Инок Всеволод (Филипиев)

БОГОСЛОВСКИЯТ ВЪЗЕЛ НА ИКУМЕНИЗМА И ВСЕЛЕНСКОТО ИЗПОВЕДАНИЕ

Що е това икуменизъм? Откровение на 20-я век или ерес на всички ереси? Изход или задънена улица? Дело Божие, човешко или бесовско? Какво е съотношението между икуменизма и православната вселенска вяра?

Нека се запознаем с доводите, предлагани в защита на икуменизма и да разгледаме възможно ли е да бъде разплетен неговият богословски възел.

Икуменическата апологетика предлага три основни довода. Веднага ще подчертаем, че макар и всички тези доводи да са били използувани от икуменистите от главните християнски вероизповедания — римокатолицизма, протестантството и православието, все пак всяко отделно вероизповедание е привързано в по-голяма степен към един от тия доводи.

Първият довод на икуменизма

Първият довод, дошъл от протестантството, е добре известен на всички. Той гласи, че Христовата Църква се е разделила на части, които нямат общение помежду си. Поради това възниква необходимостта от взаимно общение с крайна цел — постигане на пълно църковно единство.

Предложеният довод е вече многократно опроверган. Против него най-вече е насочена и известната анатема на Архиерейския събор на Руската Православна Задгранична Църква от 1983 година. В определенията на този събор еднозначно се казва, че е «приет текст на анатемосване на икуменическото движение като ерес против догмата за единството на Църквата» («Церковная жизнь», №1 и 2, 1984, стр.11, подч. и. В.)

Особено явно е изказано изобличението на учението за «разделената Църква» в първата част на анатемата срещу икуменизма: «На онези, които нападат Христовата Църква и учат, че тя се е разделила на клонове, и твърдят, че Църквата видимо не съществува, но от клонове и разколи, инославие и иноверие тя ще се съедини в едно тяло... — анатема!» (Текстът на анатемата навсякъде се привежда по сп. «Церковная жизнь», №7 и 8, 1984, стр. 177)

Еретическото учение за разделената Църква закономерно трябваше да се появи от недрата на протестантството, чието самосъзнание е накърнено от трагедията на раздробеността. Значителна част от православните икуменисти първоначално също възприе това учение. Въпреки това, явното противоречие между учението за разделената Църква и Никео-Цариградския Символ на вярата, изповядващ «Една Света, Съборна и Апостолска Църква» осигури провала на този довод на икуменизма.

Днес твърде рядко ще срещнете привърженици на учението за разделената Църква сред православните и римокатолическите икуменисти. А протестантството, породило този довод на икуменизма, тъй си и остава в по-голямата си част неразделно със своята рожба.

Вторият довод на икуменизма

На смяна на първия довод идва вторият. Този път той е духовно сроден преди всичко с римокатолицизма, макар да се използува и от православните, и от протестантите. Този довод има своето привидно основание в Никео-Цариградския Символ на вярата.

Този довод на икуменизма гласи, че тъй като Църквата по природата си е една и единствена, то не може да става и дума за каквото и да е нейно разделение. Всички християни са членове на една и съща Църква по простата причина, че съгласно Символа на вярата Църквата по начало не би могла да се раздели. Разделенията между християните са само човешки и повърхностни; в един висш смисъл никакво разделение не съществува. Едновременно с външното разделение на християните съществува някаква тайна на неразделената вселенска Църква.

По-нататък римокатолическите «подвижници» на икуменизма постепенно, но неотстъпчиво прокарват мисълта, че след като познаят тайната на неразделената Католическа [т.е. съборна в римокатолическото разбиране на това понятие, б. пр.] Църква, некатолиците са длъжни да разберат, че по същество те никога не са се отделяли от тая Църква, тъй като никога не са могли да се отделят от нея. От своя страна римокатолическите икуменисти са готови да познаят тайната на неразделената Църква, съгласни са и да приемат и признаят многообразието във формите на религиозния опит, да прибегнат до всякакви компромиси и унии, но все пак при задължителното условие да бъде признато главенството на римския първосвещеник, разбира се, във ватиканското му разбиране.

