Тежината на словото

По случай 510-годишнината от отпечатването на първата славянска книга на Балканския полуостров в Цетина, 1494 г.


       През 1493 година в столицата на Черногорската държавица — Цетина, с технически средства, доставени вероятно от Венеция, е основана първата славянска кирилска печатница на Балканския полуостров. На следващата година там се ражда първата славянска книга, отпечатана на кирилица. Тази книга е Осмогласникът. Печатарят ù е йеромонах Макарий.
        В много отношения това забравено събитие е знаменателно. Преломно за книжовниците на Балканите, то отваря широк път пред славянското писмено слово тъкмо две години преди рухването на Черна гора под турския ятаган. Печатната книга на славяните отваря криле миг преди да я застигне ястребът-губител. В 1496 г. Цетинската печатница престава да съществува. По подобен начин загива Търновската книжовна школа, която разцъфтява за кратко тъкмо преди османското нашествие. Свещеното слово се ражда и Ирод бърза да го погуби преди да е хвърлило своите спасителни зърна всред нивата — душата човешка.
        Идещо да замени ръкописната книга, книгопечатането има предимството, че размножава словото много по-бързо и със значително по-малко грешки от ръкописите, каквито преписвачите от онова време неизбежно допущали. От самото му начало прозира и неговото предназначение: да свети. Първите отпечатани книги са свещените. Първите печатари у славяните са посветени на Бога люде. Началото е благословено, пред сеячите на слово белее широк друм.
        Но печатарството изменя едно важно отношение между писача и книгата — благоговейното, молитвеното преживяване на раждането и сеенето на словото. Огромният духовен труд по изписването и украсяването на една книга е заменено от механичния труд на буквослагателството. Променя се почти изцяло отношението към благословеното дело на словоиздаването: професионализмът заменя молитвеното предстоене, машината — живата човешка ръка. Словата спират да изтичат от сърцето и преминават в сръчните ръце на майстора печатар, който обаче работи повече рационално и механично, отколкото духовно и молитвено. Връзката на буквата със сърцето изтънява…
        Разбира се, чрез печатарската машина размножаването и разпространението на книгата значително се улеснява. Повишава се скоростта на книгопроизводството и оттогава насетне тази скорост непрекъснато расте. Разпространението на писменото слово е свързано до голяма степен и с владеенето на човешките умове. Това напълно са го разбирали изобретателите на книгопечатането. Ето защо, когато в 1550 г. цар Иван Василиевич помолил датския крал Христиан ІІІ да изпрати в Москва печатари, кралят изпратил само един такъв чак след две години — Ханс Месингхайм Бокбиндер, — и то с лутеранската Библия и две други книги, съдържащи лутеранското вероизповедание и с условието, че ако русите се съгласят да приемат това вероизповедание, тогава Ханс ще преведе на техен език и ще напечата в няколко хиляди екземпляра донесените от него книги. Ясно е, че новото изобретение е плод на духа на този свят. Светлината, която то е призвано да даде на човеците, в ръцете на силните в света ще се окаже тъмнина.
        Минават вековете. Печатници възникват и другаде: във Влашко, в Молдова, в Русия. Ширят се из поробените славянски земи свещените книги, носят на отрудената рая духовен хляб, духовна светлина, духовна свобода. Книгата се превръща в скъп и желан другар на отворилия душевните си очи българин. В глинения му прихлупен дом се отваря прозорец към небесата Божии.
        Но Ирод и тук не закъснява. Никъде другаде славянската книга и просвета не са тъй преследвани, както в Българско. Поставило си за цел да претопи българите, гръцкото духовенство изгаря и унищожава куп ценни старинни български книги, сред които и богослужебни! И лишено от словесния си хляб, българското население линее от духовен глад и жажда. Руски пътешественици със сълзи на негодувание описват печалното положение, до което народът ни е бил докаран:
        “От името на гражданите те [чорбаджиите] ни помолиха да им изнесем църковна служба на славянски език. Утре, 12 декември, е патронният празник на църквата им в чест на св. Спиридон. Ние им обещахме.
        Боже мой! Този народ, от който сме взели църковнославянските книги, който ни е научил да четем и пишем на славянски, този народ сега ни моли да четем службата на славянски език — те ни молят да ги ощастливим да чуят славянски звуци в своята църква… Иска ти се да извиниш, да оправдаеш тези, които са ги довели до такова състояние, че да са щастливи, ако чуят родни звуци в църквата, и да молят за това пришълците. Но как да ги оправдаеш? … На 12 декември в 5 часа сутринта тръгнахме за църквата, като носехме със себе си богослужебните книги, които имахме: Библията и пълен молитвеник. Пристигнахме в църквата — крясък, шум, такава врява, че нищо не се чува! Ние си пробиваме път до клироса. „Русите, русите!“ — се разнесе из целия храм и в църквата настъпи тишина. Ето г-н Р. започва да чете Шестопсалмието, като се старае да произнася всяка дума ясно и високо. Всички са се приближили напред, за да слушат това, което се чете. Трябваше с очите си да видя техния възторг, тяхната радост, вниманието им, когато чуха богослужение на родния си език, за да разбера какво впечатление им направиха неговите звуци, нечувани от тях преди в църквата! Струваше ми се, че те поглъщаха всяка славянска дума, не откъсваха очите си от нас — слушаха и плачеха от мъка, че нямат славянско богослужение, и от радост, че сега го слушат.” (Егор Петрович Южаков. Един месец в България. 1859 г.)
