Последна промяна:
2005-08-03 9:52

Свещеник Тимофей Алфьоров

ЦЪРКВАТА НА ФАРИСЕИТЕ

Образът на религиозния водач на еврейския народ се появява толкова често върху страниците на Евангелието, че понякога това може да ни се стори неоправдано. Защо пък евангелистите не покажат образа на Христа просто, тъй да се каже, в чистия му вид, без да му противопоставят фарисеите?

Навярно причината е не само в това, че Евангелието не представлява някакъв морален кодекс, но изобразява действителната историческа картина на реално извършилото се на земята спасение на човешкия род от греха и смъртта, но още и в това, че, слагайки край на Стария завет, то завършва предизобразяващата история на човечеството, която е подобна на сянката спрямо истинския предмет; история, написана (ако такъв израз не изглежда дързък) върху чернова, за да бъде написана по-после, в Христа, на белова. В Църквата е общоприето гледището, че твърде много неща във старозаветното Писание са предобрази на бъдещето. Струва ни се, че не ще съгрешим против истината, ако кажем, че историята на Църквата като народ Божий, след Христа, в своите най-основни и принципни духовни моменти се повтаря; повтаря се не като подобия на конкретните исторически събития, а като развитие на духовни тенденции.

Между другото, можем да кажем и това, че Бог е превел Своя народ през цялата старозаветна история и в края на времената се е въплътил и за това, да може Църквата, живееща в спасителната ера, да поглежда към своята старозаветна сянка и не просто да извлича оттам нравствени уроци, но и да разгадава времената и сроковете, да разбира пътищата и начините на Божия промисъл за света.

Наистина, погледнато най-общо, нима не е видно сходството на епохата на непосредствената теокрация при Моисей и съдиите израилеви с ранната Църква на апостолите и харизматиците? Нима Иисус Навиновите победи не приличат на победната апостолска проповед, като, разбира се, различаваме телесното от духовното? Нима няма прилика между замяната на непосредствената теокрация от теокрация, делегирана от Бога (т.е. царската власт), царството Израилево и Християнското царство след Константин Велики? Нима няма сходство на промяната в начина на богослужение при прехода от една епоха към друга? Нима не са сходни паденията на Израилския народ в идолопоклонничество с ересите от Константиновата епоха? И не оприличава ли Сам Господ еретиците-николаити на съблазнените към жертвоприношения на идолите синове Израилеви (Откр. 2:14-15)? Нима не се вижда прилика между Божието наказание за нечестието в царската епоха (на старозаветния Израил) — попадането във Вавилонски плен, — и пленението на Русия от комунистите? Нима дори численото съвпадение на двата плена — 70 години, — не навежда на размисъл и не подбужда сравнение?

Виждайки всичко това, няма ли да се вгледаме по-внимателно и в епохата, дошла след връщането от Вавилонския плен? И тук ние идваме съвсем близо до фарисеите.

Фарисейството е плод именно на Вавилонския плен. Момците и Даниил — последните верни от старата, царската епоха, — ще си отидат от земния живот по време на плена. Живи пазители на живото църковно предание не ще останат. Разбира се, ще се появят още и Ездри, и Малахиевци, и Макавеи, ала редом с тях ще дойдат и други духовни водачи, които чрез дълги компромиси с гонителите ще съумеят да „спасят външната църковна организация“, или по-точно казано, своето водещо място в нея. А в самите себе си и в своите потомци те ще възпитат съвсем нови качества и най-вече — повишена жизнеспособност в дарвинската борба за съществуване. Бог ще допусне тези лидери от нов тип да възглавят религиозната стихия на народа, който на практика е изгубил живата приемственост с вярата на праотците, и да поведат този народ по съвсем други пътища. Допуснато е от Бога те да възстановят почти в пълнота църковните форми от времето преди плена, но при коренно изменение на самосъзнанието и себеопределянето във вярата на по-голямата част от членовете на Църквата, които вече не ще започнат да се задълбочават в това какъв дух са имали техните праотци, пазели същите обреди и празници.

