V. Цариградската патриаршия

Със схизмата Цариградската патриаршия е целяла да сплаши българския народ и да го раздели на партии, та чрез туй да разнебити още неустроената и незакрепнала Българска църква. Обаче тя не е постигнала целта си: схизмата не направила никакво впечатление на българското население в „освободените български епархии“, „а в смесените епархии произвела неописуема радост, защото си въобразили, че с това „ся освобождават от гръцките владици“. [1] Изобщо българите както вярно е казал екзарх Антим I на турския министър на външните работи Халил паша, са погледнали на схизмата „като на една псувня, хвърлена върху тях от патрика“ [2]. Даже имало български патриоти (русофоби) начело с д-р Чомаков, които посрещнали схизмата с особена радост, виждайки в нея средство, чрез което българският народ за винаги се е отделил от Цариградската патриаршия и Русия. На 17 септември 1872 г. към 11 часа пред обед Чомаков и Кусевич се явили при екзарха Антима, и Кусевич му държал реч, в която изтъквал, че чрез схизмата българският народ окончателно се освобождава от игото на гърците и свободно ще може да се обедини духовно под Екзархията. [3]

Издълбала пропаст между българи и гърци, схизмата още повече е изострила борбата между Цариградската патриаршия и Българската екзархия. В едно писмо до кюстендилския митрополит Иларион екзарх Антим I e нарекъл тази борба страшна. [4] Отхвърлила султанския ферман за учредяването на Българската екзархия, Патриаршията е искала да си възстанови юрисдикцията във всички български епархии, а Екзархията се стремила да запази придобитите епархии, и да разшири своя диоцез въз основа на чл. 10 от фермана. За да реализира схизмата, под предлог. че има дълг да се грижи за православното българско паство и да го запази от схизмата, [5] цариградският патриарх е искал да изпрати свои архиереи в екзархиийските епархии в противоположност на „схизматическите архиереи“, като е настоявал пред Високата Порта да се отбележи в бератите на тия нейни архиереи, че са архипастири на православното население. [6] Това средство му се виждало още по-съблазнително, защото още не е имало български митрополити във всички екзархийски епархии. В края на 1872 г. в Русе, без да искат разрешение от митрополита Григория, неколцината гърци си отворили параклис в частна къща и довели свещеник, който е служил на 24 декември 1873 г. без благословението на кириарха. Архиерейският наместник (митрополитът е отсъствувал) е повикал на съд гръцкия свещеник за това каноническо нарушение и подал такрир до валията, който затворил параклиса, обаче поради постъпките на гръцкия консул в Русе и патриарха параклисът пак бил отворен. [7] По решение на Св. Синод, екзарх Антим с окръжно послание е изяснил на българския народ, защо цариградският патриарх иска да праща свои владици в българските епархии и го съветвал да не се поддава на тяхното внушение. [8] Освен туй, насърчен от думите на великия везир Митхад паша „сега ръкополагайте владици, за където искате“, [9] той е бързал да постави митрополити на вакантните катедри, за да се обезвредела дейността на патриаршеските владици. Ръкоположени били иеромонах Евстатий за Битоля, [10] архимандрит Натанаил за Охрид, бившият Доротей Софийски бил тъкмен за скопски, [11] архимандрит Дамаскин за велешки, [12] архимандрит Дионисий за ловчански. [13] Серафим Велички (ръкоположен на 22 октомври 1872 г. за епископ на българския храм в Фенер) [14] бил изпратен в Сливен да обиколи окръга и ободри българите, чиято съвест е смущавал гръцкият владика с проповед против Екзархията. [15] Подканена била Вратчанската епархия по-скоро да си избере митрополит, понеже Цариградската патриаршия се готвела да им изпрати свой владика. [16] Солунсководенско-полянинската епархия е избрала за митрополит о. Наркиса, [17] когото обаче екзархът не утвърдил, понеже отдавна бил отказал да бъде кандидат за архиерей, и наместо него е назначил поп Петра за председател на Солунската община. [18] Костурската каза е искала от Екзархията каталог на кандидати, за да си избере митрополит [19] и екзарх Антим им обещал да им изпрати такъв. [20]

Екзарх Антим е правел усилия да убеди В. Порта да не изпраща гръцки владици в екзархийските епархии, защото това би значело тя да счита Екзархията за схизматична, обаче турското правителство, водейки се от изпитания римски принцип „разделяй и владей“ (divide et impera), не е желаело да се помирят гърци и българи, макар и да е продумвало от време на време за това по външен натиск. За него схизмата била сгодно средство за раздухване на гръцкобългарската вражда и за създаване на изтощителни ежби в самия български народ, който давал вече недвусмислени белези, че копнее и за политическа свобода. Заради това В. Порта (в лицето на великия везир Митхад паша и приемниците му Рушди паша и Есад паша) била наклонна да удовлетвори искането на Цариградската патриаршия, която на първо време е искала да изпрати свои владици в Ниш и Кюстендил [21] отдето била получила заявления, също и в Самоков. [22] В 1873 г. гръцки владика е стоял и в Тулча. [23] Същевременно В. Порта е бавела издаването на берати за ръкоположените с нейно позволение български митрополити за Охридската, Скопската и Битолската епархии и утвърждаването на екзархийския устав. Въпреки бурната съпротива на русенци, тя енергично е подкрепила опита на Цариградската патриаршия да създаде своя община в Русе [24]. Скоро след случката с гръцкия свещеник от Русе (31 декември 1872 г.) [25] министърът на изповеданията Халил Шериф паша е предупредил екзарха Антима, че правителството ще свали русенския митрополит, ако се повторят подобни изстъпления срещу гърците в Русе, [26] а по-сетне В. Порта е дала и формално позволение на русенските гърци [27] да отворят параклиса за Великден (1873 г.), и екзарх Антим, по нейна заповед е предписал на русенския митрополит Григорий да не допусне противодействие от страна на българите, защото в противен случай той пръв щял да пострада. [28] Великият везир Есад паша е оправдавал пред екзарха Антима [29] тази турска политика не със схизмата, която, според неговото уверение, В. Порта не е признавала, но с факта, че за гърците схизмата е съществувала и свободата на съвестта е налагала на турското правителство да допусне гръцки владици за ония християни, които считали Екзархията схизматична. [30] Привидното желание на В. Порта да бъде справедлива към гърци и българи още по-силно е изразил министърът на външните работи Сабри паша, който казал на екзарха Антима, [31] че щом правителството позволи на Патриаршията да изпраща владици в българските епархии, той ще позволи и на Екзархията да изпраща навсякъде, гдето иска. [32] Вследствие на това настроение, В. Порта е вписала в берата на новия цариградски патриарх Иоаким II и български епархии. [33]

Безсилни да се борят с други средства, екзарх Антим и неговият Синод [34] били на мнение да се низвергват патриаршеските владици, които биха се явили в българска епархия, по един формален акт, който трябвало да се изработи от Св. Синод, [35] обаче българските митрополити, които се намирали в епархиите си, не се съгласили на такава мярка, за да не се усилвала и тъй изострената гръцкобългарска неприязненост. [36]

За да станела схизмата още по-действена, Цариградска патриаршията същевременно е настоявала да се тури отличителен белег на облеклото на екзархийското духовенство и да се промени ферманът за учредяването на Екзархията. Понеже ферманът е признавал Екзархията за православна църква и, следователно, изпращането на гръцки владици в български епархии било против тоя султански акт, то, за да запазело формално легитимен вид и за да отцепело завинаги българите от православния свят начело с Русия, [37] турското правителство, поддържайки искането на Цариградската патриаршия за гръцки владици в екзархийските епархии, е поддържало и другите две нейни искания. [38] За да имало законно основание да се позволи на Цариградската патриархия да праща владици в екзархийските епархии, то особено е настоявало да се издаде друг ферман, с който Българската църква да се признаела за напълно независима, каквато била в старо време, екзархът да се наричал „цариградски български патриарх“ и Екзархията и Патриаршията да имали право да поставят свои владици навсякъде в турската империя, кждето би имало християни да ги признават. Привидният мотив на Високата Порта било обстоятелството, че след схизмата Българската църква фактически е станала независима от Цариградската патриаршия и титулът „екзарх“, означаващ зависим иерарх, не е отговарял на това нейно положение. [39] Поради това Висосоката Порта е твърдяла, че ферманът е станал мъртва буква (lettre morte), че той имал „добро основание, но форми гнили“. При това великият везир Мехмед Рушди паша (от 6 октомври 1872 г. до 3 февруари 1873 г.) е казвал на екзарха Антима, че правителството не може да задължи Гръцката патриаршия да признае фермана, понеже то няма право да създава Църква: „Църква от Църква става, а не от светско правителство“. [40]

Екзарх Антим енергично се противопоставил на искането на правителството да измени фермана, като заявил пред Екзархийския смесен съвет, дето д-р Чомаков е поддържал да се измени ферманът, че ще си даде оставката, ако се измени ферманът, [41] който за него не бил филетичен, а бил съставен в духа на православната вяра. [42] А варненският митрополит Симеон веднага е заявил на екзарха, че ще се откаже от Екзархията при първия признак, че тя ще приеме предложението за промъна на фермана. [43] Отхвърлили още на 10 ноември 1872 г. предложението на Високата Порта да се промени облеклото на екзархийското духовенство, на 19 януари 1873 г. всички членове на Екзархийския смесен съвет, освен д-р Чомаков, са отблъснали и искането на турското правителство за промяна на фермана, защото за тях това значело Екзархията да се самопризнае за схизматична и Патриаршията да отнеме българските църкви, монастири и други общински имоти като създадени от православни и за православни, [44] както и да ù се даде основание да иска промяната на облеклото на екзархийското духовенство. [45] Затова те решили на всяка цена да се държи за фермана като акт каноничен, съгласно с който в екзархийските епархии трябва да има само един митрополит, комуто да се подчинява и гръцкото малцинство, както и в патриаршеските епархии българското малцинство да се подчинява на патриаршеския епархийски архиерей. [46]

Екзарх Антим с окръжно послание е поканил епархийските архиереи да се приготвят за отблъсване на владиците, които Цариградската патриаршия би изпратила в техните епархии, и българското население да изпрати махзари до великия везир, за да не позволява да отиват гръцки владици. [47] Екзархията била подкрепена в „нейната крайно упорита и трудна борба“ [48] от цариградските българи начело с Димитър Павлов, председател на „Благодетелното братство“, [49] който поддържал, че ферманът е православен, защото е основан на проекта на патриарха Григорий VI с тая само разлика, че патриархът е давал 12 епархии, а Али паша е дал 14. Също и всички български епархии са изпратили протести до Екзархията и великия везир. [50]

Пред това несломимо упорство на българския народ и неговите владици и пред настояването на Русия да се запази ферманът, турското правителство (при великия везир Мехмед Рушди паша Ширванизаде — от 3 април 1873 г.) и министъра на външните работи Рашид паша (от 3 май 1873 г.) [51] като че поотстъпило от предишната си политика да раздели вероизповедно българи и гърци чрез изменение на фермана. След като е произвело истилям (допитване) в „смесените“ македонски епархии Охридска и Скопска, съгласно с чл. 10 от фермана, то е издало берати за отдавна назначените за тия епархии български митрополити Натанаил и Доротей, позволило да се състави Екзархийски съвет и утвърдило някои части от екзархийския устав, [52] а на Цариградската патриаршия е отказала да ù позволи да изпраща свои владици в екзархийските епархии. [53]