        Обаче верни и истинни се оказват Божиите думи, които напълно се отнасят към нашето минало: “Той те смиряваше, мъчеше те с глад и те хранеше с мана, която ти не знаеше, не знаеха и твоите бащи, за да ти покаже, че човек не само с хляб живее, но човек живее с всяко (слово), което излиза из устата на Господа” (Втор. 8:3). И ето, настъпва външната свобода, изчезва гладът за небесно слово и “просветените” нови поколения отхвърлят манната, прехранила дедите ни в пустинята на робството. Вместо нея идват нивга ненасищащите думи човешки.
        Книгопечатането е навлязло в своята зрялост. Гордостта човешка също прогресира. Нови и нови постижения бележат нейния напредък. Изчезват вече овехтелите думи, не е нужна старината на замогналите се в суетата човеци. И цената на словото пада рязко. Вече няма кой да обмисля дълго, преди да потопи перо в мастилницата; няма кой да трепери, преди да допре писеца о скъпия пергамент; няма кой да бди край свещта до предутринни зари, търпеливо рисувайки Божиите слова; няма кой да се бои от Съдията, пред Когото ще бъде претеглено всяко човешко слово. “Дума дупка не прави” измества “Казана дума — хвърлен камък”.
        Но каква е тежината на словото? Каква е същинската му цена? “Чрез словото се държи в сила и съюз целият човешки род — говори златоустият руски светител Инокентий (архиепископ Херсонски и Таврически) — то е проводникът на нашите взаимни мисли, чувства, нужди, радости и тъги… Чрез словото у нас тайнствено се съединяват миналото с настоящето и настоящето с бъдещето; чрез него влизат в тясно общение ония, които никога не са се виждали. Отнеми от човеците словото и всичко в човешкия свят ще спре. Всяко слово, излязло от устата, вече никога не ще се върне в нея — не, то ще поеме своя път по умове и устни, по години и векове, ще породи несметно множество мисли и чувства, действия и постъпки, ще порасне и ще стане огромно дърво, отрупано с всякакви плодове според рода и вида си, и ще се срещне с теб, неговия създател, на Страшния съд”.
        Ако устното слово пребъдва, по думите на руския светител, довека и се разраства като дърво в душите на поколения след нас — чрез нашите деца — то колко повече тежи писменото слово, ставащо достояние на историята миг след като бъде написано. Ако устното слово е излетяла птица, то писменото е хвърлено в нива зърно. И словото не може да бъде унищожено, защото неговата родителка, душата, е безсмъртна. Словото непременно дава плод и сеещият го е длъжен да знае това.
        Днес книгопечатането е почти изместено от електронното издаване на текстове в световната компютърна мрежа (Интернет). Такъв е закономерният край на извървения път към все по-лесно и по-достъпно писмено слово, към все по-скоростно книгоиздаване. Но лекотата, с която човек може да запише мислите си и да ги “хвърли” в Интернет намалиха цената на словото неимоверно много. Свободният достъп до новото “писмено слово” практически на всеки донейде грамотен писач свали много от полезните за обществото ограничения върху правото да печаташ мислите си. Сега дори най-извратеният човек може да пише “на всеослушание” най-извратените си мисли. Рязко спадна отговорността на човека към словото. Небрежното отношение към него стана един от белезите на “електронното книгоиздателство”.
        Векове наред човекът се е опитвал да увековечи словото си. Било поради великата гордост на ума си, било поради насъщната нужда да предаде опита си на следващите поколения, било поради естествената необходимост да продължи историческата памет на рода си, човек е писал и чертал върху нетрайните листове своите преходни думи. Попитай обаче хартията и мастилото за тежината им и те ще ти отвърнат: “ние сме временни — горим, изсъхваме, бледнеем, преобръщаме се в прах”. За електронното “книгопечатане” няма защо да говорим — то е писане с пръст върху вода. Неговите нули и единици превръщат самото му ефимерно съществуване в настоящето в чиста възможност в бъдещето. Къде тогава да запишем словото?
        Света Мария Египетска не е познавала свещените слова на Божественото Писание, а словото е достигнало до нея в пустинята. Ето, Светият Дух пише словото, единствено достойно за записване върху скрижалите на душата човешка — вечнопис на вечното Слово върху безсмъртни листове. Всички знания, всички плодове на земнородната, ядящата прах (Бит. 3:14) човешка мисъл отиват към последния си ден, в който истинското Слово ще съди света. Нужно е да чистим пергамента на сърцето си, та в оня страшен ден Словото на Отца да намери там достойно място за вечната светозарна възхвала на Пребожествената Троица.

Текстът е взет от Православен църковен календар 2004, издание на Българската Старостилна Православна Църква, стр. 56–63. Горе страница от Цетинския октоих от 1494 г.

Съдържание


© 2001—2005. Православна беседа. Части от четивата могат да се цитират при посочване на адреса на сайта (http://petkohinov.com/). Цялостното преиздаване на текстове в печатно тяло или в елекронен вид — само с писмено разрешение от редакцията. Абонамент за четива по електронната поща — вж. тук.