С името „фарисей“ е прието да назоваваме всеки горделивец, взискателен до дребнавост в обредите и каноните и за тая си акуратност очакващ да получи Божието благоволение като награда за своята чистота и презрение към всички нечисти грешници.

Това обаче не е съвсем вярно. Посочените черти можем да отнесем и към есеите и, може би, към караимите или други секти на „чистите“ иудеи и аналогичните тям християни. Но нали и самото есейство се зародило като реакция на фарисейството, в нещо те не могли да се съгласят едни с други. А всъщност главната отличителна черта на фарисеите е друга. Фарисеите не са сектанти, не са някакъв елит от „свръхчисти ревнители“ — не, фарисеите са духовни водители на целия народ. Те винаги са вождове, които (по самокритичния израз на един пламенен „руски“ революционер) никак не стават за второстепенни роли. Да оседлаят душата на Божия народ — ето я целта, всичко останало са просто средства. И тази цел, от своя страна, е произлязла от напълно благото намерение да се спаси външната църковна организация с чисто човешки средства. Това спасение за дългите си години на развитие довело до такова положение, че се спасили почти само спасителите, които собствено и съставляват сега Църквата, а идващия народ равняват по себе си.

Никакви „чисти“ разколници не могат и не се опитват да се уподобят на фарисеите, макар и често да копират някои техни външни черти. Господ не случайно в притчата за лозето е оприличил фарисеите на лукави работници, които искат да си присвоят Божието лозе, да убият Наследника, за да завладеят Неговото наследство. „Чистите“ (катари) с презрение биха казали да слугите и на Сина на Стопанина: какво само се занимавате с това лозе, то отдавна вече вместо грозде ражда тръни. Друга работа си е наш’то лозенце!

Фарисеите постъпват другояче, тъй като преследват съвсем друга цел. Те не враждуват направо срещу Самия Стопанин, не прекършват Лозата, не стачкуват, не искат увеличение на заплатата. Когато не могат — тихомълком, а когато могат — открито си присвояват лозето. Ето тук е същината на работата, а средствата могат да бъдат в различни времена сходни или малко по-други, в зависимост от обстановката, преди всичко, в зависимост от самото Божие лозе.

И тъй, ако горделивецът не се явява началник на огромна маса църковен народ, той не е фарисей. Нека условно го наречем „есей“. Това е напълно различен духовен тип, който Евангелието не ни показва в цялост, но само ни представя някои отделни негови черти. Например, притчата за митаря и фарисея, в която под образа на фарисея може да се крие и „есей“.

Оттук, първата и най-главна черта на фарисеите, неотемлемото тяхно природно качество — това е човекоугодничеството, в най-широкия смисъл на думата. Трябва да се угажда на всички, без изключение, дори до грибоедовското куче на метача, но — то се знае! — на всекиго по различному. Има хора, на които може да угодиш и като се превъзнасяш пред тях, като ги изпояждаш, като ги ограбваш и ги биеш по лицето (II Кор. 11:20), и въпреки всичко това покоряваш душите им, правиш ги свои последователи дотам, че те почитат своя господар едва ли не като божество.

Фарисеят добре знае с кого има работа и кого може, а кого не може да изпояжда, обира или бие по лице, и с каква „любов“ и величественост трябва да върши това, за да го уважават и за плесниците.

Разбира се, пред силните на тоя свят и фарисеите трябва да метат пътя с брадите си, но целта пак си остава същата. И резултатът — което е удивително! — си остава същият. Бившият подлизурко един ден, пък нека и не в първото поколение, но все пак става духовник и началник над своя началник по плът. Ето, колко много може човекоугодничеството!

