Оропски и Филийски митрополит Киприан

„РАЗКОЛ“ ИЛИ „РАЗГРАНИЧАВАНЕ“*?

Към въпроса за църковния календар и икуменическата ерес

[* От редакцията: Предаваме на български гръцкия термин apoteichisis с ‘разграничаване’, а не с неговото речниково съответствие ‘ограждане’, тъй като в българския език не е характерна употребата на тази дума с преносно значение. От друга страна ‘разграничаване’ в известна степен смекчава и в този смисъл не предава съвсем точно значението на гръцката словоформа: ‘apoteichisis’ означава ‘обграждане със стена’, със специфично в случая терминологично значение ‘прекратяване на църковно общение’]

„Името на Църквата не е име на разделение, а е име на съединение и съгласие.“
(Св. Иоан Златоуст, PG 61,13)

Възлюблени в Господа чеда!

1. „Ще имам грижа да ви напомням винаги тия работи“ (II Петр. 1:12)

По благодатта на нашия Бог се обръщам към вас с това послание, за да ви напомня с прости думи някои основни истини относно мястото, което заемат в тялото на Православната Църква всички онези, които се придържат към светоотеческия църковен календар.

Правя тази стъпка поради появилите се наскоро в средствата за масова информация съобщения, представящи ни като разколници, които трябвало да „се върнат“ към нововъведението на новия стил, т.е. да се подчинят на новостилната и икуменическа юрисдикция на Еладската Църква; там щели да ни позволят да се придържаме към светоотеческия църковен календар, ако желаем това.

Трудно е нашето време, голямо е смущението. И ние, пастирите на Църквата, сме длъжни често да се обръщаме към вас — и писмено, и устно, — та с постоянното напомняне за Истината да укрепим и запазим вашата бдителност и готовност и заедно с това да ви предпазим от „хитро измислените басни“ (срв. II Петр. 1:16) на обновленците и еретиците.

В това наше начинание смирено следваме думите на св. ап. Петър: „Ще имам грижа да ви напомням винаги тия работи, макар и да ги знаете, и да сте утвърдени в истината, що е сега пред вас. Па и за справедливо считам ... да ви подбуждам с напомняне“ (I Петр. 1:12-13).

Във връзка с това ви призовавам внимателно да изучавате, слушате и следите разпространяваните от нас издания и видеофилми, та успоредно с наставленията на вашите духовни пастири, самите вие все по-дълбоко да вниквате в проблемите на светоотеческия църковен календар и икуменизма, и да укрепвате в Истината.

2. Единството на Църквата

През тези дни пеем чудния кондак на празника Петдесетница, който ни напомня, че единството на Църквата е последица от просветлението, идващо от Светия Дух: „Когато слезе и смеси езиците, Всевишният раздели народите, а когато раздаваше огнените езици, към единство повика всички, затова единогласно славим Всесветия Дух“.

Даруваното от Бога единство, съгласие и мир в Църквата се съхранява, когато е налице единството на вярата и верността към църковното Предание, защото само тогава Светият Дух съединява благочестиво вярващите в чудното единство, в което е живеела раннохристиянската Църква: „А множеството повярвали имаха едно сърце и една душа“ (Деян. 4:32).

За да запазим единството на Църквата, ние трябва, като послушни нейни чеда, да имаме пълно доверие, по думите на светите отци от VII Вселенски събор, „на апостолските и светоотеческите учения и на църковните предания“ (1).

Св. ап. Павел увещава християните: „Стойте и дръжте преданията, които научихте било чрез наше слово, било чрез наше послание“ (II Сол. 2:15).

Тези, които отхвърлят преданията, Църквата предава на анатема: „Който отхвърля църковното предание — писано и неписано — анатема да бъде!“ (2).

Светите отци считаха нарушаването на църковното единство за голямо кощунство, затова тяхната строгост е разбираема.

За да осъзнаем цялата сериозност на този въпрос, ще напомним някои всеизвестни думи на св. Иоан Златоуст:

„Нищо не огорчава Бога така силно, както разделението в Църквата“ (3).