Цариградската патриаршия обаче не се отказвала от своето намерение. Тя не е вдигала своите владици от ония епархии, дето те успели да се промъкнат или могли да се задържат (Варна, Кюстендил, Скопие, Охрид) [54] и, може би, тя щяла да успее да изпрати свои архиереи и в други български епархии, ако не дошла освободителната война. След Берлинския договор тя е държала свои митрополити в Бълг. княжество (Варна), Източна Румелия (Пловдив, Анхиало, Месемврия и Созопол) и в Македония (Скопие, Охрид, Неврокоп, Струмица, Битоля, Дебър), макар че там имало екзархийски митрополити. Тя не е преставала да използува и политическите обстоятелства, за да склони Високата Порта да счита Екзархията за схизматична. Така, в 1880 г., когато екзарх Иосиф е действувал пред Международната реформена комисия в Цариград за църковни правдини, цариградският патриарх е поискал от турското правителство да наложи на екзархийското духовенство особено облекло или отличителен белег и екзархът да се нарича с друга титла, понеже титлата „екзарх“ сочела, че той е подчинен на цариградския патриарх и е в църковно общение с него, когато в същност не било тъй. Министърът на правосъдието и изповеданията Джевдет паша, искайки да протака въпроса за възстановление на екзархийското ведомство, постоянно повдиган от българския екзарх, видимо е счел тези патриаршески искания за законни и ги поставил като условие за изпращане на екзархийски архиереи в Македония под предлог, че схизмата е съществувала и че екзархът е настоявал „против законите“ да изпраща владици в епархиите, дето имало патриаршески архиереи. Обаче екзарх Иосиф е отблъснал това предложение по същите мотиви, по които го отхвърлил екзарх Антим в 1872 г. [55] През време на конфликта между Русия и България, Цариградската патриаршия пак е подигнала пред турското правителство въпроса за промяна на облеклото на екзархийското духовенство. Тя е привлекла и някои западни държави — противници на Русия, под внушението на които българският министър на външните работи и българският дипломатически агент в Цариград се мъчели да убедят екзарха и Св. Синод да променят облеклото на българското духовенство. Срещу това Високата Порта е обещавала да даде на Екзархията ведомство в цяла Македония, но екзарх Иосиф и Св. Синод са отхвърлили предложението като противно на Православната църква. [56]

Присъединяването на Нишката епархия и част от Нишавската към Сръбската църква е дало повод на цариградския патриарх Иоаким III (от края на 1878 г. на цариградския престол) да изтъкне пред православните църкви действеността на схизмата. В особен § на томоса (от м. ноември 1879 г.), с който е признавал Сръбската църква за автокефална, той е казвал, че връщането на духовенството от тези бивши части на Българската екзархия в лоното на Сръбската църква трябва да стане съгласно със свещените канони. А в окръжното послание, с което е съобщавал на автокефалните православни църкви (в това число и Руската) за автокефалността на Сръбската църква, цариградският патриарх е посочвал формата, по която би могло да бъде прието екзархийското духовенство в лоното на Цариградската църква, а именно: ония духовни лица, които са били ръкоположени от канонически епископи и след това станали „схизматици“, както и ония духовни лица, които се намирали в общение с „схизматици“, трябвало да се разкаят за своята постъпка и да бъдат миропомазани; а ония духовни лица, които са били ръкоположени от епископи низвержени и стлъчени, трябвало да бъдат наново ръкоположени. Това трябвало да се изпълни, според патриарха, ако не се оказвала снизходителност, но се спазели твърдо църковните правила. [57]

Цариградската патриаршия също така не е изпускала удобните случаи, за да съкрати самия екзархийски диоцез. В 1877 г., по нейно настояване или за нейна угода, Високата Порта е дала на новия български екзарх Иосиф I берат, тъждествен с оня на бившия екзарх Антим I: не се споменували Скопската и Охридската епархии, придобити от Българската екзархия след законно произведения истилям в 1873 г., и, следователно, турското правителство формално още ги считало за патриаршески. След Берлинския договор, възползуван от обстоятелството, че в Македония е нямало нито един екзархийски митрополит, [58] и от отсъствието на българския екзарх от Цариград през 1879 г. [59], цариградският патриарх Иоаким III усилено е действувал пред турското правителство, наежено против България поради войната, да не възстановява ведомството на Българската екзархия в пределите на Турция. И, наистина, когато екзарх Иосиф се върнал в Цариград (на 13 януари 1880 г.), Високата Порта не го признавала за духовен началник на отоманските българи и го търпяла да стои в Цариград само като духовен началник на българите в автономната провинция Източна Румелия. Гавриил Кръстевич казвал на екзарха: „Тук (в Цариград) нито Високата Порта, нито Патриаршията искат да чуят за нова Екзархия [60].“ Високата Порта ловко е отбивала екзархийското искане, като му противопоставила за условие, както видяхме, промяна на облеклото на духовенството и екзаршеската титла [61]. Цариградският патриарх енергично е действувал да осуети и постъпките на екзарха Иосифа пред международната реформена комисия за възстановление на екзархийското ведомство в Турция. [62] И реформената комисия е вмъкнала в Органическия устав за Македония (глава „За изповеданията“) една условна алинея, според която, ако някоя христианска община моли да ù се назначи архипастир от нейното изповедание, то турското правителство трябва незабавно да види, дали тази молба не възбужда някакви затруднения и в случай, че няма такива, то е длъжно да я удовлетвори [63]. Органическият устав за Македония не бил признаван от Високата Порта, но и да бил признаван, въз основа на тая алинея тя е могла да отлага въпроса за български владици за неопределено време, изтъквайки пред европейските сили, че тоя въпрос възбужда неотстраними затруднения.

По повод на свикването на българския Синод в Цариград (от румелийските митрополити Панарет Пловдивски и Серафим Сливенски) [64] през 1882-1883 г., Цариградският патриаршия и гръцкият печат с всички сили се мъчели да убедят турците да закрият Синода и Екзархията. Тази гръцка агитация е намерила отзвук в турските ръководни среди поради пресните още печални спомени от войната. Екзархията е отбивала гръцките атаки чрез цариградските полуофициални вестници „Stamboul“, „La Turquie“, „Вакът“. В тези вестници обстойно бил разгледан екзархийският въпрос и било изтъкнато, че ферманът не е суспендиран, нито пък е изгубил значението си поради Берлинския договор, докато съществува в империята повече от един и половина милион българско население, което иска своите църковни правдини, и че от изпълнението на фермана ще има полза не само това население, а и турската империя. След това на 12 април 1883 г. екзарх Иосиф е посетил надлежните министри и някои влиятелни пред султана лица, които молил да не се поддават на внушенията на Гръцката патриаршия и да се погрижат за приложението на фермана. Обаче турските министри му отговорили уклончиво, че въпросът бил „трънлив“, „мъчен“ и че „правителството не може да даде мнение преди да го изучи всестранно“. Давайки на екзархийския въпрос политическо значение, Високата Порта само е търсела някой благовиден предлог, за да го премахне от държавата. Тя е предложила на екзарха да иска с такрир от нея да се изкаже по чл. 39 на българската конституция и по приспособения в българското княжество екзархийски устав. Нейното скрито намерение било, взимайки повод от подобен екзархов такрир, да прекъсне определените от тези статути връзки между Екзархията и българското княжество и, повидимому, да превърне
Екзархията в църковно учреждение само за отоманските българи, а в действителност да я обрече на самоунищожение, защото при тежкото си политическо и икономическо положение българското население във виляетите едва ли би могло да издържа Екзархията. Подозирайки това намерение на Високата Порта, екзарх Иосиф не е подал такъв такрир, [65] а само в отговора си на тескерето на министра на изповеданията от 13 юли 1883 г. се постарал да разсее съмнението на турското правителство, че Екзархията е учреждение на българското княжество, като изтъкнал, че приспособеният екзархийски устав се отнася само до управлението на Църквата в българското княжество и определя чисто духовно единство между Екзархията и Църквата в българското княжество, която зависи от екзарха съгласно с Берлинския договор и българската конституция, и че субсидията, която българското правителство дава на Екзархията, е всъщност дълг, който съгласно с екзархийския устав, то събира от православните българи в княжеството по 2 гр. на венчило, както ставало и в Източна Румелия. [66] Обаче Високата Порта, насъсквана от гърците, не вярвала на обясненията на екзарха и мислела да унищожи фермана със султанско ираде и да обяви, че Екзархията няма ведомство във виляетите. [67] Ако станело това, то както предвиждал екзарх Иосиф, [68] нему щяло да се забрани да кореспондира с българските църковноучилищни общини във виляетите и, в случай че не се подчинял, турското правителство би счело това за достатъчна причина да дигне Екзархията от Цариград, а, може би, да я лиши и от ведомство в Източна Румелия. Незачитайки го за български духовен началник (милет баши), султан Абдул Хамид не го поканил на тържественото обрезание на своите синове, както били поканени всички други вероизповедни началници в Турция. [69] Оскърбен, екзарх Иосиф с такрир до първия султански секретар Али Рези паша е изказал дълбокото си съжаление, че нямал щастието да изрази пред султана вярноподаническите чувства на българското население във виляетите и го молил да ходатайствува пред султана да го приеме, обаче такрирът е останал без последствие. Екзарх Иосиф е поискал бързата намеса на българското и източнорумелийското правителства, за да се предотвратял ударът срещу Екзархията. [70] Чрез своя делегат в София митрополит Симеона той е заплашил българското правителство, че, ако Екзархията не се постави в положение да води със сполука законна борба пред Високата Порта против цариградския патриарх, той би предпочел да се оттегли, отколкото да стои в Цариград ни жив, ни умрял, да си съсипва живота, без да вярва в сполука. [71] За да запазел Екзархията в Цариград, той даже бил склонен да останела тя фактически само за българите в Турция и Източна Румелия, както се искало на някои турски държавни лица, и предлагал план за запазване духовното единство между българското княжество и Екзархията в случай, че Високата Порта възприемала тази идея именно: 1) изменение на чл. 39 от бълг. конституция и съотвътните членове в приспособения екзархийски устав за състава на Св. Синод; 2) екзархът е митрополит на епархия в Турция, а не в българското княжество; 3) княжеството се управлява духовно от събора на неговите епархийски архиереи под председателството на софийския митрополит като представител на българския екзарх и с права и длъжности, определени по съгласие между княза и екзарха; 4) Екзархията получава паричното си право от българското и източнорумелийското правителства. [72] За да не засилва подозрението на турците към Екзархията, екзарх Иосиф енергично се противопоставил на намесата на българското правителство в екзархийското училищно дело, за което то било назначило с височайши указ особен свой чиновник. Считайки Екзархията за учреждение на В. Порта, той е заявил на българския министър на изповеданията (в съгласие с Панарета Пловдивски и Серафима Сливенски): „По начало не мога да обърна Екзархията на агенция на княжеството“. Макар че училищното дело било главоболие за него, но той го приел като необходимо средство за борба срещу пропагандите. [73]

Екзарх Иосиф не престанал и сам да действува пред султана за възстановление на своето ведомство. Той е подал обширен мемоар на своя личен приятел, султанския адютант Реуф паша, като го помолил да предаде на султана съдържанието му. В мемоара си той направо е посочвал лошите сетнини за империята от унищожението на фермана и добрите от приложението му. Лошите последици биха били: 1) българският народ ще гледа на Турция като на свой лют неприятел; 2) българите във виляетите ще протестират против отнимането на техните църковни права; 3) турското правителство ще почне да ги преследва; 4) отчаяни, българите ще подигнат въпрос за реформите, предвидени в Берлинския договор; 5) Източна Румелия и българското княжество ще ги подкрепят в неравната им борба и в Македония ще се поддържа постоянно революционно движение; 6) положението на мохамеданите в България и Източна Румелия ще се влоши и изобщо целият български народ ще бъде във враждебни отношения към Турция. А ако се приложи ферманът, отоманските българи ще имат интерес да поддържат турската империя, защото те добре ще знаят, че при нови усложнения в Турция може да изгубят и своята народност. Също и автономните български области ще поддържат добри отношения с Турция, защото при една нова война могат да бъдат окупирани от Русия или Австрия. [74]