Но как се сдобива то с такъв успех? Помагат му постоянното актьорство, лицемерие и лъжа. Не всеки актьор е фарисей, но всеки фарисей е великолепен актьор. Той никога не е самият себе си, той винаги играе, чувствувайки прекрасно, че публиката не очаква от него нещо повече от това каква маска той ще нахлузи зарад нея в дадения момент. Ето затуй старозаветният фарисей е бил толкоза придирчив в тънкостите на обредите — защото сам старозаветният закон се е крепял върху плътски заповеди. В центъра стояли веществени, а не духовни дела. Затова и на иудея от дохристиянско време, който едва-що е отвоювал свободата да изпълнява своя закон, му било твърде приятно, когато неговите духовни водачи във всички дела и обреди показват велика педантичност. А пък фарисеят от християнско време, възвестил като първа заповед любовта към Бога и ближния, е до дребнавост добросъвестен към „обредите на любовта“. За Кайафа не струвало нищо да забрави своята обредна драгоценна одежда (което, струва ни се, било по-просто от това да осъди Христа), когато публиката очаквала от него това. Подобно на него и днешните фарисеи се нуждаят от разговори и жестове „на любов“ именно, за да привличат масите, т.е. за същата цел, за която на Кайафа били нужни обредите. Разлика има само в това, че масовият зрител, за когото и се поставя спектакълът, от тогава до сега се е попроменил.

Кайафа играеше Моисей, сядайки на Моисеевото седалище. Днешните фарисеи играят Христа.

Актьорството им проличава най-вече в това какво говорят фарисеите на народа, а какво — на Пилат. Ако за народа те имат приготвени всякакви патриотични лозунги, ако му обещават свой месия или свое национално възраждане, то за Пилата те имат само едни думи: „ние нямаме друг цар, освен кесаря“ (Иоан. 19:15). Аналогично, новозаветните фарисеи пеят песни за възраждането на Родината, но същевременно благославят и награждават нейните палачи. В същност на фарисеите не е нужен нито свой Месия заради самия него (иначе щяха да познаят и приемат Христа), а още по-малко пък им трябва кесар или национално възраждане. Те искат да властвуват над душите на народа Божий, Божието стадо да превърнат в свое стадо; всичко друго е нужно само като условие за постигането на тая цел. И свой месия е нужен, но само да дръзне да посегне на това тяхно господство — те ще постъпят с него както постъпиха с Истинския Месия.

Власт духовна!... О, тук е всичката сладост, всичката поезия! С нея изобщо не може да се сравнява властта на управника или даже на царя. Пред нея бледнее всяко друго земно величие. Заради нея може да бъдат пожертвувани древните църковни традиции и дори основополагащите принципи. „На нас, недостойните, Бог е дал толкова нелек и отговорен жребий да възраждаме в народа духовността и нравствеността, да лекуваме неговите душевни рани. Разбира се, ние сме немощни, но сега можем да кажем с Апостола: всичко мога чрез Христа, Който ме укрепява...“ За обикновения човек е трудно да си представи тази сладост. Тя се усилва едновременно с възкачването по йерархическата стълба, всеки знае броя на паството си, а също и степента на обожение, което неговото паството изразява към него. Съобразно с това пред всекиго от тях върви своя реклама, тръби своя тръба.

В своя рекламен афиш един екстрасенс признава: „Когато лекувам човека, мислено разговарям не с него, а с душата му, трепетна и нежна. С помощта на ръцете си аз очиствам душата и тялото...“ Може би след прочита на това признание, неприбулено с християнска благовидност, ще стане по-ясно всепревъзхождащото сладострастие на духовното обладаване.