В този втори довод на икуменизма се разкрива природата на папизма, който се стреми на първо място да властвува административно на всяка цена и, на второ — еклектично да вмества в себе си всички форми на религиозния опит, подобно на римското езичество, което включвало в своя пантеон боговете на всички народи при едно условие — подчинението на тези народи на обожествявания римски император.

В случай, че разглежданият от нас довод се използува от неримокатолици, той обикновено се смекчава донякъде — не се поставя ударение върху предимството на собственото вероизповедание и се подчертава, че видимите разделения между християните са изцяло човешки, че вероизповедните прегради не достигат небето и, следователно, по същността си всички християни си остават едно цяло в лоното на вселенската Църква и са равни помежду си.

Каква оценка трябва да дадем тогава на втория довод на икуменизма?

Преди всичко ще отбележим, че даденият аргумент е софизъм: неговият извод се гради върху едно неразвито докрай допускане. Неразвитостта му се заключава в това, че макар и правилно да се утвърждава невъзможността Църквата да се раздели, все пак не се прави необходимото уточнение за възможността еретически и самочинни общества  да се отделят от едната Църква. Но нали такива отделяния е имало още в апостолските времена (Вж. II Петр. 2:1-2; I Иоан. 2:19). Отделянията, отпаданията и откъсванията не са преставали в течение на цялата църковна история, но те в никакъв случай не са влияели на характера на Вселенската Православна Христова Църква, която винаги е оставала на земята видима, истинна, една и единствена.

Доводът на икуменизма за едната Църква (в икуменическото разбиране на единството като невъзможност за отпадане на някаква част от вселенската Църква) неизбежно довежда до извода за необходимостта от съединяване на православните и инославните в църковните тайнства и молитвата. Този извод икуменистите усърдно прокарват в живота, като твърдят, че каквито и различия да съществуват между християнските конфесии, щом като в тайнствата и молитвата на практика е постигнато единство, то това потвърждава мистическата неразделеност на християнската Църква.

Против този довод е насочена втората част на анатемата от РПЗЦ против икуменизма: «на ония, които не различават истинското свещенство и тайнствата на Църквата от тези на еретиците, но учат, че кръщението и евхаристията на еретиците са достатъчни за спасението... : анатема!»

Вторият довод на икуменизма сега е рядкост в православните среди, макар че може да се очаква по-широкото му разпространение. Софистичното правдоподобие го прави популярен сред обновленски настроените и латинофилствуващите православни.

Третият довод на икуменизма

Независимо от това, че от време на време православните икуменисти прибягват към разгледаните от нас доводи, все пак всички тези икуменически доводи по самата си природа не са сродни на Православието. Та нали като цяло православните християни никога не са изпитвали нито протестантския комплекс за разделеността на Църквата, нито пък римокатолическата страст към административно властвуване и формално всеединение-всеподчиняване. Но православните икуменисти си имат свое слабо място — идеята за участие в икуменическото движение с цел свидетелствуване за Православието. Тази идея е и третият довод на икуменизма, привеждан този път откъм православна страна.

Признаваме, че в зората на икуменизма, в първата половина на ХХ век, участието в икуменическото движение с цел проповед на Православието е могло да изглежда откровение и нова ценна възможност, която не трябва да се пропуска. На Втория всезадграничен събор в 1938 г. в споровете по въпроса за участието в икуменическото движение се явиха немалко защитници на такова участие, посочващи възможната полза от едно православно свидетелство. Наистина, на споменатия събор не по-малко бяха и безкомпромисните противници на икуменизма. В резултат на това икуменическият въпрос бе предаден от Всезадграничния събор за отсъда на Архиерейския събор на Руската Православна Задгранична Църква. Тогава, на 16/29 август 1938 година, Архиерейският събор прие следното решение по дадения въпрос: «Православните християни са длъжни да възприемат светата Вселенска Православна Църква като една и единствено истинска Христова Църква. Затова Православната Руска Задгранична Църква забранява на своите чеда участието в икуменическото движение, основаващо се върху принципа на равенството между всички християнски религии и вероизповедания».