„Най-гибелно от всичко е да разделиш Църквата“ (4).

„Да разделиш Църквата е не по-малко зло от това, да паднеш в ерес“ (5).

„Дори мъченическа кръв не може да измие този грях“ (6).

3. Светоотеческият църковен календар е църковно предание

Нашата света Православна Църква от древност използува юлиянския, наричан още стар календар. В съответствие с него тя е устроила и своята пасхалия, и своя месецослов, т. е. целогодишния кръг на подвижните и неподвижните празници.

И тъй, юлиянският или „старият“ календар е тясно свързан с живота на нашата Православна Църква, той „е бил изтъкан и осветен“ (7) от този живот. Затова днес ние наричаме този календар не юлиянски или стар, а светоотечески църковен календар (8).

Всяко изменение на древния календарен ред на нашата Църква неизбежно внася смут, вълнение и отхвърляне на това, което св. отци са установили въз основа на църковния календар (9). Затова, когато в миналото били правени опити да се внесат някакви изменения, всички те били отхвърляни (10).

Когато през XVI в. римските папи-еретици се опитвали да убедят православните да приемат новия григориански календар, светейшите предстоятели на Източно-православните патриаршии на три пъти, през 1583, 1587 и 1593 гг., съборно отхвърлили и осъдили западния календар“ (11).

Да не забравяме, че Господ е извършил чудеса, с които е потвърдил, че верността на православните към светоотеческия църковен календар е праведно и богоугодно дело. По този повод преп. Никодим Светогорец пише: „Чудесата, които Бог е извършил и продължава да извършва, ясно доказват, че Нему е по-угоден нашият устав на пасхалията или, казано по-просто, нашият календар, отколкото точността на латинската пасхалия и латинския календар“ (12).

4. Ереста на икуменизма и календарната реформа

В началото на нашето столетие се появи т. нар. икуменическо движение, което предвижда сближаването и скорошното обединяване на всички християни, обаче не върху основата на светото Православие, тъй като това движение счита всички еретици за членове на Църквата, а инославните общности — за Христови църкви (13).

Така новото заблуждение — ереста на икуменизма — започна да се разпространява и голямата беда е там, че през 1920 г. тази ерес беше провъзгласена вече официално от Константинополската патриаршия вътре в самото Православие.

Първа практическа стъпка към постигане целта на икуменическото движение стана приемането на „обединяващ календар“, за да могат всички — и православни, и еретици — да празнуват заедно великите християнски празници и да отслабне чувството на разделение (14).

По такъв начин отменянето на светоотеческия църковен календар през 1924 г. беше първа стъпка по пътя на развитието на икуменическата ерес; с нея обаче се наруши календарното, литургическото единство на самите православни и тя доведе до наистина трагични последици.

След това поборниците на икуменизма, начело с Константинополските патриарси, чрез различни икуменически срещи и чрез участието си в т. нар. „Световен съвет на църквите“ (от 1948 г. насам), за съжаление преминаваха към все по-тясно общуване с различни еретици, като вече сътрудничат с тях на всички равнища, съвместно се молят и участвуват в съслужения, заедно подписват еретически изявления и провъзгласяват неправославни мнения (15).

Следвайки този си курс, икуменистите отидоха така далече, че започнаха да сътрудничат и да се молят съвместно дори с представители на нехристиянските религии и днес възниква опасност след заличаването на границата, отделяща Православието от ереста, да бъде заличена и границата, отделяща християнството от другите религии (16).

Следното изявление на патриарха-икуменист Атинагор († 1975 г.) свидетелствува за това страшно падение:

„Ние се самозалъгваме и грешим, ако мислим, че Православната вяра е слязла от небето, и че всички други учения са недостойни. Триста милиона души са избрали мюсюлманството, за да достигнат своя бог, а други стотици милиони са протестанти, католици, будисти. Целта на всяка религия е да направи човека по-добър“ (17).