Във връзка с това, че става дума именно за духовно господство, за сладострастно обладаване душата на пасомия, трябва да подчертаем, че не актьорството и лицемерието сами по себе си обезпечават на фарисея такъв колосален успех. Фарисеите са избрали за вечно мото на своето превъзходство думите на св. ап. Павел. „Всичко мога — казва фарисеят, — чрез Иисуса Христа, Който ме укрепява (Фил. 4:13). Успехът на моето властвуване над народа Божий е обеспечил Сам Бог, поне отчасти“. Как да разбираме това? Ето тъй: фарисеят може да бъде само служител на Божията Църква. Не просто частният човек Кайафа, а първосвещеникът, не просто работник, нает за един ден, а земеделец на Божието лозе. Само човек, седнал на Моисеевото седалище и поставил си за цел да доведе народа не при Бога, а при себе си. Ако не бяха свещеническите средства, ако не бе разпоредителството на Божията благодат, ако не бе властта да връзваш и развръзваш чуждите грехове — ни един фарисей не би държал такива огромни човешки множества под свое влияние. Той не би бил нищо повече от Февда или Иуда Галилейски с някакви си триста привърженици, но в никакъв случай — Кайафа. Да присвои истински Божието лозе може само здраво споен йерархически, дисциплиниран колектив от лукави работници, при което всеки един от тях си получава своя дял от духовна власт. Бог е допуснал те да влязат в лозето. Защо? То се знае, заради греховете на самото лозе, на народа Божий, изгубил живото богообщение и послушанието към Божията воля и обикнал фарисейското ласкателство повече от Божията правда и любов.

Тъкмо от тази нагласа на народа и бърза да се възползува фарисеят именно в качеството си на Божий служител. По силата на своя пръв дълг пред човеците свещеникът е нравствен ръководител, жив образец за нравственост. Той поддържа необходимото различие между нравствените потенциали на Църквата и на тоя свят, и като пропуска през него (различието) тока на Божията благодат, позволява на тоя ток да върши полезна работа — да откъсва човека от нравственото заземяване в тоя свят, лежащ в зло, и да го въздига в Църквата. С други думи, да изправя падналия човек. Ще подчертаем, че за истинското изправяне тази разлика между нравствените потенциали е абсолютно нужна. Църквата е едно нещо, а светът — друго; влизайки в Църквата, отърси от себе си поне малко нещо, прилепнало от света. Каноните на Църквата, предвиждащи дълги срокове за оглашение и дълги епитимии за грехове, веднага задавали чрез това твърде високо нравствено напрежение. Сега то, разбира се, не е посилно никому и се снижава, но в никакъв случай не до нула, а единствено до равнището на реалните човешки сили. При такива условия „работи“ благодатта Божия, възраждаща човека, който отива не при свещеника, угаждащ на греховните страсти, но при Бога, Който го избавя от мъчителството на тези страсти. Идващият вижда, че от Бога и единствено от Него той получава всяка милост, и съответно започва да служи на Бога, като не угодничи пред човека-свещеник. На плещите на последния, от своя страна, ляга твърде скромната помощна роля, понякога дори неблагодарна, ако идващият изобщо не желае да се труди над себе си. И понеже искрено стремящите се към Бога по тесния път винаги са били малцина, то за обладаване на масите тук и дума не може да става.

Какво обаче прави фарисеят, когото подобна трудова постановка на работата изобщо не го удовлетворява? Той произволно унищожава разликата в нравствените потенциали, пускайки тока на благодатта направо в земята на греховния свят, давайки на късо, тъй да се каже, Божия генератор. Както се знае, в режим на късо съединение токът е максимален, а полезната работа е равна на нула. Да кажем същото не с езика на електротехника — фарисеят раздава светинята на Божиите тайнства на всички подред, по своя преценка, без да поставя нито като условие, нито като цел на приемането на тези светини нравственото изправление на човека. Кръщава, причащава, венчава и извършва опело за всеки, който идва при него — простосмъртния човек, — без да се грижи за това дали идващият търси Бога чрез това свое действие. Разбира се, и фарисеите „четат морал“, но те учат вярващите на такова съзнателно отношение, при което християнската нравственост е необременяващо и не задължаващо никого допълнение към тайнствата. Тайнства, които са достъпни за всички. Наистина, и фарисеят може да връзва трудни за носене бремена от външни обреди и дела, възлагайки ги върху човека, но именно като прикритие за още по-обременителното състояние на неразкаяност.

По такъв начин служителят на св. тайнства се превръща в требоизвършител. Истинският свещенослужител се бои от Бога и внушава на идващите при него, че дори ако той сам им преподаде светинята, то Бог, Който е Източникът на тая светиня, може и да не им я даде; требоизвършителят, напротив, обслужва всички идващи; и в собствените си очи, а най-вече в очите на народа, той заема мястото на Източника. Отиващите при свещенослужителя казват: удостоихме се със св. Причастие. Отиващите при требоизвършителя пък — отчето ни причасти. И тъкмо това требораздаване съвременните фарисеи-любвисти наричат „любов“.