В онази далечна 1938 година е можел да бъде зададен въпросът: не беше ли прибързано приемането на такова еднозначно решение от събора на руските задгранични архиереи? Нали повечето официални представители на поместните православни църкви са избрали друг курс: встъпили са в икуменическото движение, най-често обяснявайки своето влизане с известния ни икуменически довод — необходимостта от православно свидетелство.

Но ето, че 20-ят век, събрал богатия опит на «икуменическото православно свидетелство», е зад гърба ни. И какви са плодовете на това свидетелство?... Много ли неправославни участници в икуменическото движение са били привлечени към Православието от православните икуменисти? Подобни случаи поне досега не са известни. А ако все пак такова нещо е станало, то е било изключение от правилото, потвърждаващо самото правило. Затова пък каква велика съблазън и какво смущение предизвикаха сред вярващия народ православните икуменисти!

Плачевният опит на православното икуменическо свидетелство безусловно потвърди боговдъхновеността на решенията на Архиерейския събор от 1938 г., който отхвърли и третия довод на икуменизма.

Разгръщайки този довод, обикновено казват, че Православието не може да бъде в изолация, че то е длъжно да свидетелствува за себе си. Но нима ние сме против това?... Само че не е нужно да подменяме разбирането за мисия с разбирането за икуменически диалог. Задачата на мисията е да свидетелствува за богооткровената истина и да обръща хората към нея, а заявената задача на икуменическия диалог е безкрайното изясняване на това какво е истина, но в никакъв случай — обръщането към нея. Икуменическият диалог не подпомага православната мисия, а я сковава, тъй като православните и инославните икуменисти нерядко си дават взаимни обещания да не се занимават с прозелитизъм на територията, традиционна за съответните конфесии. С други думи, православните икуменисти се отказват от мисията сред инославните, чрез което извършват предателство спрямо апостолското дело и въпреки съвета на Псалмопевеца отново и отново отиват на „събранието на нечестивците“ (Пс. 1:1) — на безчислените икуменически сборища...

Истинско и плодотворно свидетелство за Православието е достижимо само по пътя на православната мисия, която действително е крайно необходима! Православната мисия — ето кое наистина извежда Православието от изолация, поставя свещта на истинската вяра върху свещника, за да свети тя на целия свят. Плодовете на православната мисия са реални и не могат да се сравнят по никакъв начин с въображаемото мисионерство на икуменизма. Да си спомним поне за победоносната мисия на руското православие в Япония в края на 19-и и началото на 20-и век.

И тъй, съвсем очевидно е, че и третият довод на икуменизма е лъжлив.

Разплитането на икуменическия възел: икуменизмът от различни гледни точки

§ 1. Философия

Когато разглеждаме икуменизма от гледище на философията, ние отново трябва да повторим мисълта за неговата еклектичност; не органическо съединение, а изкуствена компилация; не богочовешки организъм, какъвто е Христовата Църква, а човешка организация, ръководена от грехопадналата воля и разум.

В своята еклектичност икуменизмът копира езическата религия на Римската империя, която автоматично включвала божествата на всички народи в своя пантеон. Причините за такова неограничено религиозно разширяване са безразличие към делото на вярата, духовна всеядност и едновременно с това — светски космополитизъм, заинтересван от построяването на всемирно земно царство.

Няма спор, че икуменизмът се стреми към цялостност. Но нямайки сили да постигне богочовешката цялостност на Православието, той я подменя с универсалност и всеединство в антично-хуманистичен дух. Изобщо, характерът на всички прояви на икуменизма не е християнски, а античен, тоест — езически по същина. Както античният, тъй и икуменическият светоглед счита религията за дело на благоустройството на земния живот, а не за дело на служене на единствено възможната спасителна истина. Благоустройването на бита, утопичното миротворчество, политическият хилиазъм — това са универсалните принципи на икуменизма.