Реуф паша е изпълнил молбата на екзарха, който по негово внушение е подал записка до султана [75]. Освен това екзарх Иосиф е търсел защита и у посланиците на великите сили. Известен е един негов меморандум от 5 ноември 1883 г. до английския посланик в Цариград лорд Дъферин, пред когото е изтъквал историческите и юридическите основания, за да се възстанови екзархийското ведомство, именно: 1) султанският ферман от 1870 г. за учредяването на Българската екзархия, 2) чл. 62 на Берлинския договор, 3) привилегията на всяка религиозна община в Турция да се управлява от своите началници, 4) фактът, че Цариградската патриаршия е чужда на българите по племе и език и няма никакво право (законно или историческо) да ги управлява, когато те не искат да я признават и 5) фактът, че българите в Македония и Одринско са много повече от гърците и несправедливо е мнозинството да бъде подвластно на малцинството. [76]

Вследствие на енергичните постъпки на българското княжество и Източна Румелия, [77] турското правителство телеграфски е уведомило източнорумелийския генерал-губернатор, че няма намерение да унищожи фермана. [78] На 17 декември 1883 г. султан Абдул Хамид е приел екзарха Иосифа на ауденция и му съобщил, за да обяви на българския народ, че неговата воля е Българската екзархия да стои в Цариград, а не в Пловдив, като общ духовен център на всички българи — негови поданици от разни степени [79] и че църковните права на българите във виляетите не са унищожени. По заповед на султана, на другия ден екзархът бил приет от великия везир, който му обещал, че след известно време ще му позволи да прати владици във Велес, Охрид и Скопие. [80] След 4 месеци, през април 1884 г., преди да замине в Бруса на бани, екзарх Иосиф пак бил приет от султана, който предварително е изказал желание да го види. [81] Поради протеста на Патриаршията, В. Порта е съобщила на екзарха чак на 12 декември 1884 г., че може да назначи митрополити в Охрид и Скопие, ала и след това тя е отлагала да издаде берати за назначените митрополити Синесий в Охрид и Теодосий в Скопие поради противодействието на Патриаршията, подкрепена от Гърция, която заплашвала Турция с възстание в Крит, и от Сърбия, покровителствувана от една велика сила. [82] За да печели време, В. Порта пак е започнала играта на Митхад паша: предложила на екзарха или да се спогоди с Цариградската патриаршия по чл. 10 от фермана, или да приеме да се издаде друг ферман, по който Българската църква да бъде напълно независима от Цариградската патриаршия. Екзарх Иосиф е отхвърлил и двете предложения, като изтъкнал, че тъкмо приложението на чл. 10 от фермана ще доведе до примирение между двете страни, защото Патриаршията ще се убеди, че смесените епархии са изгубени за нея, а друг ферман българите не приемат, защото не се признават за схизматици. Относно патриаршеските владици в екзархийските епархии екзарх Иосиф е казал на В. Порта, че не настоява да бъдат дигнати те, докогато Патриаршията не унищожи схизмата. [83] На 2 април 1885 г. министърът на изповеданията лично е съобщил на екзарха, че, въпреки всички приведени от него доводи, патриархът отказал да приеме чл. 10 на фермана и е заявил, че, ако Екзархията не се откаже от тоя член или не се признае за схизматична, то не оставало друго средство, освен да свика вселенски събор, за да се произнесе по схизмата, в законността на която патриархът не се съмнявал. На това екзарх Иосиф е отговорил ясно и категорично, че 1) българите не могат да се откажат от чл. 10 на фермана, 2) не могат да се признаят за схизматици, понеже не са такива и нямат друго средство, освен да настояват, щото В. Порта да приложи 10 чл. на фермана, който тя е прилагала и след провъзгласяването на схизмата, и 3) искането на патриарха да свика вселенски събор има за цел само да спре издаването на бератите за охридския и скопски български митрополити. [84] Едвам след седем години чакане, на 26 юли 1890 г., вследствие на енергичната нота на Стамболова до султана да признае княза Фердинанда и да даде владишки берати, В. Порта е дала берети за Синесия Охридски и Теодосия Скопски. [85] Цариградската патриаршия е сметнала поставянето на български митрополити в Македония за ново накърнение на своите привилегии. Първен тя е настоявала пред В. Порта да се отбележи в бератите им, че са схизматици, и да се промени облеклото им, защото иначе тяхното назначаване щяло да бъде против императорските хатове, според които епархийски архиереи се поставяли по решение на патриаршеския Св. Синод и на основание на неговия такрир до В. Порта, и против православната вяра, която не допуща двама епископи в една и съща епархия (прав. 8, 1 веел. съб.). В. Порта обаче не обърнала внимание на патриаршеското искане, като се оправдавала с факта, че и друг път е издавала на български владици подобни берати. Българските митрополити заминали за епархиите си. Патриархът който тогава бил в спор с В. Порта за привилегиите си, [86] в знак на протест си подал оставката, обаче патриаршеският Синод и Смeсеният съвет не я приели и молили В. Порта също да не я приеме и да премахне причините, които са я извикали. В. Порта е признала правото на Цариградската патриаршия да разглежда духовни и бракоразводни дела, спорове за зестра, нафака (прехрана за съпругата и децата), и Министерството на изповеданията ù съобщило (с тескерета от 11 август и 13 ноември 1890 г.), че в бератите българските митрополити не се наричат православни и препоръчало на екзарха да промени шапката си, [87] ала Патриаршията не била доволна и отказала да изпрати свои представители в назначената от правителството комисия, за да разгледа спорните въпроси. Освен това се оттеглили от Патриаршията Синодът и Мирският съвет, като се заканили, че ще искат съдействието на другите православни автокефални църкви. [88] Цариградската патриаршия се опитала да организира всенароден гръцки протест. С окръжно от 28 септември 1890 г. до епархийските си архиереи тя е съобщавала, че „Великата църква“ била гонена от турското правителство, тъй като то искало да ù отнеме привилегиите, признавани от султана Мохамед II насам и освен това е изпратило „епископи на схизматическата Българска екзархия в Скопската и Преспанската епархии“ с берати, в които нямало израза „схизматици епископи“. На 3 октомври с. г. тя е затворила църквите в Цариград [89], а скоро след това е заповядала да се затворят църквите в целия ù диоцез [90]. Екзарх Иосиф с окръжно е обяснил на епархийските архиереи и общинските председатели, че тази разпоредба на Цариградската патриаршия в действителност има за цел не да възстанови някакви накърнени нейни привилегии, защото турското правителство ù ги признало в кръга, в който тя има право, а да попречи да се изпратят българските митрополити в Охрид и Скопие. Той е предлагал на подведомствените си органи да съветват българите-патриаршисти да не затварят църквите си, за да не си навлекат повече вреда, отколкото полза, понеже патриаршеските претенции са безосновни. [91]

Все поради съпротивата на Цариградската патриаршия, В. Порта, макар и да признавала екзархийско ведомство в Турция, не е позволявала на българския екзарх да свика Синод в Цариград, нито пък му позволявала да отиде в София и го свика там. Поради туй през 1884 г. екзарх Иосиф е предложил на своя наместник в София, търновския митрополит Климент, да се свика там архиерейски събор, който да се занимае с предложението му: да се учреди в София постоянно екзархийско наместничество или делегатство, което съвместно със събора на архиереите от Българското княжество, да урежда текущите църковни въпроси в княжеството, а общите работи да остави за Св. Синод. [92]

След като Екзархията е придобила две бази в Македония (Охрид и Скопие), борбата между нея и Цариградската патриаршия станала още по-остра: първата се борела да разшири своето ведомство съгласно с чл. 10 от фермана, а втората, подпомагана сега и от сръбската пропаганда,—да осуети тези български усилия. Вследствие на постъпките на екзарха, турското Министерство на изповеданията с тескере от 10 юни 1891 г. го уведомило че по заповед на великия везир Кямил паша, правителството е предписало на солунския и битолския валии да не позволяват на гръцките владици да подчиняват насилствено под своята власт ония българи, които не ги признават, а да оставят българското население свободно да си има отделни църковноучилищни общини с председатели-духовни лица (рухани реиси) [93]. Тази наредба имала твърде важно значение за Екзархията, тъй като тя добивала възможност да има свое ведомство във всички смесени епархии чрез свои представители (екзархийски наместници). Затова Патриаршията е възстанала против тази привилегия на Екзархията, и новият велик везир Джевад паша (от октомври 1891 г.) я ограничил. При все туй, опрян на настойчивата воля на българското население в Македония и с подкрепата на българското правителство екзарх Иосиф постепенно е успявал да надвие съпротивата на Цариградската патриаршия. През 1894 г. със султанско ираде била дадена на Екзархията същата привилегия за българските училища, каквато имала Патриаршията за гръцките, сир. българските учители се освобождавали от изпити за учителска правоспособност пред турските моарифски (просветни) комисии, а само училищните им свидетелства, подтвърдени с екзархийския печат и с бележка „видяно от Екзархията“, се зарегистрирали у моарифските комисии. [94] Освен това Екзархията е получила разрешение от турското правителство да купи здание за свои нужди в цариградския квартал Пера, а султанът подарил място за българско духовно училище в цариградския квартал Ферикьой. В същата година Екзархията е придобила още две епархии: Велешката и Неврокопската.

Тоя грамаден успех на Екзархията силно е раздразнил Цариградската патриаршия и сръбската пропаганда. За да порази Екзархията в нейните твърдини в Македония, Цариградската патриаршия е обещала на сръбския крал Милан, който в 1894 година е посетил Цариград, да постави владици-сърби в Призрен и Скопие. Тая политика не била гледана с лошо око, а после и била поддържана от турското правителство, което смятало с това да спре културното развитие на българщината в империята. Насърчена от това, Цариградската патриаршия давала пълно покровителство на сръбската пропаганда и, в противодействие на новите придобивки на Екзархията през 1897 година (бератите за българските митрополити в Битоля, Дебър и Струмица), в същата година, както видяхме [95], тя предала на сърбите Скопската епархия, а по-сетне и Велешкодебърската.

Съюзът между В. Порта и гръцкосръбската пропаганда, resp. Цариградската патриаршия, е станал още по-тесен през време на революционното движение в Македония. От 1897—1912 г. (в течение на 15 години) Екзархията не е придобила нито една нова епархия, макар да не преставала да иска берати още за 4 епархии (Сяр, Солун, Одрин и Гюмурджина), заедно с които под Цариградската патриаршия имало 14 смесени епархии. [96] В. Порта даже се стремила съвсeм да лиши Екзархията от Скопската и Струмишката епархии. В 1898 г. тя е настоявала да се дигне скопският митрополит Синесий, и екзарх Иосиф е успял да спре издаването на султанско ираде за това благодарение на застъпничеството на руския и австрийския посланици. В 1899 г. и 1902 г. тя е искала да се дигне струмишкият митрополит Герасим, но пак не е успяла. В. Порта е отхвърляла и молбата на екзарха Иосифа (в 1893, 1896 г. 1904 и 1906 г.) да му се позволи да образува при Екзархията Синод. Едвам през време на младотурския режим той успял да състави Синод, но само от епархийски архиереи в Турция. [97]

Съюзът между Фенер и турското правителство против Екзархията е станал толкоз интимен, че през време на революционното движение в Македония се изразил в организиран гръцкотурскосръбски поход срещу Екзархията и българската народност: турското правителство не признавало султанското ираде от 1891 г. за българските църковноучилищни общини и ги насилвало да признаят Цариградската патриаршия, не признавало българските архиерейски наместници, църквите и училищните здания в смесените села и градове били отнимани от българското мнозинство и давани на гъркоманското или сърбоманското малцинство, а на места каймакамите не позволявали на новоръкоположените от българските архиереи свещеници да служат, не признавали техните ръкоположителни грамоти и пр. От своя страна и Цариградската патриаршия не преставала да насъсква турците против Екзархията, особено след Илинденското възстание (20 юли/2 август 1903 г.), когато положението на Екзархията значително се разколебало поради отказа на екзарха да афореса, както му предлагала В. Порта през време на Илинденското възстание всички екзархисти-бунтовници и да увещае македоноодринското българско население да мирува. За да осуети движението в Европа за реформи в Македония, през 21 август 1903 година Патриаршията е подала до В. Порта и до посланиците на великите сили протест, подписан от 19 нейни епархийски архиереи (в Македония и Одринско) [98] против действията на привържениците на „схизматическата Българска екзархия“, като представяла връщането на екзархийските села под ведомството на Патриаршията като техен доброволен акт и твърдяла, че Македония не е славянска земя, а е населена, освен някои планински краища в северната ù част, с многобройно турско население и с още по-многобройно гръцко, с албанци, власи и българи-православни [99], свързани в едно цяло чрез обща вяра, традиции и тежнения. [100] През 1904 г.. когато патриаршийските български села едно след друго признавали Екзархията, Цариградската патриаршия, силно обезпокоена, е искала съдействието на турската власт против това движение. Костурският и леринският митрополити заплашили с подаване оставка, ако турското правителство не им повърне отказалите се от тях български села. Цариградската патриаршия пак се обърнала до посланиците на Великите сили в Цариград с меморандум, в който изтъквала, че нейните църковни общини в Македония и Одринско почнали да се рушат със създаването на Българската екзархия, която била учреждение, създадено от светската власт, и имала за основа филетизма, противен на духа на християнството и на правилата на вселенските събори. Екзархията — казвал Патриархът —, като „знаменосец на български национализъм“ гони една цел: да унищожава с всички средства ведомството на „Вселенската“ патриаршия, като внася църковно двувластие в епархиите. Протестирайки против насилията на българските чети над патриаршийските села, Патриаршията е искала да се узакони църковното statu quoante в Македония и Одринско. [101]

Екзархията е подала до същите посланици контрамеморандум в 6 точки: 1) църковните общини се подравят не от нея, а от осъдителните деяния на гръцкото духовенство.