Ала това всъщност е пълна противоположност на любовта — на истинската евангелска любов. Последната никому не се натрапва, не влече хората към себе си, за разлика от фарисейското угодничество пред паството, но затова пък от вкусилите я, от виделите колко блага е тя, от приелите я тя изисква пределно себеотричане. Христос ни яви любовта Си чрез Кръста и на всички, които искат да Го последват, заповядва сами да вземат кръст с тежест, отмерена всекиму от Бога. Ето, той прощава на Закхея (Лука 19:9), не иска много думи — но иска напълно беззаветно и решително движение на сърцето. Същото е и в случаите с хананейката (Мат. 15:28), с бащата на бесноватия юноша (Мат. 27:20), с опростената на обяда у фарисея блудница (Лука 7:47). Вярата, покаянието, любовта, решимостта да се живее по коренно различен начин — всичко това става крайно нужно, и макар и да се дарува от Него Самия, то се дава единствено на ония, които го приемат с цялото си същество. Тъй че в милосърдието Си към падналите люде — милосърдие без мяра, — Христос е същевременно твърде взискателен към тях. Той ни най-малко не прилича на днешните нравствени минималисти, колкото и да им се иска това.

И тъй, лесното, платено или безплатно требораздаване на светините само по себе си обладава най-нужното за фарисея свойство — то привързва човека не към Бога, а към требоизвършителя. Последният с лекота опрощава всички минали грехове и дава да се разбере, че и от бъдещите не следва да се опасяваш. Ако някому са простени с лекота всички грехове, по застъпничеството на прощаващия фарисей, той волю-неволю ще бъде послушен към необременителните заръки на своя духовен водач, който взема греховете му върху себе си. Ето защо става тъй, че раздавачите на тайнства едва ли не заставят хората да се кръщават при тях или да се причащават без подготовка. Като стори това един-два пъти, причастеният сякаш изгубва свенливото целомъдрие на душата си, която преди не е дръзвала да пристъпва към светинята по такъв начин. След това такава душа едва ли някога ще си отиде от фарисея. Човек ще се срамува да се кае, че тъй небрежно се е причащавал. Точно с такава цел требораздавачите упорито държат на общата изповед. Който е стъпил на тоя път, той е в надеждни нокти, той няма вече къде да се дене. Ето как се постига и целта — Божието лозе се присвоява от лукавите работници.

След това те насаждат в лозето закона на послушанието. Нравствени ограничения по отношение на Бога не се поставят; но затова, мили овчици, бъдете любезни да слушате своя пастир. И — не дай Боже! — и през ум да ви мине да го осъждате! Не го съдете, за да не бъдете съдени от него. За Началника на пастирите не се грижете — вашият пастир знае волята Му по-добре от вас и от живелите преди него пастири. Досещаш ли се, читателю, кое послушание ще се окаже кулминационно? Да закрещиш: „разпни Го!“

За фарисеите е характерна поразителна слепота и глухота към Божиите знамения, макар те постоянно да искат от Бога личби — „Ако и да бе направил Той толкова чудеса пред тях, те пак не вярваха в Него“ (Иоан. 12:37). Такава позиция е трудноуязвима — ако Христос не ни покаже личби, тогава имаме обвинение против Него, поне за пред народа. А ако ни яви личба по поръчка, значи може и въобще да Го подчиним на себе си.

Фарисеите обичат още да благоустрояват гробниците на пророците, да украсяват саркофазите на праведниците, убити от техните бащи. Обичат да прославят светците, които ако ги видеха, в ужас биха избягали от подобни „братя-пастири“, същите тези светци като св. Игнатий Брянчанинов или св. праведен Иоан Кронщадски, които най-много от всичко са се гнусели от лицемерието. А други светци, които приживе направо са изобличавали техните бащи, фарисеите могат и да не забележат (напр. св. Иосиф Петроградски — бел. прев.).

