатически сношения. (4)
    Съществува между крайно скептично настроените изследователи на живота на св. Кирила мнение, че разказът за пратеничеството му при сарацините е легендарна измислица, а не действителен факт. Съмнението се подхранва от съобщението на житиеписеца, че тогава младият философ бил на 24 години (к‚д). Следователно, тая мисия, според житието, трябва да се отнесе към 851 г. Но тъкмо тогава е било невъзможно каквото и да било мирно сношение със сарацините, поради войната между тях и византийците. Ала като имаме предвид, че историята ни разказва за две такива пратеничества до сарацините от разглежданото време, а именно през 845 г. и 855 г., второто от които било възглавявано от някой си Георги, и ако се съгласим с умното обяснение на юрд.Трифонов, че при преписването на житието на св. Кирила преписвачът лесно е могъл да сбърка определянето възрастта на младия философ, като е смесил цифрите дz и »z, които си приличат, и вместо да пише, че Константин е бил тогава на к‚» писал к‚д години — ще получим датата 856, която съответствува на второто пратеничество, станало, според хрониката на арабския историк Табари, в края на 855 и началото на 856 г. (5)
    Скептиците намират и други основания за съмнение в достоверността на нашия житиен разказ. Хрониката на Табари — този важен исторически арабски извор — говори, че пратеничеството на византийския сановник Георги имало за цел размяната на пленници между двете страни. А житиеписецът, който говори за асинкрита Георгия като помощник на Константина, поставя ударението върху религиозните спорове със сарацините. юрд.Трифонов отстранява противоречието с допущението, че и двата извора са непълни и че взаимно се допълват. Арабският историк говори само за размяна на пленници, понеже тя го интересува. А житиеписецът, когото вълнуват най-вече веровите въпроси, обръща внимание само на прението. (6)
     Но не е ли допустимо, че дори и да е могъл да пише за религиозната цел на пратеничеството, арабският автор съзнателно я отминал с мълчание, понеже за неговото племенно самолюбие не е било изгодно да разказва за диспути, в които, както ще видим подир малко, арабските учени претърпели пълно поражение? Юрд.Трифонов намира силен аргумент в полза на достоверността на
Константиновите спорове със сарацините във факта, че сарацинската мисия исторически е описана много правдиво и без всякаква шаблонност.
    Липсата на исторически подробности около тая мисия се обяснява с особената цел на житието не да разказва по научен начин история, а да поучава и да подтиква читателя към подражание на светеца. Все пак историческата обстановка е напълно отразена в житието. Между него и историческите сведения от разглежданата епоха има пълно съгласие. (7)
    По въпроса пък, отде житиеписецът е могъл да почерпи подробните материали за споровете със сарацините, някои изследвачи основателно допускат, че Кирил е записал не само прението си, но е описал цялата си сарацинска мисия, може би във вид на доклад до тези, които са го изпратили, (8) както по-късно е описал и хазарската си мисия с водените през време на нея разговори.
    За нас няма съмнение, че сарацинската мисия на св. Кирил е исторически факт, и че разказаните във връзка с нея в житието срещи, случки и разговори са автентични. Към основанията на историко-литера-турните изследователи ние ще прибавим още едно, което ще наречем богословско. В употребените от философа срещу сарацините доводи из областта на християнската етика и на християнската догматика не само всичко е безупречно точно и богословски правилно, но в тях вее сериозният дух на задълбочена мисъл и широка осведоменост, достойни за личността на св. Кирил.
    Пристигайки в един град, дето покрай сарацините живеели и не малко християни — вероятно в бившата християнска област Киликия, завладяна от арабите, дето сановникът Георги е трябвало да остане за размяната на пленници, (9) — на св. Константин Философ бил показани много домове, на чиито врати били изрисувани демони. С тия подигравателни рисунки сарацините се надсмивали над поробените християни. В желанието си да поставят в затруднение философа, те го запитали, може ли да отгатне що означават тия демонски изображения. Той обърнал изведнъж подигравката над християните в стрела срещу сарацините и им отговорил, че демоните не могат да живеят заедно с християните и затова бягат вън от домовете им. А дето няма изрисувани демони, то значи, че те живеят вътре заедно с хората. Можем да си представим какво удивление ще да се е изписало по лицата на поклонниците на Мохамеда от този неочакван остроумен и бърз отговор.