2) Българската църква е независима от Х в. и най-стара от славянските църкви, признавана от източните и западните църкви; обаче Цариградската патриаршия, възползувана от сътресенията при турското завоевание, си подчинила в XIV в. Търновската патриаршия и в XVIII в. Охридската архиепископия. Тъй щото Екзархията не е учредена от светската власт, а с фермана от 1870 г. султан Абдул Азис просто е възстановил унищожената от Цариградската патриаршия Българска църква.

3) Българската църква е толкова национална, колкото и всички източни православни църкви — Руска, Еладска, Ромънска, Сръбска и др. Самата Вселенска патриаршия само по име е такава, а в действителност служи на най-тесен национализъм, както показват постоянните ù разпри с всички православни народности в Турция (българи, сърби, власи, араби и албанци). Сам цариградският патриарх Григорий VI, в проекта си за разрешение на българския църковен въпрос, е взел за начало филетизма, като отделил от българските епархии населените с гърци Пловдив, Варна, Месемврия, Созопол. От филетизъм Цариградската патриаршия в Скопие, при свой митрополит-сърбин, е поддържала архимандрит-грък като председател на гръцката църковноучилищна община (от 30 къщи гърци и гъркомани) и се стремила да погърчи Антиохийската патриаршия. Църковното двувластие е създадено от самата Цариградска патриаршия след провъзгласяването на схизмата. Ако признава фермана, тя трябва да дигне своите владици от екзархийските епархии; ако пък не го признава и държи за схизмата, то обвинението й срещу Екзархията е нелогично.

4) Не Екзархията е насилвала и насилва църковнонационалната съвест на православните българи, а Патриаршията, понеже насила държи под своя власт българите в Полянинска, Мелнишка, Костурска, Леринска и др. епархии, дето е натрапила гръцки владици въпреки волята на грамадното българско население.

5) Патриаршията отъждествява Екзархията с революционните чети, с цел да я компрометира пред В. Порта. Отказалите се от патриаршията български села са сторили това по убеждение и желание да бъдат в своята родна църква, както се вижда от протестите им пред главния инспектор Хилми паша против насилията на гръцките владици.

6) Ако се запази statu quo-то, това ще рече да се потъпче ферманът от 1870 г. и да се върне на Патриаршията властта ù от преди пет века, но против това са държавните закони, историята, цивилизацията, съвестта на човечеството. [102]

Обаче гласът на Екзархията е останал без последствие. Турското правителство нарочно е поддържало твърдението на Патриаршията, че българските села се отказвали от нея по насилие на българските чети, защото увеличението на екзархийското паство за него е значело усилване на В. М. Р. Организация. То, в съдружие с гръцките чети, взело насила да връща под Патриаршията отказалите се от нея български села. Даже в 1904 г. великият везир е заплашил екзарха Иосифа, който го молил да се спрат насилията над отказалите се от Патриаршията села, че ще вземе крайни мерки срещу българските свещеници и учители, ако Екзархията не разпореди да се спре отказването на българските села от Патриаршията. Екзархът му отговорил, че правителството може да прави каквото ще, но той никога не ще съветва населението да се откаже от църковните и националните си права, гарантирани с ферман. [103]

В отговор на гръцките зверства в Македония, през 1906 г. в България избухнало силно противогръцко движение, вследствие на което били изгонени гръцките владици от Варна, Месемврия, Анхиало и Пловдив и с това се унищожила търпяната до тогава по недомислие на българските държавници юрисдикция на Цариградската патриаршия в българската държава. Тая голяма щета още повече е раздразнила Цариградската патриаршия против Българската църква. Действувайки явно и тайно за премахването на екзархийското ведомство в Македония и Одринско, тя същевременно е полагала всички усилия, за да си възстанови ведомството в България, обосновавайки претенциите си на това, че Българската църква е „схизматична“. Цариградската патриаршия не е зачитала не само каноническата правоспособност на Българската църква, но и суверенитета на българската държава. Основавайки се на номиналното сюзеренство на турския султан върху България, тя е изпращала в България свои владици със султански берати и без предварителното съгласие на българското правителство и надлежен указ на българския княз, както било за българските митрополити. Тя само е съобщавала на българското правителство за новоназначения свой митрополит, и това съобщение най-често се състояло в туй, че преди да тръгнел за епархията си, тоя владика се явявал в българското дипломатическо агенство в Цариград, за да вземе препоръчително писмо до надлежния окръжен управител. Патриаршията не се отказвала от това пренебрежително към българската държава поведение и в 1906 г. След смъртта на варненския митрополит Поликарп, тя е изпратила на негово място Неофита, снабден със султански берат и турски паспорт, но владиката не бил допуснат да слезе във Варна (на 3 юни 1906 г.), защото, както съобщила Българската телеграфна агенция, Патриаршията не е поискала съгласието на българското правителство за това назначение. Патриаршията е счела за благоразумно този път да наруши обичая си и скоро е направила постъпка пред българското правителство, което дало съгласието си. На 24 юни 1906 г. митрополит Неофит е пристигнал в Варна, но пак не бил допуснат да слезе поради вълнението на варненци. Той е поискал застъпничеството на турския консул във Варна, ала напусто. Патриаршията е протестирала пред В. Порта и Великите сили с меморандум от 14 август 1906 г., че се нарушават нейни „неотемлеми“ права, утвърдени със султански актове и признати от Берлинския договор (§5), като представлявала назначението на митрополит Неофита за напълно законно, защото „императорското [104] правителство е издало утвърдителен берат на митрополита.“ [105] Също и органът на Цариградската патриаршия «Ekklesiastike Aletheia» е писал, че разрешението на въпроса за варненския митрополит Неофит било от компетенцията на турското правителство и Патриаршията. [106]

Обаче и след протеста на Цариградската патриаршия българското правителство не е позволявало да се възстанови нейното ведомство и ù предлагало да се ликвидира спорът за гръцките църкви и църковни имоти в България от обикновените български съдилища. Патриаршията не е приела това предложение и е потърсила защитата на Русия. [107] По този повод българският Св. Синод е дал обяснителна записка [108] на руския дипломатически представител в София Изволски. Според него, подигнатият от Цариградската патриаршия въпрос по своето естество е повече църковен, отколкото политически. Патриаршеските владици в България, сварени при освобождението ù, са били търпени по силата на обстоятелствата. Българското правителство не ги признавало и не влизало в официални сношения с тях. Искането на Цариградската патриаршия е незаконно и неканонично. § 5 от Берлинския договор, на който се позовава тя, не ù дава основание да има свои владици в България, понеже тоя § изисква, всички български граждани без разлика на вяра и народност да бъдат равноправни пред законите (да се ползуват с еднаква гражданска, политическа и религиозна свобода) и, следователно, визира инославни общини, а не православните граждани, които, съставлявайки една религиозна община, трябва да имат, съгласно с каноните, едно духовно началство. Още по-малко основание има, за да съществува отделна Гръцка църква в България, понеже Българската църква позволява на инородните православни да се молят и се учат на своя език. Също и доводът на патриарха, че Българската църква е „схизматична“, не може да има значение, защото Българската църква сама не се е признавала за такава нито преди, нито след създаването на българското княжество, и не е считана за схизматична от Руската, Сръбската, Ромънската и Антиохийската църкви. И Берлинскияг конгрес не е отдавал значение на схизмата. В неговия протокол № 2 било отбелязано: „Колкото за религиозния въпрос, за който намекна лорд Солизбури, Негова Светлост княз Горчаков забележи, че няма никакво религиозно разномислие в основата между Гръцката патриаршия и Българската екзархия“. Искането на цариградския патриарх е оскърбление за българския народ и противоречи на българската конституция, именно е против чл. 37, според който господарствуваща Църква в България е православната или българската, състояща се от всички православни български граждани без разлика на вяра и народност, и против чл. 39, който признава само една Православна църква в България — българската. Да се приеме връщането на гръцките владици в България, това ще рече да се наруши българската конституция и Българската църква да се признае за схизматична и, като последствие от това, да се признае правото и на другите православни църкви, напр. Ромънската, да назначава свой епископ за ромъните в България. Цариградският патриарх в случая се води не от църковните канони, а от интересите на елинизма, от филетизъм.

Освен „Ekklesiastike Aletheia“, който твърдял, че подчинението на православните гърци в България под „схизматичната“ Българска църква е „отвратително религиозно гонение в ХХ в.“, [109] против тезата на Българската църква са били и чуждите вестници „Церковный Вестник“ (издание на Петербурската духовна академия) „Новое Время“, „Neue Freie Presse“. Даже и в българското Народно Събрание депутатът от опозицията Георги Пасаров е доказвал, че въз основа на § 5 от Берлинския договор, българската конституция и други закони Цариградската патриаршия може да има свое ведомство в България. [110]

На 12 март 1908 г. Цариградската патриаршия е подала нов мемоар до Високата Порта и Великите сили, от които искала да се застъпят за възвръщането на нейните архиереи в България.

Обаче всички усилия на Цариградската патриаршия в тая посока били безрезултатни. Великите сили не се намесили, защото, по всяка вероятност, поддържали гледището, прокарано в протокол № 2 на Берлинския договор по гръцкобългарската църковна разпря. По тоя начин от м. юни 1906 г. екзархийската област в българската държава се освободила от едно неканонично явление — църковното двувластие, против което още от учредяването си Българската екзархия се борела, и с това Българската църква в българското княжество е влезла до известна степен в периода на своето нормално развитие, при което, ако се прекратеше гръцкобългарският църковен спор и в Турция, тя същевременно щеше напълно да закръгли своя диоцез и не щеше да има вече действителна причина за схизмата между Цариградската църква и нея.