Фарисеите, след някой друг опит, вече не се стремят да въвеждат нови лъжеучения, ереси, да новаторствуват в богословието или да „обновяват“ богослужебните устави и традиции. Не, че се придържат към догматите и преданията като към драгоценно звено, свързващо с Бога и Неговата Църква. В своята артистична практика да спасяват църковната организация те са имали немалко случаи, когато по съображенията на глобалното човекоугодничество те са парафразирали едно или друго положение в учението на Църквата отначало — тъй, а сетне — инак. Но това било само в началото, в годинита на плена. С течение на времето за тях ставало все по-изгодно да се придържат към старите традиции и традиционната старина. Друго нещо е, че това ни най-малко се е вършело от вярност към Господа и Неговата света Църква. На фарисейското просвещение е дълбинно чужд всеки средновековен фанатизъм. Но вижте, как средновековният църковен антиквариат привлича хората!...

Фарисеите са глобалисти. Фарисей-самотник — това е немислимо! Фарисеят е направляваща и организираща сила. Никакви есеи не могат да формират синедрион в изгнание или да издигнат князе в изгнанието. Никакви караими не могат да надвият на фарисеите. Нужна е здрава и строга организация, естествено — на много равнища. А щом на всички равнища са събрани актьори и лицемери, понятно е, че интересите и учението на висшите степени са напълно различни от предлаганите на низшите равнища. На най-външните, все още незасмукани в организационните структури, се предлага почти чисто Православие. С две думи, системата е класически проста. Във всяка книжка за масонството може да се прочетат маса интересни подробности за това как се построяват и действуват такива системи, но в дадения случай за нас това е безинтересно. Важно е да подчертаем, че фарисеите винаги са с народа; да не забравяме, че откраднатият от Бога народ е тяхната самоцел. Най-добър успех новозаветното фарисейство постига тогава, когато със старозаветното фарисейство го свързва не просто духовна аналогия, но и жива приемственост в преданието.

Макар следващият фарисеите народ и да обича да бъде зрител във фарисейския театър, далеч не всички са годни за актьори. Пък и не е нужно. Ако всички там бяха актьори, театърът би пропаднал. Нужни са и прости, скромни труженици, макар и не чак толкоз прости, та да почувствуват лицемерието и да се погнусят от него. Подобно на това — стените на къщата не трябва да се отливат изцяло от цимент, защото бездруго ще се разтрошат. Нужни са тухли дори в по-голямо количество от свързващата маса и те са от съвсем различно естество. И все пак, при всяко строителство циментът си остава най-главното свързващо средство. Да обърнем внимание и на някои други особености на това строителство — тухлите не се допират една до друга. От всички страни те са оградени с цимента, който ги държи на местата им. Цялата повърхност на тухлата е добре пропита с цимент, който практически е невъзможно да изкъртиш дори ако избиеш навън тухлата. И къщата се строи както се разпореди архитектът, а не както е решило общото събрание на тухлите.

Струва ми се, че не е нужно да разтълкувам тази езопова реч.

Ако сега разберем какво е това подчинен на фарисеите народ, то не ще се учудим как за пет дни народният вик „осанна“ се превръща в „разпни“. Работата е не само в това, че на народа е било предложено не земното царство, за което всички мечтаели, но в това, че и у хората има нещо, с което те са заслужили духовните си вождове.

Още веднъж ще подчертаем, че добре съзрялата фарисейска организация — това е нещо далеч по-лошо от ереста. Това е „Църква“, там всичко дотолкова прилича на нещата в Църквата, че по външния им вид е невъзможно да различиш истинското от лъжливото. Латинството е представлявало нещо подобно, но твърде рано се е издало чрез различните свои ереси. А фарисейската църква всячески се старае да се опази дори от най-нищожния упрек в ерес. Наглед всичко е съвсем православно. И може да се случи циментът да се прилепне твърде силно към някои тухлички, някои членове на покорената от фарисеите Църква почти да не се приобщят към тяхната лукава закваска. Един ден тези тухлички навярно ще бъдат изтръгнати от фарисейската структура, ще оставят фарисеите и ще последват апостолите. Но за съжаление такива са твърде малко. Савловците са винаги изключение. Правилото са по-скоро обръщащите се от самаряните и от езичниците, от външните на Църквата люде въобще, и по-специално на фарисейската църква.