§ 2. Етика и естетика

Запознаването с икуменическата философия задължава непреднамерения изследовател да изведе заключение за неетичността на икуменизма. Мъртвороден по своята същност, икуменизмът не само е неспособен да върши добро, но следователно, волно или неволно, той се оказва оръдие на злото. Освен това нужно е да изтъкнем лукавия характер на икуменизма, предизвикан от това, че значителна част негови участници от икономически слабите държави преследват меркантилни интереси, а съвсем не тези цели, които те официално заявяват. Този характер на икуменизма е дълбоко безнравствен.

От неетичността на икуменизма произтича неговата неестетичност. Ако нещо не е добро, то по начало не може да бъде истински красиво.

Мъртвата и безнравствена еклектика не е красива нито отвътре, нито отвън. Достатъчно е човек да погледа видеозапис на кое да е икуменическо богослужение, за да се убеди, че даже външната «обредност» на икуменическите действия противоречи на естетическото чувство на християнина.

Ако за естетическото описание на икуменизма би трябвало да се вземат примери от света на изкуството, тогава може да се каже, че икуменизмът е не симфония (съзвучие), а какофония (лошозвучие); не иконописно съчетание (полиптих), а безвкусна апликация; не вдъхновено стихотворение, а четиристишие, в което всеки стих е зает от разни автори и тъй нататък.

Икуменизмът винаги е дисхармония, а не хармония.

§ 3. Психология

Психологическата природа на икуменизма е конформизмът или, казано на църковен език, — човекоугодието.

Известен е психологическият експеримент, показващ степента на конформизъм у детето. Същността му е в това, че на детето му показват черна хартийка и го питат какъв цвят е тя. При това другите участвуващи в експеримента деца предварително са помолени нарочно да твърдят, че хартийката е бяла, макар и да виждат, че тя е черна. В резултат от експеримента детето-неконформист решително не се съгласява с другите деца, които лъжат и противно на тях твърди, че хартийката е черна. А детето-конформист, напротив, се съгласява с общото мнение и също започва да твърди, че черната хартийка е бяла.

Конформизмът лежи в основата на поведението на участниците в икуменическото движение, които се уподобяват на децата-конформисти от описания експеримент и които  се доверяват повече на мнението на своите водачи и на мнението на мнозинството, отколкото на очевидни истини.

Конформизмът на икуменистите е опасен с безотговорността за резултата от собствените решения и постъпки. Едни хора провъзгласят утопична идея, а други, съставляващи икуменическата маса, не си дават труда да поразмислят над тази чужда идея и, увличани от нея, уверено следват лъжливи цели. Но това вече е не експеримент, а живот, в който съзнателният избор на лъжата крие в себе си гибелта на човешката душа.

По своето съглашателство и човекоугодие икуменизмът е сроден с друго пагубно явление на 20-я век — т. нар. «сергианство», под което в по-широк нравствен смисъл е прието да се разбира компромис със злото заради мнима църковна полза. Църковният конформизъм като обща основа на икуменизма и сергианството противоречи на психологията на християнството с неговите святи идеали на изповедничеството и мъченичеството за вярата.

§ 4. Екзегетика — тълкуване на Свещеното Писание

Инославните и православните икуменисти винаги са се стараели и се стараят да обосноват дейността си идеологически. Вниманието им във връзка с това се устремява главно към екзегетиката. Икуменическото тълкуване на Свещеното Писание, според тях, е в състояние да докаже, че икуменизмът е не само уместен, но дори е заповядан от Бога.

Икуменистите екзегети посочват в Библията редица цитати и примери, които уж потвърждават правотата на икуменизма. Въпреки това, позволете ни да напомним, че повечето християнски секти също тъй се обосновават чрез Библията, за да «докажат правотата» на своите лъжеучения. Означава ли това, че Свещеното Писание не съдържа обективната истина? Не. Висшата истина е обективна, а не субективна. Но как тогава се получава, че на едно и също Св. Писание се позовават и сектанти и християни, и инославни и православни, и икуменисти и антиикуменисти? Тайната се крие в разликата при тълкуване на Св. Писание.