В стремежа си да премахне Българската Екзархия от Турция, Цариградската патриаршия ù правела големи пречки, за да се снабди тя със свое помещение, мислейки, че с това тя би заздравила своето положение в Цариград. В 1894 г. Екзархията не можела да се възползува от султанското ираде да си купи къща в Пера, [111] защото екзархийският ковчежник не е отпущал пари за тази цел. Чак в 1904 г. тя успяла да купи дом, но сега Високата Порта не е позволила да стане покупката. Тя е забранила на Екзархията да купи и една къща в Шишли (квартал в Цариград). Най-после през пролетта на 1907 г. екзарх Иосиф е издействувал султанско ираде за същата къща и на 4 май с. г. Цариградската телеграфна агенция е дала гласност на извършената покупка. Обаче Цариградската патриаршия е подала протест до В. Порта против настаняването на Българската екзархия в Шишли — в „средата на голямата православна община в Пера“, което според нея, било „религиозен скандал“. Взимайки повод от това, Патриаршията се оплаквала, че, въпреки нейните многократни молби от 1872 г. насам, турското правителство е отказвало да признае схизмата и да промени облеклото на българското „схизматично“ духовенство и оставяло „схизматичната Българска църква“ да разшири „незаконното си духовно ведомство из цяла Европейска Турция“. Според Патриаршията, Ортакьой (квартал в Цариград, дето се намирала Българската Екзархия от учредяването си) бил определен от турското правителство само за връменно местопръбивание на екзарха в Цариград, „тъй като той няма право на постоянно местожителство в столицата“. Затова тя е „изненадана и смаяна“, че турското правителство, което по-рано, вследствие на нейните такрири, не е позволявало на екзарха да купи „великолепен палат и да се установи в големия православен квартал на Пера“, му разрешило да се установи „в голямата къща на Осман бей в Шишли, дето наредил работите си като някоя Патриаршия с надежда да сполучи по-големи работи за по-добро съществувание“. „И това става в същото време — казвал патриархът на турското правителство —, когато в България продължават да преследват и гонят нашите владици, които са назначени там с императорско ираде“. Подчертавайки, че българският екзарх не е православен, патриархът е предлагал или Високата Порта да го принуди да промени облеклото на подведомственото си духовенство, или, ако българският екзарх се смята за православен „въпреки решението на великия поместен събор“, да напусне той Цариград по силата на каноническото правило, че не може да има двама епископи от едно и също изповедание в един и същ град. [112]

Види се, вследствие на този патриаршески протест, на 19 май 1907 г. Цариградската телеграфна агенция е съобщила, че Високата Порта е отнела за държавни нужди купеното от Екзархията здание в Шишли. Ала тоя слух, пуснат, може би, нарочно за успокоение на възбудените патриаршески кръгове, не се оправдал. През лятото на 1907 г. Екзархията се настанила в това свое здание, което е нейна собственост и днес.

През време на младотурския режим (от 10 юли 1908 г.), макар и да имало стремеж за сближение на нетурските народности в Турция, Цариградската патриаршия е продължавала да води борбата си против Българската екзархия. В началото на 1909 г., патриарх Иоаким III енергично е протестирал пред Високата Порта против образуването на Синод и Мирски съвет в Екзархията, понеже това било антиканонично. Според патриарха, антиканонично учреждение е и самата Българска екзархия. Ферманът никога не е бил и не може да бъде нейна законна и канонична база, защото православните църковни власти се учредяват и духовните служители се назначават за вероизповедни нужди от Църквата и въз основа на църковните канони, а не въпреки църковните канони, по политичести причини и то от гражданската власт. При това ферманът е изгубил всяко значение, след като „великият събор“ е провъзгласил схизмата, подтвърдена и от другите православни църкви — Руската, Гръцката, Ромънската, Сръбската и Черногорската. А след създаването на българското княжество е изчезнала всяка причина, за да дава турското правителство още значение на тоя ферман. Екзархът още тогава трябвало да се ограничи „точно в пределите на това княжество“. Екзархът нема право да пребивава в Цариград, а още по-малко право има да съставя Синод и Съвет, понеже това противоречи на самия ферман, който строго е определил кръга на неговото ведомство, на патриаршеските берати, на подтвърдения със султанско ираде правилник и на турската конституция, подтвърдяваща патриаршеските привилегии. Патриархът е настоявал да се изпълни предишната му алтернатива: или екзархът да бъде заставен да промени облеклото на своето духовенство, за да има право да стои в Турция, или да се дигне Екзархията от Цариград, ако тя се мисли за православна, защото основен принцип на Православната църква е, че всички православни в едно място се подчиняват на местния православен архиерей и съгласно с това не се позволява да има толкова православни духовни началници, колкото народности, езици и поданства има. Българският екзарх не ще да знае за този църковен принцип, обаче това негово поведение — уверява патриархът — се осъжда от всички православни духовни началства, дори и от най-близките племенно до българите. Ако турското правителство не изпълнело тези му искания, то „Вселенската“ патриаршия щяла да се сметне за права да разгласи по целия свет, че в Турция Православната църква е гонена, и гърците-турски поданици щели да изгубят надежда за побратимяване с турския народ. [113]

Както и друг път, в помощ на Патриаршията се притекли цариградските гръцки вестници. Освен патриаршеските аргументи, те привиждали за основание на патриаршеското искане и фактът, че България се провъзгласила за царство. След тоя акт, според тях, изчезнал е вече и оня резон, (васалността на България от султана), който Екзархията е привеждала, за да стои в Цариград и тя трябвало да се премести в България. Според в. „Неологос“, това толкоз повече се налагало, защото всички епархии предвидени в фермана влизали в българското царство и екзарх Иосиф, като митрополит на епархия в друга държава, няма право да бъде духовен началник на отомански поданици. Що се отнасяло до отоманските българи, които не искали да признават Цариградската патриаршия, то тям можело да се позволи да образуват отделни религиозни общини, след като тяхното духовенство променяло облеклото си. [114] Същият вестник даже е намирал, че стоенето на ловчанския митрополит в Цариград като екзарх на отоманските българи било намеса на българското правителство във вътрешното управление на Турция, смела подигравка с владетелските права на отоманската империя. Право за такава намеса не е посмяла да впише нито Русия в Кючук-кайнарджийския и Одринския договора, а се задоволила само с правото на някакво више покровителство над православните в Турция, което при туй Парижкият договор (1856 г.) ù отнел, понеже се счело за намеса във вътрешните работи на чужда държава. [115]

Понеже турското правителство не е удовлетворявало искането на Цариградската патриаршия, по подбуда на последната, през януари 1910 г. гърците в Турция свикали митинги, на които искали да се дигне Българската екзархия от Цариград. В отговор на това в България се свикали също митинги, [116] които протестирали против това домогване на Цариградската патриаршия, както и против попълзновението й да се меси в духовното управление на гръцките общини в България. [117] И този път Високата порта не е приела съвета на Фенер. Даже младотурският в. „Шураи Юммет“ (Народен Съвет) от 16 февруари 1910 г. в специална статия е признавал нуждата от един духовен център за отоманските българи, но настоявал Българската екзархия да бъде чисто отоманско учреждение, като прекъснела връзките си с България, понеже тази била вече независима държава. [118]

В 1909 г., не без внушение на Цариградската патриаршия, великият везир Хилми паша (бившият гл. инспектор на Македония) е изработил проект, според който спорните църкви в Македония и Одринско трябвало да се дадат на патриаршистите, защото те са били построени на името на Патриаршията, ала, поради бурните протести на българското население, той не посмел да му даде ход. Обаче младотурците не се отказали от неговата идея. През летото на 1910 г. бил гласуван от турския парламент и сенат и утвърден от султана закон от 11 члена за спорните църкви и училища в места с жители патриаршисти и екзархисти. [119] Привидната цел на тоя закон била да прекрати полувековния спор между Патриаршията и Екзархията за църквите и църковните имоти, а в същност да раздели църковно завинаги българите-патриаршисти и екзархисти и да възпре увеличението на екзархийското паство. При все туй Цариградската патриаршия не била доволна от тия решения, като поддържала, че всички спорни църкви принадлежат на нея, защото били построени по нейно ходатайство и за православното население, а българите, като схизматици, нямат никакво право върху тях. Тя се помъчила чрез гръцките депутати в турския парламент и сенат да провали законопроекта и да прокара постановление, според което въпросът за спорните църкви и училища да се разрешава от шериатските съдилища. Тя не е настоявала да ù се повърнат спорните църкви по административен ред, както е искала от българското правителство за гръцките църкви и църковни имоти, а се съгласила да се гледа въпросът от шериатските съдилища от една страна, за да не опълчи против себе си младотурското правителство, което искало да се приключи този стар и твърде смутителен за Турция въпрос и от друга страна защото се надявала, че шериатските съдилища, като признаят българите за схизматици, ще решат въпроса в нейна полза, съгласно с шериата, според който отстъпниците от една религия не могат да се ползуват от правата, що им давала предишната религия. [120]

Обаче тя не сполучила в своите усилия и с два такрира е протестирала пред Високата Порта, че светската власт се меси в религиозни спорове и дава църкви на екзархистите, като че са православни, когато те са схизматици. Тя се оплакала и на султана, че се вършела голяма неправда спрямо гръцкия народ. Патриарх Иоаким III дори е заплашвал с подаване оставка и затваряне на църквите. С окръжно от юли 1910 г. той е поканил подведомствените си епархийски архиереи да произведат избор за представители в народния събор, който щял да се свика, за да се произнесе против системното накърнение на патриаршеските привилегии, мухаджирите [бежанци, преселници], куцовлашкия въпрос и против закона за спорните църкви. Поради острия си тон това окръжно е направило лошо впечатление на турското правителство и младотурският официоз „Танин“ го нарекъл бунтовнически памфлет против конституцията. [121] През септември 1910 г. народният събор бил свикан в Цариград без съгласието на Високата Порта и въпреки арестуването на 10—12 епархийски представители [122].

Опасността за всички нетурски народи от буйния младотурски национализъм и политическото сближение между България и Гърция посмекчили отношенията на Цариградската патриаршия към Българската църква. Още през есента на 1910 г., поповод на слуха за турско-ромънско съглашение и учредяване на Ромънска екзархия в Турция, гръцките вестници, доказвайки безосновността на ромънското искане, признавали, че преди 40 години българите имали право да си основат своя Църква, защото и миналото, и настоящето говорят в полза на тяхното църковно право и защото имат достатъчно за целта население, когато куцовласите нямат нито едното, нито другото. [123] Израз на настаналата търпимост към Българската църква бил радушният прием, който патриарх Иоаким III e оказал на българските князе Борис и Кирил. На 26 април 1911 г. те са посетили инкогнито патриаршеската катедрала. Щом бил уведомен за това, патриархът им предал чрез главния секретар на патриаршеския Смесен съвет, че би ги приел с особена благодарност, ако биха го посетили. Той ги приел в официалното си писалище и, след като разменил сърдечни думи, им подарил за спомен по една икона (Св. Георгий и св. Богородица Всеблажена), за баща им и майка им и по една малка за тях. Придружени от него, князете разгледали патриаршеското здание и им били представени всички членове на Св. Синод. [124] Освен туй в съвместните действия на Гръцката, Арменогригориянската и Арменокатолическата патриаршии против младотурската отоманизаторска политика привлeчена била и Бълг. екзархия. На 9 май тези патриаршии и Екзархията са подали на великия везир тъждествен такрир за образованието и военната повиност на своите пасоми. [125] А след един месец било разгласено, [126] че между Цариградската патриаршия и Българската екзархия се водели преговори да подадат едновременно в Министерството на правосъдието и изповеданията такрир по положението на своите паства в Македония. [127] Скоро те подали такрири до Високата Порта в защита на своите църковни и училищни привилегии и религиозната съвест на християните — турски войници. Понеже не било обърнато внимание на техните постъпки, на 28 юни 1911 г. те подали на Високата Порта нови тъждествени такрири с обширни списъци на техни пасоми убити, ранени и ограбени от турци в течение на 4 месеци [128]. На 18 октомври с. г. патриаршиите в Цариград и Екзархията са направили постъпки пред Високата Порта да им се отговори на такририте от 9 май с. г. [129] По случай на убийството на гребенския митрополит от турсковлашка чета през есента на 1911 г., Българската екзархия чрез специална депутация е изказала на Цариградската патриаршия своите съжаления. [130] Също и по случай на тежкото заболяване на патриарха Иоакима III, на 12 ноември 1912 г. Екзархийският капукехая му изказал благопожеланията на екзарха и екзархийския смьсен съвет за по-скорошното му оздравяване. В деня на смъртта на патриарха, (13 ноември с. г.), охридският митрополит Борис и екзархийският капукехая Ян. Гелев са изказали на Патриаршията съболезнованията на екзарха и на българския народ. Патриаршеският главен секретар е помолил българската делегация да предаде на екзарха благодарността на Цариградската църква. [131] В деня на погребението на патриарха (18 ноември) екзархийска депутация (от велешкия митрополит Мелетий и мирския съветник Ан. Христов) е присъствувала на опелото. [132] На 1 декември с. г., по решение на двете патриаршески тела под председателството на местобюстителя Герман Амасийски, една депутация от патриаршеския протосингел Атинагор, мирския съветник Ст. Каратеодори и главния секретар на Смесения съвет П. Никопулос е изказала на българския екзарх, в присъствието на синодните архиереи и мирските съветници, благодарността на Патриаршията за участието му в нейната скръб. В своя отговор екзарх Иосиф, като изтъкнал, че патриарх Иоаким III ce e ползувал с любовта на целия български народ и с неговото лично уважение, изтълкувал това посещение като признак, че „минутата за сближаване“ между Цариградската патриаршия и Българската екзархия „настъпи“ и че те „се стремят към премахване на случайните търкания и недоразумения и към закрепване на желания мир между двете църкви за благото на двата народа и за обща радост на цялото православие“. „Българската църква — заключил екзерх Иосиф — никога не е помислювала да се отдели от догмата на Св. Православна Велика Църква и всякога е питаела любов, уважение и преданост към Майката-Църква, от която получи светлината на св. православна вяра за наше вечно спасение“. Цариградският гръцки печат, давайки отзиви за това църковно гръцко-българско тържество, е изказал пожелание денят 1 декември 1912 г. да остане исторически в сношенията „на тези две изкуствено скарани църкви и да послужи за начало на нова ера помежду им“. [133]