    Същинското прение с агаряните започнало вероятно в двореца на халифа на Багдат. Там се събрали най-учените сарацини, които владеели геометрията, астрономията и др.науки, и, както бил обичаят им, по време на обяда завели разговор. Те захванали да се хвалят че в противовес на християнството, разкъсано от ересите на много групировки, те всички били единомислени по религиозните въпроси и всички еднакво следвали Мохамедовото учение. Този упрек бил тежък и сериозен, толкоз повече че фактите го потвърждавали. Философът обаче успял да изкове от него довод в полза на високото достойнство на християнската религия. Християнският Бог, по думите му, е като морската глъбина. С Неговата помощ силните по ум люде могат да плават по морето и да се върнат с голямо духовно богатство, а слабите — на гнилите си кораби, или се удавят, или едва остават живи, люшкайки се по вълните. Морето пък на мохамеданите е тясно като поток, и всеки — малък и голям — може да го прескочи. В религията на Мохамеда няма оная възвишеност, с която се отличава християнството. В него всичко е човешко и затова лесно изпълнимо. Мохамед гледал през пръсти на човешките страсти. Той не е забранил на своите последователи даже гнева и похотта. Живеенето обаче по тия страсти сваля човека в пропаст. Не така е постъпвал Христос. Той учи на подвиг, на въздържание и иска да изведе човека от низините в небесните висини. Творецът е сътворил човека в положение между ангелите и безсловесните животни, като го е отделил от животните чрез словото и разума, а от ангелите — с гнева и похотта. В зависимост от поведението си човек се приближава или до едните или до другите. Така с тънки намеци и тактично нанасяни удари философът усмирил самомнението на агаряните и показал безкрайното превъзходство на християнството.
    Когато се докоснали до догмата за Св.Троица, сарацините с насмешка попитали: “Как вие почитате единния Бог в три Лица? Назовавате Отца и Сина и Духа. Ако е така (, т.е. ако Бог има Син), дайте Му и жена, за да се разплодят от това много богове”.
    Философът, видимо възмутен от подигравката, енергично помолил да не хулят Св.Троица и обяснил, че в Нея се славят Отец, Слово и Дух, три Лица в едно същество. Тук той умишлено избягнал наименованието на втората Ипостас Син първо, за да отстрани непристойния тон от разговора и второ, за да покаже, че наименованието Син не бива да се разбира в земен смисъл, щом негов синоним е високо духовното понятие “Слово”. Словото се въплътило в св. Дева и се родило за нашето спасение. Тъй мисионерът въвел събеседниците си в най-дълбоката тайна на християнската вяра — Боговъплощението, станало чрез света Дева
Мария. Знаейки обаче, че няма да убеди мохамеданите с цитиране на християнските свещени книги, той досетливо се аргументирал с валиден за противника довод и добавил: “както и вашият пророк Мохамед свидетелствува, като пише: “изпратихме нашия Дух при девицата, която изволи да роди”(Алкоран, сура 19, 17).
    Това че православният философ познавал Алкорана, не малко учудило сарацините. Продължавайки прението, те запитали: “Ако Христос е ваш Бог, защо не вършите, каквото Той казва? В евангелските книги е писано: Молете се за враговете си и добро правете на ония, които ви ненавиждат и гонят, и обръщайте и другата страна на ония, които ви бият (Лука 6:27-29). А вие обратното, изостряте оръжието си против ония, които постъпват така с вас”.
    Младият мъдрец, служейки си със Сократовия метод (10) — чрез въпроси да довежда слушателите си до правилни отговори — запитал: “Ако в закона има две заповеди, кой по-съвършено изпълнява закона: оня ли, който изпълни едната заповед, или който изпълни и двете?” — Разбира се, и двете — отговорили опонентите. Тогава философът пояснил: “Бог е казал: Молете се за ония, които ви обиждат (Мат.5:44). И още е казал: “Никой няма любов по-голяма от тая да положи душата си за своите приятели" (Иоан.15:13). Ние правим това (т.е. воюваме) заради приятелите си, да не би с телесното им пленяване да бъде пленена и душата им”. С тия думи християнският мисионер явно направил намек за жестокия обичай на сарацините да насилват пленниците да приемат тяхната вяра, което било пагубно за душите на християните.
    Учените агаряни, като видели че и тук не могли да поставят госта си в затруднение, казали: “Христос е давал данък за Себе Си и за другите. А вие защо не постъпвате като Него? И ако не правите това за себе си, как не давате дан поне за вашите братя и приятели на такъв велик и силен народ като измаилския? Ние не искаме много — само по една жълтица (на човек) и ще има между нас вечен мир”.