5. Новатори и обновленци

Новатори и обновленци се наричат тези, които правят изменения, реформи и нововъведения в църковното предание. Движени от гордост, те не само не приемат с вяра и благоговение онова, което ни е предадено от св. отци, но се стараят да натрапят своите нововъведения на всички православни, без оглед на последиците от това (вълнения, разкол, пропъждане на любовта, разтрогване на бракове, разпадане на монашески братства, фанатизъм и взаимно противопоставяне...).

Нещастните новатори и обновленци не полагат Свещеното Писание за своя „твърда основа“. Затова те не могат да приемат боговдъхновените слова на св. отци от VII Вселенски събор: „Определяме си една твърда основа: да не внасяме нищо ново в онова, което се отнася до богопочитането“ (18).

Нашите св. отци считат нововъведенията за бесовски изобретения и затова много строго се отнасят към новаторите, като ни съветват да се отвръщаме и да страним от такива, дори те да са ангели от небето; защото по-добре е за нас да се събираме и да се молим без тях, отколкото заедно с тях да отидем в геената огнена за вечни мъки (19).

Много показателен е отговорът, даден от православните патриарси на папа Пий IX през 1848 г.: „Всички, които замислят нововъведения — ерес или разкол — доброволно са се облекли, по думите на Псалмопевеца, „с проклятие, като с дреха“ (Пс. 108:18). Били те папи или патриарси, клирици или миряни, и дори ангел от небето — и той да бъде анатема, ако ви благовести нещо по-друго от това, що ние ви благовестихме“ (20).

6. Отхвърляне на нововъведенията и разграничаване

Благочестивите православни християни, които отхвърлят икуменическата ерес и новостилното нововъведение и благоговейно се придържат към светоотеческия църковен календар, се наричат антиикуменисти и антимодернисти. Те не следват пастирите икуменисти и новостилци по техния гибелен път и нямат никакво църковно общение с тях, т. е. те са се разграничили от новаторите (21).

С тази своя позиция те не предизвикват разкол в Църквата, а проявяват послушание към св. отци и свещените канони, които похваляват и благославят разграничаващите се, т. е. тези, които по догматически причини се разграничават от пастирите-новатори, открито проповядващи нечестие и ерес (22).

Разкол е налице само тогава, когато част от духовенството и народа прекрати връзките и общението си с каноничните църковни пастири „без причина“ и „без достатъчно основание“, „по въпроси, които се поддават на лечение“ или поради някакви (лични) грешки на архиереите (23).

Ереста на икуменизма, от която произлезе календарната реформа през 1924 г. не може да се счита за нещо незначително или за „въпрос, който се поддава на лечение“, защото тя съвсем основателно беше определена като „нещо много по-лошо от всеереста“, като „смъртоносна болест“, като „най-зловещ синкретизъм“, „по-лоша от всяка ерес“ и „нечувано предателство“ (24).

Следователно антиикуменистите — привърженици на светоотеческия църковен календар не само не са разколници, но именно те съставляват незасегнатото от новаторство изпълнение на Православната Църква, което е отхвърлило нововъведенията, разграничило се е от новаторите и им противостои, т. е. подвизава се за мира и единството на Църквата, въпреки гоненията и клеветите срещу него.

И тъй, необходимо е напълно да осъзнаем, че разколът, който не се изкупва дори с мъченическа кръв, и разграничаването, което е спасително и достойно за „честта, която подобава на православни“ (26), са две съвсем различни неща.

7. Новите изповедници на вярата

Привържениците на светоотеческия църковен календар бяха презрително наречени от новаторите „старостилци“. От 1924 г. насам те бяха подложени на страшни гонения и мъки, на затвор и изселване, на низвергване и отлъчване, на преследване и тормоз, на унижения и заплахи, и дори на смърт! (27)...

Така нашето благословено отечество стана свидетел как неговите улици и площади бяха обливани с кръвта на верните чеда на Православието, как затворите се пълнеха с клирици, верни на светоотеческия църковен календар, и как местата за заточение посрещаха нови изповедници на вярата.