Обаче разпрята, скоро възникнала между Гърция и България за военните придобивки, е възбудила Фенер пак да започне прекъснатата за малко борба против Българската екзархия и до днес е в неприязнени отношения към Българската църква. До колко тя отбягва от връзки с Българската църква показва фактът, че тя не е изпратила на българската екзархия по официален ред своята енциклика до всички християнски църкви от януари 1920 г. за тяхното сближение, а само били занесени три екземпляра от нея в цариградския български храм „Св. Стефан“ без никакво официално препроводително писмо или адрес.

БЕЛЕЖКИ

1. Вж. писмото на екзарх Антим I от 6 октомвр. 1872 г. № 230 до доростолочервенския митрополит Григорий в Протокол на екзархийски писма за септември 1872 — януари 1873 г., стр. 209; също и писмото му до Партения Нишавски от 6 октомври 1872 г., № 231, ibid., стр. 210. Срав. Т. Ст. Бурмов, Българогръцката църковна разпря, стр. 598 и митрополит Симеон, Последователите на Митхад паша в църковното управление, „Църковен Вестник“, 1939 г., бр. 34, стр. 432. Тулчанци са писали на екзарха, че схизмата удвоява привързаността им към Екзархията (31 заседание на Св. Синод от 7 октомври 1872 г., стр. 58). Също и мустафапашенци заявили, че схизмата още повече ги изстудила към гърците и ги привързала към всичко, що е народно и право (32 засед. на Св. Синод от 9 окт. 1872 г., стр. 59). Карнобатчани никак не се бояли от схизмата, която според тях издавала злите намерения на Гръцката патриаршия (36 засед. на Св. Синод от 28 октомври 1872 г., стр. 66). Вранянската община е изпратила махзар с 250 печати и подписи от цялата Вранянска каза от 7 януари 1873 г. до великия везир, когото молила да не обръща внимание на схизмата, защото е незаконна (54 засед на Св. Синод от 1 февруари 1873 г., стр. 114). Със заявление от 17 февруари с. г. тя е изразила това убеждение и пред Екзархията (63 засед. на Св, Синод от 5 март 1873 г., стр. 138 и 80 засед. на Св. Синод от 15 май с. г., стр. 179). Същото сторили сливенци (32 засед. на Св. Синод, 9 октомври 1872 г., стр. 60), ескиджумайци (37 засед. на Св. Синод, 29 октомври 1872 г., стр. 68), самоковци (31 засед. на Св. Синод, 7 окточврий 1872 г, стр. 58), прилепчани (38 засед. на Св. Синод, 2 ноемврий 1872 г.), радовишани (55 засед. на Св. Синод, 3 февруари 1873 г., стр. 115), костурчани (38 засед. на Св. Синод 2 ноември, 1872 г., стр. 69). В своето заявление те „твърде остроумно и красноречиво“ доказвали „неосноваността. несправедливостта и противоречието на патришкият орос“, с който Фенер имал „адското намерение“ „да раздели Българский народ от народната му Ексархия.“. (Протокол на екзарх. писма за септември 1872 г. — януари 1873 г., стр. 236—237, писмо на екзарх Антима I до костурчани № 275 от 1 ноември 1872 г.). Българите пък от Солунската епархия казвали на гръцките архиерейски наместници: „Няма вече никакво сношение между нас и вас, защото ний припознавамы Ексархията, която вий прогласихте схизматисска“ (31 засед. на Св. Синод, 7 октомври 1872 г., стр. 58, писмо на солунчана Конст. Динка до екзарха Антим I). Свищовци изпратили адрес до иерусалимския патриарх Кирил заради безстрашната му борба против схизмата (55 засед. на Се Синод от 3 февруари 1872 г., стр. 117). Българите от Скопската епархия са дали израз на своето безразличие към схизмата и силна привързаност към Екзархията с бляскавото посрещане на нишкия митоополит Виктор, който, отивайки за Призрен, е минал през нея (33 засед. на Св. Синод, 16 октомври 1872 г., стр. 61). Скопската община се изказала и със специално заявление до Екзархията, че не признава схизмата (74 засед. на Св. Синод, 21 април 1873 г., стр, 164).