    Тук спорът се изместил от религиозна на политическа почва. Сарацините, които налагали непосилни (двойни) данъци на християнските си поданици, сега лукаво предлагали — уж в името на мира и на християнския морал — християните от Византия да плащат данъците на обеднелите християни, живеещи в пределите на халифата. Константин, упълномощен да води само религиозни разговори, а не политически, много ловко излязъл от поставената му клопка, като задал, пак по Сократовски, въпроса: “Ако някой, който има свой учител и желае да върви по неговия път, срещне друг, който го отклонява, то този друг дали му е приятел или враг?” — Враг — бил отговорът. Говорейки така, християнският мисионер намеквал за предателите измежду християните, намиращи се в Багдат, които като агенти на сарацинската власт отклонявали събратята си от пътя на вярата в Христа. Такива предатели имало по всяка вероятност и на трапезата. Те, макар и да не участвували пряко в спора, помагали на сарацинските учени в намирането на евангелски цитати срещу Константина. (11)
    После философът продължил: “Когато Христос давал данък, какво царство е било: измаилско или римско?” — Разбира се, римско — отговорили му. На това Константин казал: “Тогава няма защо да ни укоряват, понеже ние, (подобно на Христа — в ск.м.) даваме данък на римляните”. Византийците по онова време назовавали себе си ромеи, т.е. римляни, поради това, че Цариград се наричал нов Рим. С този отговор мъдрият философ затворил устата на противниците си.
    Дълго и уморително ще да е било прението на тая царска трапеза, дето отсъствувал халифът, понеже считал за унижение да разговаря с по-низкостоящи от него чужденци. Учените сарацини спорели с философа по много още въпроси из областта на науките и изкуствата. Житиеписецът се задоволява да каже, че нашият мъдрец на всяко запитване давал блестящи отговори. (ЖК, гл. VІ, с. 39) Сарацинските учени не могли да скрият удивлението си от мъдростта, разгъната пред тях, и запитали госта: “Отде знаеш всичко това?” Той решил да поунизи гордостта им и рекъл, обличайки мисълта си в притча: “Някой си човек, след като почерпил вода от морето в своите мехове, я понесъл и се гордеел, казвайки на минувачите: Виждате ли тая вода? Никой друг няма такава освен мене. Но дошъл един, който живеел край морето, и му рекъл: На луд ли се правиш, хвалейки се с тия смърдящи мехове, когато ние имаме цяла бездна от тая вода! Така постъпвате и вие. От нас са излезли всички изкуства”. Св. Константин преценил науката на арабите, техните знания и изкуства като “мях вода”, почерпена от морето на гръцката мъдрост широка и бездънна като океана.
    Makap и да били победени, арабите искали да поразят госта си с приказните богатства, великолепните дворци, съкровищата от злато, сребро и скъпоценни камъни, събрани в палатите на халифа, и му рекли: “Гледай, философе, тия дивни чудеса, великата мощ и многото богатство на Амермумна, т.е. на сарацинския владетел!” От тези думи изследвачите съдят, че споровете ще да са се водили в самата столица на арабите Багдат, защото едва ли в друг някой град ще е имало толкова великолепие и разкош. Мъдрецът Константин, който е виждал не по-малко велелепие в дворците на византийските императори и който е знаел да цени безкрайното превъзходство на духовните съкровища над материалните, съвсем спокойно, както подобава на християнски философ, отговорил: “Не е чудно всичко това. На Бог трябва да се въздава хвала и слава, понеже Той е сътворил всички тия неща и ги е дал за развлечение на човеците. Всичко това е Негово, а не на друг някой!”...
    Някои от арабите, озлобени от така проведеното прение, решил да погубят солунчанина. Те му поднесли питие, което било смесено с отрова. Не подозирайки опасността, Христовият апостол изпил питието и, въпреки очакванията, останал жив. Някои изследвачи на св. Кириловото житие, отхвърлящи чудесата, виждат в това легенда и искат да открият в нея първия намек за рано започналото влошаване на здравето на мисионера, (12) който поради това, пък и вследствие на непосилните трудове умрял твърде млад — на 42 години. Но за вярващите в Евангелието напълно приемлива е забележката на житиеписеца, че Спасителят, Който е казал за верните Си последователи: “Ако изпият нещо смъртоносно, няма да им повреди”(Марк.16:18), избавил и Своя верен служител от смърт и го върнал жив и здрав в отечеството му.