За съжаление новаторите икуменисти, приели новия стил, в стремежа си към обединение със западните еретици предизвикаха не само календарното разделение в светата Православна Църква, но и гонение срещу нейните благочестиви чеда. Те се опитаха насилствено да натрапят западното нововъведение със средства, напълно противни на Христа, Който не принуждава никого да върви след Него, а казва: „Който иска да върви след Мене, нека се отрече от себе си, да вземе кръста си и Ме последва“ (Марк. 8:34). И още: „Който е жаден, да дойде при Мене и да пие“ (Иоан 7:37).

Тези врагове на светоотеческото Предание и на светоотеческия църковен календар обявяват, че у еретиците има благодат и Тайнства, молят се заедно с еретици и иноверци и са открити и приветливи към тях. В същото време тези врагове на светоотеческото Предание не престават да клеветят противниците на икуменизма, спазващи светоотеческия църковен календар, и ги наричат разколници, лишени от сан и благодат.

Нашият Господ обаче благославя онези, които биват злословени заради Неговото име. Светите отци също ублажават тези, които търпят страдания, гонения и лъжливо низвергване от сан заради своето твърдо стоене в светата вяра: „Блажени сте вие, когато ви похулят и изгонят, и кажат против вас лъжовно каква и да е лоша дума заради Мене“ (Мат. 5:11). „Блажени ще бъдете, кога ви намразят човеците, кога ви отлъчат и похулят и изхвърлят името ви като лошо, заради Сина Човечески“ (Лука 6:22). „Радвайте се и се веселете, защото голяма е наградата ви на небесата“ (Мат. 5:12) (28).

Низверженията, наложени от новостилните новатори-икуменисти не са действителни, но са лъженизвержения. Придържащото се към светоотеческия календар духовенство в действителност никога не е било лишено от сан, а е било подложено на гонения (29). Затова то не само не е изгубило Божествената благодат в своите свети Тайнства, но е получило изобилно Божие благословение (30).

Когато благочестивите християни биват подлагани на гонения заради истината и заради вярата си, те стават изповедници и мъченици, получават още по-голяма благодат от Светия Дух и затова са блажени. Св. Иоан Златоуст на два пъти бил несправедливо низвергнат от сан от своите врагове и изпратен на заточение, но продължавал да изпълнява своите задължения като архиерей. „Той проповядвал, ръкополагал много епископи, множество свещеници и дякони и извършвал много чудеса по време на своето заточение — приживе и след смъртта си“ (31).

8. „Старостилната уния“

Икуменистите изнамериха още един начин да неутрализират онези, които остават верни на светоотеческия църковен календар и се борят против икуменизма. Това е методът на „старостилната уния“.

Лукавата и измамна система на унията е изобретение на Ватикана. Римският папа-еретик, в стремежа си да погълне православните на Изток, им разрешил да запазят своите византийски традиции (църковното си управление, устава, облаченията, иконите и др. под.), само и само да влязат в общение с него и да признаят мнимото му височайше главенство и правото му на световна власт (33).

По същия модел днес новаторите от икуменическата ерес предлагат на отхвърлящите нововъведенията да продължат да се придържат към светоотеческия църковен календар, но да им се подчинят църковно и да споменават новостилните епископи като свое свещеноначалие. Така практикуват например на Света Гора, където монастирите и скитовете се придържат към светоотеческия календарен устав, но за съжаление споменават — с изключение на отците-зилоти — Константинополския патриарх, който следва новия стил и е първенец и ветеран на икуменизма (34).

Православните антиикуменисти обаче категорично отхвърлят пътя на старостилната уния и не могат да приемат подобни предложения по следните две основни причини:

а) Нашата вярност към светоотеческия църковен календар е свързана на първо място с борбата против икуменическата ерес. Това означава, че нашето разграничаване от икуменистите е резултат най-вече от догматическите отстъпления на икуменическото движение и доколкото тези отстъпления продължават, от наша страна би било баснословно обрядоверие да изпуснем от внимание догматическата точност и да се обединим с новаторите, като формално запазим светоотеческия църковен календар.