Силата на истинската православна екзегетика е в това, че тя се опира върху Свещеното Предание или, казано по-конкретно, върху тълкованията, направени от светите отци по вдъхновение от Светия Дух. А в икуменическата екзегетика фактически отсъствуват светоотечески тълкования на Св. Писание. И това не е учудващо; та нали ако у някого от светите отци е все пак възможно да се намери с огромен труд частно мнение, съдържащо намек за икуменически идеи, то «съгласието на отците» (consensus patrum) никога не ще бъде в полза на икуменическите възгледи и очаквания. Едно само споменаване на такива свети отци като Игнатий Богоносец, Викентий Лерински, Киприан Картагенски, Атанасий Велики, Марк Ефески, Теофан Затворник, Игнатий (Брянчанинов), би трябвало предизвиква трепет у икуменистите. Еклезиологията на светите отци е пряк укор към икуменизма.

Не намирайки поддръжка у светите отци, икуменическата екзегетика е принудена да се осланя на новото предание на богословите-модернисти, увлечени повече от «творчески» търсеж на нужни тълкования в ущърб на светоотеческата традиция.

Откъснатостта на икуменическата екзегетика от Свещеното Предание коренно противоречи на Православието.

§ 5. Духовност и аскетика

Най-разпространеният грях на православните икуменисти е съвместната молитва с еретици. Нека поясним, че изхождайки от етимологията на думата «ерес» (гръц. — избор, предпочитание), за еретици трябва да бъдат считани всички «инославни християни», като човеци отстъпили от пълнотата на вселенското [православното, б. пр.] учение, избрали и предпочитащи своите погрешни мнения и предания пред неизменното и всеобщо Предание на Църквата.

Молитвата на православни християни с еретици, а още повече с друговерци, е духовна развала, породена от икуменизма.

Молитвено-духовното общение с инославни, заразени от много тънка духовна прелест, мистически отравя и православните души *. Такова общение е опасно дори ако православният участник в икуменическия диалог не споделя «вероучителната» доктрина на икуменизма и обявява себе си за свидетел на Православието. Оскверняването с инославна духовност се случва не само в хода на икуменическите богослужения, но и по време на най-обикновената «битова» съвместна молитва, да кажем, преди поредното икуменическо угощение.

Ако ереста, като лъжеучение, е грях на ума, то молитвеното общение с еретици е грях на душата. Такова общение руши духовното целомъдрие и прави християнина духовен блудник, а на нас ни показва още една страна на икуменизма — духовното блудство.

Предвид крайната важност на дадената тема нека се спрем по-подробно на нея.

В древност дори езичниците и юдеите ограждали религиозните си общини от молитвено общение с инакомислещи и друговерци. Този принцип винаги е бил известен и на Християнската Църква. Нейният Основоположник и Глава Господ Иисус Христос е установил практиката на отлъчване от църковно, а следователно и от молитвено общение (Мат. 18:17). А този принцип е бил развит и утвърден в църковния живот от светите апостоли (II Тим. 3:5; Тит. 3:10; II Сол. 3:6).

Учението на Църквата по дадения въпрос било окончателно запечатано в светите канони. Така Правилата на светите апостоли гласят:

«Ако някой се помоли с отлъчен от църковно общение макар и само в дома си, такъв да бъде отлъчен» (Ап. 10). Но кои са тези отлъчени люде, съвместната молитва с които е забранена? Това са не само тези, които църковната власт официално е отлъчила, но и всички ония, които нямат пълно общение с Православната вселенска Църква, понеже такива сами себе си са отлъчили от общение с нея. С други думи, забранява ни се съвместната молитва с всички неправославни. Друг пример: «Епископ или презвитер, или дякон, който само се е молил с еретик, да бъде отлъчен» (Ап. 45). И тъй нататък. (Вж. Правила: Ап. 11, 65, Антиох. 2 и паралелните им).