А докато все още има хора, които ще бъдат спасени по Божието милосърдие и заради тяхното незлобие, Господ видимо промисля за цялото Свое Тяло и за цялата архитектура, макар тя вече да се строи от съвсем други архитект, назоваван в известни кръгове „велик“.

В новозаветните времена църквата на фарисеите още не се е появявала на историческата сцена. Явно още не е дошло времето ù, тъй като тя следва да се появи след царската Константиновска епоха и завършващия я период на Вавилонския плен. Сега ние сме свидетели на даден етап от нейното построяване. Характерно е, че и след Вавилонския плен външна свобода се дава само относително, окупацията продължава, па била тя под формата и на римски протекторат — тъй или иначе, властта е в чужди ръце. Но тази власт е в успешно взаимно сътрудничество с църквата на фарисеите.

И тъй, сплавта на пастирите от нов тип с пасомите също от нов тип, вярващи в непогрешимостта на своите пастири без да ги проверяват по предишните поколения добри пастири — тя заема мястото не на някакво външноцърковно общество, а именно на Църквата, като се стреми към обединение с всички по-рано отделили се общества.

В зависимост от хода на това обединение е възможен и нов тип икуменизъм. Фарисейството обединява в себе си всички ереси при един формален отказ от техните заблуди. Еретиците могат да преразгледат някои спорни точки тук-таме в богословските си теории в полза на православните догмати, но не заради самата Истина, а заради изгодата от съединението си с църквата на фарисеите, която набира власт и авторитет сред тоя свят. Та нали и самите еретици сега не са ония, предишните — и те не ще отстояват своите ереси до смърт. И обединението ще стане. Формално — върху чисто православна основа и предания, — и догматите могат да остават неповредени. Всъщност основата за обединението ще бъде леденото равнодушие към тези паметници на миналото, към тези оръжия и брони, в които са живели и воювали нашите отци. А движещата сила за това обединение си остава желанието да обладаеш цялото Божие лозе.

Краят на старозаветната църква настъпил през епохата на фарисеите. Нямаме основания да предполагаме, че в новозаветните времена може да бъде другояче. Никакви пророци, дори и най-великият сред родените от жена, не биват приети, никакви знамения не служат за вразумяване, никакви пътища на Божия промисъл за избрания народ вече не действуват. Първия път се налагала НЕПОСРЕДСТВЕНАТА Божия намеса, за да бъде предадено лозето на нови работници, да бъде създаден нов Божий народ. Втория път вече няма от кого да се създаде друг нов Божий народ. Всички са били просветени, всички са горели от вяра и почти всички вече са изгаснали. Отново е нужна НЕПОСРЕДСТВЕНАТА намеса Божия, т.е. Второто Христово пришествие и завършекът на Историята.

Няма съмнение, че след като напълно се установи, фарисейската църква ще се самоувенчае от антихриста, но външно тя ще блести с всичката тържественост на своето лъжливо православие. В Божието лозе ще се установи нов идеален ред. Всеки добре ще работи на своето място, не ще има нито съботаж, нито грабителство, нито нехайство — безупречна организация. Въпросът е само в това — къде е Стопанинът? Но на Него вече са му казали: „Не идвай тук, стой си там горе, ние тук сами ще се оправим!“ И Той все още търпи такова отношение. <...>


© 2001—2005. Православна беседа. Части от четивата могат да се цитират при посочване на адреса на сайта (http://petkohinov.com/). Цялостното преиздаване на текстове в печатно тяло или в елекронен вид — само с писмено разрешение от редакцията. Абонамент за четива по електронната поща — вж. тук.