Каква полза бихме имали от това? Не би ли станало без всякакъв смисъл нашето разграничаване за запазване невредими стените и крепостите на нашия град, ако междувременно пуснем през отворени порти враговете официално да влязат в него?!...

6) Св. Марк Ефески ни увещава: „Бягайте от общение с отлъчени и не поменавайте имената на онези, които не бива да се поменават“ (35). Като приложим тези мисли на светия отец на Църквата към днешното положение, можем да направим следния извод:

Онзи, който поменава икуменистите като православни архиереи е длъжен да изпълнява всичко, което те проповядват — да участвува в икуменическото движение и да принадлежи, макар и косвено към Световния съвет на църквите, да се моли заедно с еретици и иноверци, да счита еретическите общности за „църкви-сестри“, да признава кръщението на еретиците, да вярва, че Едната (Христова) Църква включва в себе си и еретици, да мисли, че Православието е призвано да служи на света заедно с еретиците и иноверните и т. н.

9. За мир и единство

Антиикуменистите привърженици на светоотеческия църковен календар считат, че е безмислено всяко предложение да се установи общение с новаторите и обновленците без предварително да бъдат премахнати причините за църковното разделение.

Приемането от нас на такова решение като „старостилната уния“ би било от наша страна голямо предателство и непростимо лекомислие, тъй като то би показало, че ние не сме наясно защо съществуваме и каква е нашата цел като изпълнение на Църквата, противостоящо на нововъведенията.

Всъщност, решението на въпроса за нашето разграничаване зависи от самите новатори. Мирът и единството на Църквата изискват от тези, които са дълбоко и единствено виновни за трагичното разделение на православните, да направят следните три необходими и доблестни стъпки:

а) Православните икуменисти трябва да напуснат Световния съвет на църквите и да прекратят своето участие в икуменическото движение поради това, че стремежът да бъде обединен християнският свят посредством икуменизма не се основаваше върху строго православни предпоставки, вследствие на което не се увенча с успех.

б) Православните икуменисти трябва да осъдят всички антиправославни богословски мнения, породени от междухристиянския и междурелигиозния икуменизъм; да провъзгласят недвусмислено единствеността на Православната Църква и ясно да заявят, че за спасението на света Православието не се нуждае от съюз с еретици и иноверци.

в) Православните икуменисти трябва да върнат употребявания до 1924 г. календарен устав, за да възстановят всеправославното литургическо единство и да прекратят „световната съблазън“ и „календарния Вавилон“, поради които едни православни постят и плачат, други разговяват и празнуват; едни чествуват св. Спиридон, а други — Рождество Христово; едни празнуват заедно със Светата земя и Иерусалим, а други — заедно с еретиците от Запада!...

Ако новаторите икуменисти нямат доблестта да направят това, нека не се надяват на някакви отстъпки или изобщо на приемане от наша страна каквито и да било снизходителни предложения, въпреки техните заплахи за низвергване, отлъчване и гонения. С помощта на Пресвета Богородица ние сме готови да пожертвуваме всичко, за да съхраним безценното съкровище на Православието и на Свещеното Предание (I Тим. 6:20), съкровище, което Христос ни е поверил чрез Своите свети апостоли и богоносните отци.

10. „Пази онова, що ти е предадено“ (I Тим. 6:20)

Възлюблени в Господа чеда!

„Станемъ добре, станемъ со страхомъ!...“

На Своето „малко стадо“ (Лука 12:32), вярно на светоотеческия църковен календар, нашият Господ е поверил многоценното съкровище на Православната Истина, пазено от каквито и да е нововъведения.

Нека запазим това богато наследство със смирение и самоотверженост, с послушание и доверие към пастирите на нашия Свещен Синод, с любов и състрадание, с чисти намерения и сърдечна чистота. Ако твърдо стоим в православните догмати, църковното предание и светостта на живота, то Светият Дух ще пребъдва в сърцата ни и Неговата благодат ще ни укрепи, просветли и насочи по пътя на спасителното изповедание.