Следвайки съборния разум на Църквата, който строго забранява всяко духовно общение на православни християни с неправославни, руските задгранични архипастири отново повториха в 1983 г. анатемата срещу всички ония, «които имат общение с... еретици» (цитат от третата заключителна част на анатемата срещу икуменизма).

Ще подчертаем, че ограждането на верните от духовно общение с еретиците е обусловено преди всичко от мистическо-аскетически, а не от дисциплинарни и вероучителни причини (да речем, вероучителната страна на молитвата «Отче наш» не извиква съмнение). Опасността от всяка съвместна молитва се състои в това, че тя тайнствено съединява ведно сърцата на молещите се. И какво друго може да очаква православният християнин от такава молитва, освен оскверняване с нечистотата на еретическа духовност? Това оскверняване външно протича напълно незабележимо, подобно на облъчването с радиация, ала след време то непременно се превръща в болест на душата, а в най-лошия случай дори в духовна смърт.

И тъй, от аскетическа гледна точка икуменизмът е неприемлив за Православието, тъй като носи в себе си инославна духовност, заразена от прелест.

§ 6. Историософия

От историософска гледна точна може да се каже, че от началото на 20-я век икуменизмът става възел на множество трудности и противоречия за православния свят.

През отворения прозорец на икуменизма в православния свят нахлу вятърът на модернизма и проникна на практика във всички области на църковния живот.

Така, например, провеждането на календарно-пасхалната реформа е в пряка връзка с идеите на икуменизма. Та нали при календарно единство с инославните за православните модернисти и икуменисти е по-лесно да вършат своята разрушителна работа. Тук, между другото, ни се открива духовният и дълбоко църковен, но в никакъв случай не повърхностно-обреден смисъл на отстояването на светоотеческата пасхалия и юлианския православен календар, а в по-широк смисъл — отстояването на православното Предание като цяло.

Лишена от опора в църковното Предание, икуменическата апологетика често се позовава на собствените си предишни постановления и декларации, прибягва към авторитета на съвременните римски папи, протестантски професори и модернистки настроени православни богослови. По такъв начин в лоното на икуменизма се изгражда една съвсем нова традиция, открито отстъпила от апостолската и светоотеческата вяра.

§ 7. Есхатология

В есхатологически план не е възможно да не бъде свързано явлението икуменизъм с началото на периода на църковната апостасия — отстъплението от истинното християнство а следователно и с бъдещото възцаряване на антихриста.

Една от опорите на антихристовата власт безусловно ще станат обединените религии, при което най-вероятно тяхното обединение ще се осъществи не в смисъл на пълно сливане, а на еклектично съединяване, за което по-горе вече говорихме.

От казаното следва, че духовна сърцевина на съвременната епоха е противопоставянето между привържениците на неповреденото православно християнство и поддръжниците на «икуменическото християнство». Разрешаването на това противоречие е възможно единствено чрез всеправославно съборно осъждане на икуменизма и лъжерелигиозната икуменичност в най-широк смисъл. Такова съборно осъждане на икуменическата всеерес би станало ново велико тържество на светото Православие. В противен случай посоченото противопоставяне ще завърши с окончателно отпадане на православните икуменисти и модернисти от Църквата Христова, което ще ги приведе в лоното на икуменическата (вселенска) църква на антихриста, църквата на лукавствуващите („церковь лукавнующихъ“, Пс. 25:5 — бел. прев.).

Вселенското изповедание

При едно внимателно разглеждане става ясно, че богословският възел на икуменизма не може да бъде разплетен. Подобно на Гордиевия възел, той може да бъде единствено разсечен. Как? Чрез меча на вселенското [православното, б. пр.] изповедание, меча на православната вяра.

Истинно православните богослови на 20-я век отдавна вече са изобличили същността на борбата на дявола и неговите слуги против християнството в наше време. Те са посочили, че сега врагът особено враждува против догмата за Църквата, стараейки се да подкопае или изврати вярата в Едната Света, Съборна и Апостолска Църква. Икуменическото вероучение, както видяхме, е всецяло просмукано с отровата на лъже- и антицърковността.