    След завръщането си в Цариград, станало подир няколкомесечно отсъствие, вместо да очаква награди и служебни повишения, св. Константин се отказал съвсем от света и се уединил на безмълвие с някой си предан свой човек, който му прислужвал. Дотолкова нестяжат елен се проявил тук Божият служител, че всичко що имал, раздавал на бедните, като нищо не оставял, за утрешния ден, надявайки се, че Онзи, Който промишлява за всички, ще промисли и за него. На един голям празник прислужникът му се оплакал, че няма какво да сложи на трапезата в такъв светъл ден. А той рекъл: “Който някога прехрани израилтяните в пустинята, Той и нам ще даде храна. Иди и покани поне петима бедняци и се надявай на Божията помощ”. Около обяд някой си мъж, подбуждан от Бога към жертвена любов, навярно почитател на отшелника, както обяснява Малышевский (13) донесъл цял товар от храни и 10 жълтици. Какво друго могло да извика в благочестивата душа на Константина това Божие благодеяние освен хвала и благодарност!
    Не след много време философът отишъл при брата си Методия, подвизаващ се в един монастир край прочутата малоазийска планина Олимп в областта Витиния и прекарал там няколко години. Олимп бил обсеян с подвижници и монаси. Наоколо населението било не само гръцко, но и славянско. (14) Не това ли обстоятелство привличало двамата братя към туй място? Монастири имало и другаде из обширната Византийска империя. Но солунските братя, следвайки от една страна повика на кръвта, а от друга страна изпълнени с желание да помогнат на тия неуки люде — славяните -, все търсели допир с тях, за да могат да им посветят мисионерската си ревност. Житиеписецът не ни запознава със заниманията на даровития мъж в Олимп, а се задоволява само със забележката, че, като заживял там, Константин започнал да се моли непрестанно Богу и да беседва с любимите си книги.
    Проф.Балан не без основания допуща, че тъкмо тук св. Кирил ще да е изнамерил славянската азбука, и ще е пристъпил към първите славянски преводи, ползувайки се от сътрудничеството на своя брат Методий, толкоз повече, че за това най-велико дело на светите братя не остава, според Моравско-панонските легенди, нийде другаде време и място. (15) Ако приемем, че сарацинското пратеничество е приключило към края на 856 г. имало е до 860-861 г., когато вероятно светите братя са се отправили на път за земята на хазарите, достатъчно време за извършването на това крупно и епохално дело — изнамирането на славянската азбука и превеждането на някои най-важни свещени книги на славянски език. Хазарската мисия ще да е траела не по-малко от две години. Веднага след Хазарската пък мисия следва мисията сред моравските славяни, започнала около 863 г.
    На славяните в Моравия свв.братя занесли като най-велик дар наченките на своите преводи от словото Божие и от някои най-важни богослужебни книги. За превода на тия книги, и то на един език, на който нямало до тоя момент никаква писменост, са били потребни безспорно няколко години. Всички тия съображения налагат да се приеме като твърде вероятна хипотезата, че в промеждутъка между сарацинската и хазарската мисии ще да е изнамерена славянската азбука и ще да са направени първите славянски преводи. (16)

Бележки

1. Будилович, А. С. Несколько мыслей о греко-славянском характере деятельности свв. Кирилла и Мефодия. — В: Мефодиевский юбилейный сборник. Варшава, 1885, с. 20.
2. Пак там, с. 21.
3. Малышевский, И. Пос. съч., с. 25.
4. Пак там, с. 26.
5. Трифонов, Юрд. Пос. стат., сс. 308-309.
6. Пак там, сс. 309-310.
7. Пак там, с. 310 и следв.
8. Георгиев, Ем. Пос. стат., с.55; Трифонов, Юрд. Пос. стат., с.307 и следв.
9. Трифонов, Юрд. Пос. стат., с. 316.
10. Срв. Левк·иск·и Еп. Пар»ен·и, Богослужебная послэдован·я на все лэто съ жит·ями ст‚ыхъ равноапостольныхъ седмочисленныхъ слав­ноболгарскихъ просвэтителеи. С., 1958, с. 17. [download font]
11. Вж. Малышевский, И. Пос. съч., с. 30.
12. Трифонов, Юрд. Пос. стат., с. 318.
13. Малышевский, И. Пос. съч., с. 33.
14. Вж. Будилович, А. С. Пос. съч., с. 8 ел.
15. Балан.Ал.Т. Пос. съч., св. I, с. 73.
16. Вж. по-подробно у: Погодин, М. П. Пос. реч, с.112 и следв.; Малышевский, И. Пос.съч., с.105 и следв.; Будилович, А. С. Пос. съч., с.18.


СЪДЪРЖАНИЕ

© 2001—2005. Православна беседа. Части от четивата могат да се цитират при посочване на адреса на сайта (http://petkohinov.com/). Цялостното преиздаване на текстове в печатно тяло или в елекронен вид — само с писмено разрешение от редакцията. Абонамент за четива по електронната поща — вж. тук.