Ние сме малобройни, ние сме от „малкото стадо“, но нека не се плашим, защото нашият Господ е благоволил да ни повери Своята Истина, Своето Царство (Лука 12:32).

Нека не пренебрегваме това голямо благословение, нека не бъдем нерадиви, „защото дните са лукави“ (Еф. 5:16).

Да се хвалим със скърбите, които срещаме по пътя на изповедничеството, като оставаме верни на своето призвание; защото по този начин ние „се хвалим с надежда за слава Божия“ (Рим. 5:2), с надежда, че ще бъдем удостоени с божествена слава.

Верността на „малкото стадо“ към православното изповядване вече донася неочаквани, чудни плодове: пламъкът на антиикуменизма вече гори във всички поместни църкви. Духовенството и народът неотстъпно се борят против икуменизма. Две патриаршии (Грузинската и Българската) излязоха от Световния съвет на църквите, а скоро ще ги последват и други. Икуменистите са в смут и затруднение. Отношението към икуменическото движение отново се преразглежда на всеправославно равнище.

Да стоим твърдо! Да внимаваме! Да се молим! Да се надяваме! „А надеждата не посрамя“ (Рим. 5:5) ...

Фили, Атика, Гърция
25 май 1998 (църк. календар), Св. Петдесетница

© 1998. Превод от гръцки. Девически монастир „Покров на Пресвета Богородица“, София — Княжево; «Schisma» he «Apoteichisis». Пастирско послание до благочестивите и христолюбиви чеда на Светата Православна Църква, принадлежащи към Св. Синод на Противостоящите. Атина, 1998 г.


БЕЛЕЖКИ:


1. VII Вселенски Събор, М. 13:208С; СМПС 2, 826в: Деяние 6.
2. VII Вселенски Събор, М. 13:400С; СМПС 2, 879а;. Решение.
3. Св. Иоан Златоуст, PG. 62, 85. Тълкувание на посланието на св. ап. Павел до ефесяни. Слово 11, § 4.
4. Св. Иоан Златоуст, PG. 61, 11. Тълкувание на I-во послание на св. ап. Павел, до коринтяни. Увод.
5. Св. Иоан Златоуст. PG. 62, 87. Тълкувание на I-во послание на св. ап. Павел до коринтяни. Слово 11, § 5.
6. Св. Иоан Златоуст, PG 62, 85. Тълкувание на I-во послание до коринтяни. Слопо 11, § 4.
7. Леонтополски митрополит Христофор. Зд календара. Атина, 1925 г., с. 19-20.
8. Вж. Касандрийски митрополит Ириней. Доклад пред Св. Синод на Еладската църква на заседание от 14 юни 1929 г. Атина, 1929, с. 19.
9. Вж. Матей Властар. PG 148, 104 А. СК 6, 424. Азбучна синтагма. Буква „П“, глава 7: За светата Пасха, § За пролетното равноденствие.
10. Виж К. Н. Сата. Биографичен очерк за патриарх Иеремия II. Атина, 1872, сс. 63-66; Дидимотикийски митр. Филарст (Ватидис). История на Църквата. Т. 3. Константинопол. 1912 г., с. 124; Никифор Григора, PG 148, 557 С — 560 А. Византийска история, кн. 7, гл. 13, § 3.
11. Виж Атанасий Комнин Ипсилантис. След падането [на Константинопол]. Константинопол, 1870 г., се. 111, 113, 114; Блаж. Доситей йерусалимски. Дванадесетокнижие. Кн. 11, гл. 8. Солун, 1983 г., т. 6, с. 57; [Архиепископ] Мелетий Атински. История на Църквата. Виена, 1784, т. З, се. 402, 408.
12. Свещ. Пидалион, с. 9. Тук, в една бележка, са посочени три такива чудеса.
13. Виж Вел. протопр. Георги Цецис. Вселенският престол и вселената. Официални патриаршески документи. (Изд. „Tertios“). Катерини. 1989, се. 59-63: Съборното послание от 1920 г.
14. В. п. Г. Цецис. Пак там, с. 61. Това антиправославно Послание предлага 11 начина на сближаване.
15. Виж архим. Киприан. Православието и икуменическото движение. Атина, 1997.
16. Виж Оропски и Филийски митрополит Киприян. „Световният съвет на църквите“ и междурелигиозното движение. Атина, 1997; Авлонски епископ Ангел. „Икуменизмът — движение за единство или синкретична ерес?“, Атина, 1998.
17. В. Orthodoxos Typos, бр. 24, декември 1968.
18. VII Вселенски Събор. М 13: 208С; СМПС 2, 826в. Деяние 6.
19. Виж Гал. 1:8-9; Св. Иоан Златоуст, PG 63, 231: тълкувание на посланието на св. ап. Павел до евреите, слово 34, § 1; Св. Атанасий Велики. ВЕПЕС 33, 199: извадки.
20. Иоанис Кармирис. Догматически и символически паметници на Православшта Църква (изд. 2). Грац, Австрия. 1968, 2, 923 [1003], § 20.
21. Оропски и Филийски митрополит Киприан. Ереста на икуменизма и светоотеческата позиция на православните. Атина, 1998.
22. 15-то правило на Двукратния събор.
23. Виж 31 Апостолско правило, 15 правило на Двукратния събор, 1 правило на св. Василий Велики и техните тълкувания.
24. Андрей Теодору. Православието вчера и днес. (Изд. «Orthodoxos Typos»). Атина. 1973 г., с. 21.; Архим. Епифаний (Теодоропулос). Статии, очерци, писма. Т. I. Атина. 1981 г., сс. 163-164; Архим. Юстин (Попович). Православно мнение и свидетелство. — Сп. «Koinonia», март-април 1975 г., сс. 95-101.
25. Оропски и Филийски митрополит Киприан. Ереста на икуменизма...
26. 15 правило на Двукратния събор
27. Виж статията: „Блаженнейшият е решил да боядиса престола си с кръвта на своето вярно и невинно паство, свидетелствуващо за Православието“. — Сп. «Orthodoxos Enstasis kai Martyria»; бр. 22-23/януари-юни 1991, с. 218-225.
28. Виж още св. Кирил Александрийски, PG 77, 25В. Послание 18.
29. Виж преп. Максим Изповедник, PG 90, 1280: Велможи в секретариата: разследване дейността на авва Максим и тези, които са с него [Протокол на разпита], § 14.
30. Виж Свещ. Пидалион, с. 30: мнението на св. Иоан Златоуст.
31. Св. Фотий Велики. PG 103, 357 С: Библиотека, 96.
33. Виж архим. Спиридон (Билалис). Православие и папизъм, (Изд. «Orthodoxos Typos»). Атина. 1969, т. 2, с. 265-329: „Папската уния“.
34. За нещастие, вече двама архиереи в Америка, придържали се в миналото към светоотеческия църковен календар — Паисий (Лулургас) и Викентий (Маламатепиос) преминаха към икуменизма като първи „старостилпи униати“. Новостилците ги представят като образец («protypos») на обединението, но в действителност те са само копие («antitypos») на достойните за съжаление униати, които са оставили Православието, подчинили са се на Ватикана и сега са използувани като троянски кон сред Православните църкви. Виж. Съобщение №2 / 17-04-1998 на Св. синод на Противостоящите в сп. "Agios Kyprianos", бр. 283/март-април 1998, с. 48 и следв.
35. Св. Марк Ефески. PG 160:1097D: Писмо до йеромонах Теофан в Еврип.

Главна страница | Съдържание

© 2001—2005. Православна беседа. Части от четивата могат да се цитират при посочване на адреса на сайта (http://petkohinov.com/). Цялостното преиздаване на текстове в печатно тяло или в елекронен вид — само с писмено разрешение от редакцията. Абонамент за четива по електронната поща — вж. тук.