В противовес на икуменическото лъжеучение ние трябва самоотвержено да изповядваме неповредената християнска еклезиология, чиито основни положения са следните:

• Истинната и спасителна Църква на небето и на земята е само една. Тя е вселенската Православна Църква, съхранила в чистота учението на Христа и апостолското приемство. Тази Църква е една. Тя никога не се е разделяла сама вътре в себе си и нея никога не ще я победят силите на злото. Нейната светлина свети в мрака и мракът не ще я погълне.

• Във всички времена в Църквата са се явявали предатели, самочинници и лъжеучители, които с последователите си са се отделяли от Църквата. При това, макар и намалявайки числено, Църквата не е намалявала в същността си. От нея са се отделяли, ала тя не се е разделяла. Църквата всякога е оставала една и реална. Едновременно с това отцепвания и отпадания от Църквата винаги е имало и ще има (I Тим. 4:1), тъй че твърдението за абсолютната неотделимост на отмиращите членове на Църквата е лукаво.

Поради Божието дълготърпение отпадането от Църквата не винаги става мигновено. В частност, отпадането на огромни църковни общности от Вселенската Църква, по правило представлява процес, а не еднократен акт. Ала това обстоятелство не размива границите на Църквата. Истинска винаги е тази и единствено тази Църква, в която неповредено и в пълна чистота се пази православната вселенска вяра. Единствено при чистота и неповреденост на вярата е възможно спасителен и незастрашен от прелест духовен живот. И обратно, наличието на жива и здрава традиция в духовно-молитвения живот свидетелствува за истинността и жизнеспособността на Църквата. Духовно-молитвеният живот (исихазмът) — това е сърцето на Православието. Сърцето трябва особено грижливо да се пази от тънещата в прелест икуменическа духовност.

• Непобедимата спасителна сила на Църквата е в това, че тя е Тяло на Господа Иисуса Христа, Който е и неин Глава (Еф. 1:22-23; 5:23). Главата на Църквата, Месията, сам я ръководи в делото на нейната спасителна мисия на земята. Подражавайки на своя Глава, Църквата утвърждава правдата и доброто не със средствата на тоя свят, а чрез духовна сила.

Делото на Църквата е дело на любовта към Бога и човешкия род. Нейното призвание е да бъде пазителка на истината, утешителка на скърбящите, спасителка на погиващите.

До края на времената Църквата ще продължава своето огнено-благодатно свидетелство пред лицето на тоя свят, лежащ в зло. Същината на нейното свидетелство е в честното и нелицемерно провъзгласяване на евангелските идеали и в молитвата за помилване на човечеството. Светият Дух, Който изпълва целия църковен живот, прави Църквата духоносна и световидна, тъй че нейната духовна светлина достига и просвещава всички жадни за правда човеци.

• Вън от Църквата Христова няма за нас спасение!

Свето-Троицки монастир,
Джорданвил, САЩ, 2001 г.

*    *    *

Инок Всеволод (Филипиев) е преподавател по патрология в Свето-Троицкия монастир в Джорданвил [към началото]
* Тук трябва да подразбираме също и молитвеното общение с православни, които са в общение с еретици; така например Българската и Грузинската патриаршия официално са извън забраненото от каноните молитвено общение с инославни; въпреки това обаче те са в пълно литургическо общение с всички поместни църкви, членуващи в Световния съвет на църквите, което е реално духовно общение и с отбягваните външно инославни християни (вж. II Кор. 6:14-18) — бел. прев. [към текста]

Главна страница | Съдържание



© 2001—2005. Православна беседа. Части от четивата могат да се цитират при посочване на адреса на сайта (http://petkohinov.com/). Цялостното преиздаване на текстове в печатно тяло или в елекронен вид — само с писмено разрешение от редакцията. Абонамент за четива по електронната поща — вж. тук.