Схизмата е уплашила само няколко отделни лица. Видният църковен борец и член на Екзархийския съвет Гавриил Кръстевич, види се, под влияние на жена си, която била гъркиня, се отказал от Екзархията скоро след провъзгласяването на схизмата (Протокол на Екзарх. смесен съвет, 19 септември 1674 г. и 23 октомври с. г.; Т. Ст. Бурмов, цит. съч., стр. 610; Д-р Хр. Стамболски цит. съч., II, стр. 269, 301, 320, 321, 323—324). Също и иеромонах Теодосий Гологанов (бивш председател на Сярската община) се отказал от Екзархията но по-после е молил да бъде простен с прошение от 15 януари 1874 г., (141 засед. на Св. Синод, 16 януари 1874 г., стр. 316). Архимандрит Партений пък с писмо от 12 август 1873 г. е съобщил на екзарха от Мустафа паша, че би се отказал от Патриаршията и признал Екзархията, но се боял от схизмата. Екзарх Антим счел за нужно да го успокои, че схизмата е безосновна (104 засед. на Св. Синод, 27 август, 1а73 г., стр. 234). Във Воден някои българи не ходили в българската църква, понеже свещеникът бил „афоресан“ от гръцкия патриарх и свещеник Димитър Михайлов с писмо от 30 март 1873 г. е молил екзарха да дигне „афорезмото“, за да се откриела по-лесно неискреността и злонамереността на тези воденчани. Св. Синод е решил да му се пише, че който признава гръцкото афорезмо, той не е с Екзархията (74 засед. на Св. Синод 21 април 1873 г., стр. 166). И за някои нишки граждани, под влияние на сръбската пропаганда (вж. по-горе), схизмата не била без значение, и нишкият митрополит Виктор с писмо от 13 март 1873 г. е молил Екзархията да пише на Нишката община да подаде махзар, че не признава и не иска гръцки владика (73 засед. на Св. Синод, 14 април 1873 г., стр. 162).
2. Протокол на Екзархийския смесен съвет, 10 ноември 1872 г. Т. Бурмов казва, че така се изразил екзарх, капукехая Георги Чалооглу (цит. кн., стр. 601).
3. Митрополит Симеон, цит. статия, Църковен Вестник, 1939 г., бр. 34, стр. 432.
4. Протокол на екзарх. писма от септември 1872 г. до януари 1873 г., стр. 253, № 300.
5. 97 заседание на Екзархийския смесен съвет, 23. III. 1873 г., 8 л.
6. Т. Ст. Бурмов, цит. съч., 598—599; Д-р Хр. Стамболски, цит. съч., т. II, стр. 246.
7. 69 засед. на Св. Синод, 26.III.1873 г., стр. 152 и 77 засед. на същия, 23.IV.1873 г.; засед. на Екзарх, см. съввт от 12. I. 1873 г.; Т. Ст. Бурмов, цит. съч., стр. 604; Д-р Хр. Стамболски, т. II, стр. 262. За гърците се застъпил и русенският австрийски консул Montlong, но граф Андраши не одобрил постъпката му и австрийският посланик в Цариград Лудолф е освободил арестуваните поради това произшествие и докарани в Цариград трима български първенци от Русе. (Проф. д-р П. Ников, Последни църковнонационални борби около създаването на Българската екзархия в „Бълг. историческа библиотека“, год. II, т. 1, стр. 61).
8. 36 засед. на Св, Синод, 28 октомври 1872 г., стр. 67 ; Т. Ст. Бурмов цит. съч., стр. 599.
9. Т. Ст. Бурмов, цит. съч., стр. 603.
10. Д-р Хр Стамболски, цит. съч., II, стр. 208, 238.
11. Ibid., стр. 208.
12. Ibid., стр. 257.
13. 93 засед. на Св. Синод, 6 юли 1873 г., стр. 210; Д-р Хр. Стамболски, II, стр. 207.
14. Д-р Хр. Стамболски, II, стр. 257.
15. 36 засед. на Св. Синод, 28 октомври 1872 г., стр. 66. Оплаквали се жителите от с. Орлово, Сливенско.
16. 34 засед. на Св. Синод, 21 октомври 1872 г., стр. 62. Патриаршията се тъкмяла да изпрати там бившия вратчански Паисий (Палисвет), българин от станимашките села, наречен Палисвет заради грабежите му в епархиите, които управлявал (Д-р Хр. Стамболски, цит. съч., I, стр. 137 и 412; т. II. стр. 246).
17. 36 засед. на Св. Синод, 28 октомври 1872 г.. стр. 66.
18. Протокол на екзархийски писма за септември 1872 г. — януари 1873 г. стр. 238, № 277 от 12 ноември 1872 г. и стр. 241, № 284 от 17 ноември с. г.
19. 38 засед. на Св. Синод, 2 ноември 1872 г., стр. 69.
20. Протокол на екзархийски писма от септември 1872 г.— януари 1873 г., стр. 236—237, № 275 от 10 ноември 1872 г. Преди тях през м. май 1872 г. са били назначени Иларион Макариополски за търновски митрополит, Иларион Ловчански за кюстендилски, архимандрит Доситей за самоковски. След тях били поставени архим. Виктор за нишки митрополит, архим. Григорий за доросторочервенски, архим. Симеон за преславсковарненски, архим. Мелетий за софийски. (Д-р Хр. Стамболски, т. II, стр. 207 ; проф. д-р П. Ников, Последни църковнонационални борби около създаването на Бълг. екзархия, в „Българска историческа библиотека“, год II, т. I, стр. 51).
21. Т. Ст. Бурмов, цит. съч., стр. 614. Цариградският патриарх е представил на В. Порта заявление за владици от Ниш с 10 подписи, а от Кюстендил — с 6 подписи. (67 засед. на Св. Синод, 19 март 1873 г., стр. 148).
22. Тук патриархът е назначил Илариона Ксантски (65 засед. на Св. Синод, 12 март 1873 г„ стр. 145).
23. 92 засед. на Св. Синод, 2 юли 1873 г., стр. 207. Изглежда, местната турска власт го поддържала, ако се съди по това, че в Тулча Измаил бей (в документа не е посочена длъжността му, но, вероятно, бил мутесарифин) е питал българите: „Православни ли са или схизматици?“ (105 засед. на Екзархийскми смесен съвет, 6 юли 1873 г., 88 л. обр.).
24. Вж. по-горе.
25. В тоя ден народът с екземпляри от фермана, натъкнати на пръти, се явил пред валията и искап изпълнението на чл. 8 от фермана който забранявал на архиереите (екзархийски и патриаршески) да служат в чужда епархия без позволението на местния архиерей. След това облекли градските църкви в черно, затворили ги и решили да не служат в тях, ако се служело в гръцкия параклис. Имало сбивания между българи и гърци. Ранено било едно 12-годишно момче с куршум в главата и един 60-годишен старец с нож в главата. Русенци считали за главни виновници на кръвопролитието двамата паспортни чиновници Димитраки и Ипократ и на 22 януари с махзар, подпечатан от всички махаленски мухтари и еснафи и подписан от стотина граждани, те молили валията да ги накаже (91 заседание на Екзархийския смесен съвет, 12 януари 1873 г.; Т. Ст. Бурмов, цит. съч., стр. 604; Митрополит Симеон, в „Църковен Вестник“, 1939 г., бр. 34 стр. 433).
26. Т. Ст. Бурмов, цит. съч., стр. 604—605.
27. В Русе имало всичко двама постоянни жители гърци (гръцки поданици) и временни: двама паспортни чиновници братя Димитраки и Ипократ, втория драгоман в руското консулство (от Трапезунд), един от гр. Кожани (сръбски поданик) и други 6 души търговци. Обаче те са били довели в Русе нарочно за отварянето на параклиса гърци-кефалонийци от Гюргево, Браила и Варна (91 засед. на Екзархийския смесен съвет, 12.I.1873 г.)
28. Т. Ст. Бурмов, цит. съч., стр. 614.
29. Екзарх Антим се явил при него на 10 март 1873 г. (току що след възкачването му на везирския пост), щом чул, че се готвят берати за гръцки владици в българските епархии.
30. 65 засед. на Св. Сннод, 12 март 1873 г., стр. 142—143. Великият везир Есад паша е казал на екзарха: „Както вас правителството не може да подчини под патриархията, но ви даде чрез един ферман особена Църква, така не може да подчини и под вас тия, които не щат да ви ся покоряват, но искат да признават патриархията, толкова повече, че те ви считат схизматици“ (III протокол екзархийски писма 1873—1874 г., стр. 376, екзархийско писмо до велешкия митрополит № 242 от 19 юли 1873 г.).
31. Той се явил при министъра веднага след посещението си у великия везир Есад паша.
32. 65 заседание на Св. Синод, 12 март 1873 г., стр. 143.
33. III протокол на екзархийски писма за 1873—1874 г., стр. 343, № 149 от 25 април 1873 г. до пловдивския митрополита Панарет. Вж. и у В. Теплов стр. 150.
34. Натанаил Охридски, имащ мнението на Мелетия Софийски, Дамаскин
Велешко-Струмишки и Аверкий Вратчански.
35. 65 заседание на Св. Синод, 12 март 1874 г., стр. 143—144.
36. Т. Ст. Бурмов, цит. съч., стр. 613. Изказали се против такава мерка Симеон Преславски (72 заседание на Св. Синод, 3 април 1873 г.. стр. 159), Григорий Русенски (73 заседание на Св. Синод, 14 април 1873 г., стр. 160), Иларион Кюстендилски (76 заседание на Св. Синод, 24 април 1873 г., стр. 169). Частно Иларион Търновски се противопоставил, защото се опасявал да не би с това да се даде повод на другите църкви да се произнесат против Българската църква и защото Българската екзархия щяла да се принуди да праща владици и в епархии, дето имало гръцки владици (70 заседание на Св. Синод, 28 март 1873 г.). А Партений Нишавски бил против тази мерка, освен от желание да не се усложняват повече работите и да се покаже Българската Екзархия по-великодушна, още и защото не било противно на каноните да има двама митрополити в една епархия, когато те са от две независими църки (72 заседание на Св. Синод, 3 април 1873 г.. стр. 159).
37. Срв. Т. Ст. Бурмов, цит. съч., стр. 599.
38. 91 заседание на Св. Синод, 27 юли 1873 г., стр. 205.
39. 87 заседание на Екзархийския смесен съвет от 8 декември 1872 г. и 90 заседание на същия от 5 януари 1873 г. Вж. подробно изложение по вървежа на тоя въпрос у Т. Ст. Бурмов, цит. съч., стр. 602—610.
40. 92 заседание на Екзархийския см-всен съвет, 19 януари 1873 г.
41. Ibid.
42. 87 заседание на Екзархийския смесен съвет, 8 декември 1372 г.
43. Митрополит Симеон, Последователите на Митхад паша в църковното управление, „Църковен Вестник“, 1909 г., бр. 34, стр. 432. Според думите на екзарха Антима, митрополит Симеон му казал: „Ако престъпите фирманът, ще ся оттегля и ще правя партия“ (87 заседание на Екзархийския смесен сьвет 8 декември 1872 г.).
44. 90 заседание на Екзархийския смесен съвет, 5 януари 1873 г. Вж. и
Митрополит Симеон, Последователите на Митхад паша... „Църковен Вестник“, 1939 г., бр. 34, стр. 433.
45. Протокол на екзархийски писма от септември 1872 г. до януари 1873 г., стр. 255, № 302 от 12 декември 1872 г. (до търновския митрополит Иларион).
46. 88 заседание на Екзархийския смесен съвет, 22 декември 1872 г. и 92 заседание на същия, 19. 1. 1873 г.
47. Протокол на екзархийски писма от септември 1872 г. до януари 1873 г., № 267.
48. Митрополит Симеон, Последователите на Митхад паша в църковното управление, „Църковен Вестник“. 1909 г., бр. 34, стр. 432. Когато екзарх Антим е повикал пред Св. Синод избрания за ловчански митрополит Дионисий, за да му съобщи избора, той му казал: „Надевам ся, че ще бъдете верни на православието, на царството и на Църквата ни в борбата с гръцката Патриархия, която не ся знае какъвъ край ще вземе“ (к. м.) (93 заседание на Св. Синод, 6 юли 1873 г. стр. 210).
49. 92 заседание на Екзархийския смесен съвет, 19 януари 1873 г. Цариградските българи са подали до екзарха Антима прошение, подпечатано с 1000 печати. В него те изрично казвали: „Трябва да се има пред вид опазването на праотеческата ни православна вяра и на царския ферман, защото променението на фермана подир прогласянето на схизмата, е едно явно и формално припознаване на нейното съществуване и наложително променение на вярата ни“ (цитирам по поменатата статия на митрополит Симеона в Църковен Вестник, 1909 г„ бр. 34, стр. 433).
50. Одрин (55 заседание на Св. Синод, 13 февруари, 1873 г., стр. 118), Паисий Пловдивски и Иларион Търновски (62 заседание на Св. Синод, 26.II. с. г., стр. 134), Казанлък (57 заседание на Св. Синод, 7.II. с. г., стр. 124), Пловдив и Стара Загора (ibid., стр. 123), Лесковец (Търновско) (ibid., стр. 126), с. Жеравна (60 заседание на Св. Синод. 22. II. c. г., стр. 131), Шумен (43 заседание на Св. Синод, 30. XII 1872 г., стр. 93), Варна, Добрич и Балчик (57 заседание на Св. Синод, 7 Н. 1873 г., стр. 124), Русе и Тулча (ibid.), Долна Оряховица (62 заседание на Св. Синод, 13. II. 1873 г„ стр. 137), Горна Оряховица, Плъвен и Свищов (59 заседание на Св. Синод, 19. II. с. г., стр. 129), Вратца (55 заседание на Св. Синод, 3.II. с. г., стр. 118), Кюстендил (56 заседание на Св. Синод, 5. II. c. г., стр. 123; 62 заседание на Св. Синод. 26. II, c. г., стр. 135), Самоковската епархия (62 заседание на Св. Синод, 29. II. c. г., стр. 136). Серската община (59 заседание на Св. Синод, 19. II. c. г„ стр. 123), Кукуш (92 заседание на Св. Синод, 26. II. c. г., стр. 137). Радовиш (55 заседание на Св. Синод, 3. II. с. г., стр. 115), Велес (ibid., стр. 118), Охрид — от архиерейския наместник поп Васил и общината (50 заседание на Св. Синод, 13. I. с. г., стр. 103 и 56 заседание на същия, 5. II. c. г., стр. 123).
51. Т. Ст. Бурмов, цит. съч., стр. 615.
52. Т. Ст. Бурмов, 618.
53. 107 заседание на Екзархийския смесен съвет, 27 юли 1873 г.; също и 91 заседание на Св. Синод, 27 юли с. г., стр. 205. Според Бурмов, Високата Порта е направила тези отстъпки не толкова, че българите се възпротивили на предишното ù решение, „колкото за хатъра на Русия“, обаче работата се състои в това, че, ако Високата Порта е успеела да осъществи плана на Цариградската патриаршия, сир. да накара българите сами да се признаят за схизматици, то Русия вече не щяла да има основание, за да поддържа фермана. Тя е поддържала фермана именно затова, защото самият български народ, желаейки да си остане в своята праотеческа вера, е бранел фермана. И при Митхад паша и приемниците му Русия е искала същото, което и при Мехмед Рушди паша Ширванизаде, но Митхад паша е действувил против това искане не само, защото външната му почитика била ориентирана към Англия, но и защото се опирал на англофилската българска партия на чело с д-р Чомаков, чрез която се надявал да склони българите за промяна на фермана.
54. В. Теплов (цит. съч., стр. 156) казва, че до изпращането на български владици в Охрид и Скопие цариградският патриарх не бил изпратил там свои архиереи. Това не е вярно за Охрид: тук е пребивавал непрекъснато от 1860 до 1879 г. известният българогинител митрополит Мелетий.
55. В. Теплов, цит. съч., стр. 201—202; Поглед върху деятелността на Българската екзархия, стр, 14.
56. Т. Ст. Бурмов, цит. съч. стр. 619.
57. В. Теплов, цит. съч., стр. 186—187.
58. Дамаскин Велешки е починал, а Натанаил Охридски и Кирил Скопски били дигнати в Цариград през време на руско-турската война, след свършването на която турското правителство не им позволило да се върнат.
59. Екзарх Иосиф е пребивавал в Пловдив с разрешение на султана, за да уреди църковните работи в българското княжество и Източна Румелия.
60. О., М., Б., Поглед върху деятелността на Бълг. екзархия, стр. 14.
61. Вж. по-горе, стр. 102.
62. В Теплов, цит. съч., стр. 198; Поглед върху деятелността на Бълг. Екзархия, стр. 13.
63. Ibid., стр. 199.
64. Екзарх Иосиф не е повикал на тази синодна сесия синодните членове от българското княжество, защото узнал, че Високата Порта щяла да погледне на таково участие като на удобен случай да запрeти на Екзархията да има сношения с Църквата на българското княжество и да я остави сама на себе си, та с това да направела невъзможно съшествуването ù в Царлград (Рапорт на екзарх Иосифа № 359 от 24 май 1883 г. в Протокол на екзархийски писма за 1883 г. стр 169—172).
65. Протокол на екзархийски писма за 1883 г., стр. 169—172, № 359 от 24 май 1883 г.
66. Протокол на екзархийски писма за 1883 г., стр, 424—426, № 751, 20 Х. с. г.
67. Ibid.
68. Ibid.
69. Ibid.
70. Същият протокол, писма до екзархийския делегат в София митрополит Симеон № 61 от 8 октомври 1883 г., № 772 от 3 ноември с. г., № 811 от от 21 ноември с. г.; до Панарета пловдивски, № 773 от 9 ноември с. г., № 783 от 10 ноември с. г. Екзархът е молил да му се изпратят на помощ в борбата му за запазване на Екзархията Вълкович от страна на българското княжество и Ив. Евст. Гешов от страна на Източна Румелия.
71. Същият протокол, стр. 459—461, № 811. 21 ноември 1883 г.
72. Същият протокол стр. 459—461, № 811 от 21 ноември 1883 г
73. Същият протокол, стр. 462, № 817 от 23 ноември 1883 г.
74. В „Църковен архив“, годишно безплатно приложение на „Църковен Вестник“, год. I—II, кн. I и II, София, 1925 г., стр. 167—175.
75. Ibid., стр. 167, забел. 1.
76. Ibid., стр. 164—167.
77. Екзархийска вх. кн. за 1883 г., вх. № 1049, адрес от 22 ноември 1883 г. до екзарха от изт. румелийското областно събрание; вх. № 1050 от 24 ноември 1883 г. от представители на разни околии в областта. Вж. и Поглед върху деятелността на Българската екзархия, стр. 23.
78. Екзарх. вх. кн. за 1883 г., вх. № 1053 от 28 ноември 1883 г.
79. Той е смятал за свои поданици и жителите на българското княжество, понеже, според Берлинския договор, последното му било васално.
80. Поглед върху деятелността на Българската екзархия, стр. 23.
81. IX Протокол на екзархийски писма за 1884 г., стр. 213, № 364 от 26 април 1884 г. до митрополит Симеона в София.
82. Поглед върху деятелността на Българската екзархия, стр. 25.
83. Х протокол на екзарх. писма за 1884, 1885 и 1886 г, стр. 110—112, №184 от 29 март 1885 г. до русенския, варненския и сливенския митрополити. Трябва да се забележи, че екзарх Иосиф още в 1373 г., като протосингел на Екзархията, е поддържал това примирително гледище: В. Порта да позволяла Екзархията да изпраща владици според фермана и Патриаршията — в екзархийските патриархии „Дето имат те (сир. гръцките владици) — казвал той — много последователи, тe ще останат, а дето нямат, дето има 500—1000 гърци, владиците ще ся махнат от силата на работата“ (92 заседание на Екзархийския см. съвет 19 януари 1873 г.).
84. Х протокол на екз. писма за 1884—1886 г., стр. 117—119, № 198, 3 април 1885 г. (писмо на екзарха Иосифа до русенския, варненския и сливенския митрополити).
85. Поглед върху деятелността на Българската екзархия, стр. 32.
86. Патриаршията се оплаквала, че турското правителство се бъркало в гръцките училища и не разрешавало въпроса за компетентността на духовните съдилища да се произнасят по завещанията, както и въпроса за даването на свещениците под съд (гражданския) и подлагането им под клетва.
87. Вж. Църковен Вестник, 1909 г., бр. 12 и 13, стр. 159, кол. 1.
88. Екзархийско дело VI, 1890 г., преп. № 11, стр. 1—7.
89. Ibid., преп. № 11, стр. 21—22, окръжно на бълг. екзарх от 5 октомврий 1890. № 1749-1761.
90. Ibid., преп. № 15, стр. 229, екзархийско писмо от 16 октомври 1890 г. Според известията на екзархийските органи, затворени били църквите в Одрин, Енос, Дедеагач, Марония, Скеченско, Драма, Неврокоп, Солун (Екзархийско дело VI, 1890 г., преп. № 15. стр. 33, 56, 59, 60, 93). В Одрин гръцките агенти лъжели гръцкото население, че Патриаршията е прибягнала до тази мярка. защото турското правителство искало да тури по един стражар на всeки църковен пангар, за да събира църковните приходи, и всeки свещеник, който отива за извършване на треба в къщи, да се придружава от стражар. А на българското население казвали, че на шапките на екзархийските свещеници ще се постави знак, за да се отличават, че са схизматици (Ibid., стр. 34—35, писмо на Одринската митрополия № 867 от 18 Х. 1890 г.).
91. Ibid., преп. № 11, стр. 21—23. Това окръжно е оказало своето влияние. Някои български села, по сьветите на екзархийските общински председатели, не затворили църквите си, даже считали патриаршеската заповед неразумна и се отказали от Патриаршията, напр. с. Балъ-кьой, Ференска каза (Екзархийско дело VI, 1890 г., преп. № 15, стр. 35, № 867 на Одринската митрополия, 18. Х. с. г.) и горноджумайските села (Ibid., стр. 45, № б на Горно Джумайската община, 14. Х. с. г.). В селата на Димотишката епархия църквите не били затворени, а само камбаните не биели и свещениците извършвали само утреня, В Димотика пък литургия извършвали в събота, а в неделя само утреня (Ibid., стр. 69—70, № 900 на Одринската митрополия, 21, Х. с. г.). Също и в Узун-кюпру било разпоредено само камбаните да не бият (Ibid., стр 79, № 979 на Одринската митрополия, 5 ноември с. г.). Неизпълнена останала патриаршеската заповед в Ахъ-Челеби и Даръ-Дере (ibid., стр. 75, № 939 на Одринската митрополия, 29. Х. 1890 г.). В с. Зърнево, едничкото предано на гръцкия владика неврокопско село, селяните не позволили да се затвори църквата им (Ibid., стр. 72—73, № 378 на Сярската община,
23. Х. с. г.). В Петрич и Демир-Хисар до м. ноември 1890 г. не се решавали да затворят църквите (ibid., стр. 81, № 404 на Сярската община, 3, XI. c.г.). Мелнишкият владика Прокопий е заповядал да се затвори гръцката църква в Мелник, но след два дена я отворил (Ibid., стр. 81, № 404 на Сярската община, 3. XI. c. г; стр. 95. № 427 на същия, 11 ноември с. г.). До 17 октомври 1893 г. в Воден не били затворени църквите, нито пък, както казвали патриаршистите, щяли да ги затворят (ibid., стр. 57, № 3 на Воденската община, 17. Х. с. г.). Даже солунският митрополит е отлагал затварянето на църквите до 21 октомврий, понеже някои гърци протестирали и сам той се боял да не би българите-патриаршисти вземат да посещават българските църкви (ibid., стр. 60, № 990 на Солунската община, 22. Х. с. г.).
92. IX. протокол на екз. писма за 1884 г., стр. 561, №977 от 20 ноемвр. 1884 г.
93. Поглед върху деятелността на Бълг. екзархия, стр. 33.
94. Поглед върху деятелността на Бълг. екзархия, стр. 35
95. По-горе, стр. 78.
96. Поглед върху деятелността на Бълг. екзархия, стр. 38.
97. Църковен Вестник. 1912 г.. бр. 16, стр. 194—195.
98. разбира патриаршисти.
99. Одрински, созополски, литички (ортакьойски), еноски, ксантийски, маронински, визенски, солунски, драмски, сярски, мелнишки, неврокопски, струмишки, воденски, полянински, мъгленски, преспански, пелагонийски, костурски.
100. Вж. протеста в „Църковен Вестник“, 1933 г., бр. 45 и 46, стр. 4—5.
101. Църковен Вестник, 1904 г., бр. 37, стр. 442—443.
102. Вж. „Църковен Вестник“, 1904., бр. 37, стр. 443—446.
103. Срв. Ibid, бр. 47, стр. 563—564.
104. сир. турското
105. Църковен Вестник, 1906 г., бр. 38, стр. 448.
106. Ibid.
107. Според едно частно писмо на екзарх Иосифа до Св. Синод от 15 III 1907 г. тя е имала намерение даже да изпрати депутация в Петербург, за да се оплаче на руския император, а според съобщението на българското дипломатическо агентство в Цариград с писмо от 23. III. 1907 г. до Св. Синод, Цариградската патриаршия е изпратила през м. март с. г. чрез руския посланик Зиновиев адрес до руския цар да вземе под свое покровителство гърците в България. Адресът бил занесен от един архимандрит. Зиновиев, който приел архимандрита студено, е отказал да протелеграфира на руския император патриаршеския адрес, както молел патриархът, а обещал да го изврати чрез своя куриер.
108. Изпратена била с писмо от 26 април 1907 г.
109. Вж. в Църковен Вестник 1907 г. бр. 23, стр. 232—283, Руският „Церковный Вестник“ (в бр. 5, 1907 г.) даже апелирал да се застъпи Европа за отнетите от българите гръцки църкви, училища и други имоти. (Извадка Ibid.)
110. Ibid., 1912 г., бр. 22, стр. 276.
111. Вж. по-горе, стр. 111.
112. Църковен вестник, 1908 г., бр. 2, стр. 22—33.
113. В „Църковен вестник“, 1939., бр. 12 и 13, стр. 158-159.
114. Ibid., 1903 г., бр. 20. стр., 240—241.
115. Ibid., 1909 г., бр. 1, стр. 12.
116. На митинга, свикан в Варна на 19 януари 1910 г., са присъствували 8000 граждани.
117. Църковен Вестник, 1910 г., бр. 4, стр. 45.
118. Църковен Вестник, 1910 г., бр. 4, стр. 44—45. В бр. 15 на Църковен Вестник от 1912 г., стр. 184 се отбелязва, че в 1910 г. турците са казали на министър Паприков, който придружавал цар Фердинанда в Цариград, че Високата Порта позволява, България да признава за духовен началник екзарха — турски поданик и Екзархията — отомански институт за българите в Турция, както допуща халдеите в Индия да признават халдейския патриарх в Цариград — също турски поданик; но не позволява, народът и архиереите от България да участвуват в избора на екзарха и управлението на Екзархията.
119. Според тоя закон, в селище, дето има една църква и едно училище, последните ще принадлежат на ония част от населението, на чието име са били построени сградите. Обаче, ако тази част е по-малка от 1/3 от населението, църквата и училището ще се предадат на мнозинството, а на малцинството правителството ще даде пари да си построи друга църква и училище (чл. 3). Ако в едно селище има повече от една църква и училище, записани на името на една от спорещите страни, на тази страна ще се предадат ония сгради, които тя си избере, а останалите здания ще вземе другата страна от населението. Ако пък спорещата страна, на чието име са извадени ферманите за църквата и училището, е по-малко от 1/3 от цялото население, право на избор има другата страна. Парична помощ ще бъде дадена и то само веднъж само за ония имоти, спорът за които до обявяването на този закон не бил окончателно разрешен (чл. 6). След обявяването и прилагането на тоя закон, забраняват се всякакви промени в националностите, и правата на собственост не могат да се изменяват. А ако станат частни или общи промени, то средствата за построяването на нови здания ще дадат причинителите на тези промени (чл. 7). Редуването в църквите престава от деня на прилагането на закона (чл 8). Евентуалните разпри за църковноучилищни имоти и приходи ще бъдат разгледани от обикновените съдилища (Вж. „Църковен Вестник“, 1910 г., бр. 27, стр. 335).
120. Вж. Митрополит Симеон, Въпросът за спорните църкви в Турция, Църковен Вестник, 1910 с., бр. 28, стр. 343, кол. 1.
121. В Църковен Вестник, 1910 г., бр. 30, стр. 373.
122. Ibid., 1910, бр. 31 и 31, стр. 393.
123. Църковен Вестник, 1910 г., бр. 39, стр. 471.
124. Ibid., 1911 г., бр. 16, стр. 193.
125. Ibid., 1911 г., бр. 34, стр. 534.
126. С телеграма от Цариград от 9 юни 1911 г.
127. Църковен Вестник. 1911, бр. 23, стр. 277.
128. Ibid., 1911 г., бр. 29, стр. 351.
129. Ibid., 1911 г., бр. 34, стр. 534.
130. Ibid., 1911 г., бр. 42, стр. 537.
131. Ibid., 1912 г., бр. 52, стр. 475.
132. Ibid., 1912 г., бр. 57, стр. 479.
133. Ibid., стр. 479-480.

Съдържание | Следваща глава


© 2001—2005. Православна беседа. Части от четивата могат да се цитират при посочване на адреса на сайта (http://petkohinov.com/). Цялостното преиздаване на текстове в печатно тяло или в елекронен вид — само с писмено разрешение от редакцията. Абонамент за четива по електронната поща — вж. тук.