Българско народознание и превод (3)

Българската неповторимост. Кое дава глас на българското слово в душата на детето; българските мириси; българските цветове; българските звуци и българската духовна култура (като вътрешно нравствено знание). Придобиване на български езиков и културен усет — измерения на опита.

Скъпи приятели!

За мен това е една от най-вълнуващите беседи — тук ще споделя някои неща, които може би ще ви се сторят необичайни, дори чудати, но те са плод на личните ми наблюдения върху българския език и някои други езици в продължение на повече от двадесет години.

За главна опора на тази беседа избрах ключовата дума «неповторимост». Тя е противоположна по смисъл на всичко, което стандартното обучение по коя да е училищна или университетска дисциплина ни внушава. Образованието е вид повторяемост, повече обобщаваща, по-малко разклоняваща разбиранията ни за определени области на знанието. Онова, което прави образованието състоятелно, е областта, лежаща отвъд него — откривателството. Това са новите земи, където умеят да проникнат само хора като Колумб, смятани от съвременниците си било за авантюристи, било за луди глави, било дори за клинични случаи на непоправима романтичност. За да станете такива луди глави, е нужно да правите две неща: четете и мислете. Тази кратка рецепта преодолява двата главни човешки недостатъка, които препречват пътя на откриването на нови светове: мързелът и навикът да приемаш наготово чуждите мисли.

И така, какво разбирам под българска неповторимост и каква е нейната връзка с най-важното за чуждестранния българист дело — придобиването на български езиков и културен усет?

Най-българските носители на българската неповторимост започват своето пътешествие в живия свят на словото несъзнателно. Своите най-големи словесни богатства те събират в най-ранно детство, а когато дойде времето да събират такива богатства и съзнателно, тогава те откриват, че там, в прекрасните далнини на детството този процес вече до голяма степен е приключил. Ако тръгнете по пътя на който и да е голям български писател отзад напред, тоест все по-назад, към все по-ранното му детство, ще откриете в крайна сметка две общи качества: отделен, неповторим опит и общ, почти еднакъв път на придобиването му. Всеки може да стори това с любимия си писател. Моят любим писател е Тодор Г. Влайков и моето най-голямо щастие в тая ми любов е това, че преди да си отиде от света, този велик български словесник ни оставя най-хубавата си творба — трилогията «Преживяното», която довършва почти под сянката на доближаващата го смърт. Винаги, когато си спомня как е написана тази книга, ме пролазват тръпки на удивление и възхита. Представете си как старият дядо Влайков, почти ослепял, е седнал или полегнал на одъра си и диктува на дъщеря си Радка, как после тя с прочувствен глас му препрочита записаното, а той ѝ казва какво и где да промени! Силата на писателя е именно в това вътрешно слово, което няма нужда дори от писалка, а още по-малко от компютър и електричество, за да го накара да зазвучи плътно и трогателно. Истинският писател е музикант на словесността. Препоръчвам всекиму от вас тази книга, защото мисля, че тя е ако не най-българската, то една от най-българските книги в родната ми литература.

Тодор Влайков не просто пише, той разказва книгата си на дъщеря си. «Преживяното» е образ на това как самият човешки живот пише книгите ни чрез думите, които ни е дал от самите народни недра. Съществува едно неделимо измерение на българската словесност, чиято най-сполучлива илюстрация е именно тази книга. Същевременно, това е може би една от най-трудните за превод наши книги. Затова именно нея избрах, за да обясня как да открием българската неповторимост, за да я изповядаме било чрез превод, било чрез интерпретация.

Едничкият общ знаменател на писателския опит, това е сходството в пътя, по който всяко българско дете придобива своята неповторимост. Опитният читател може да я открие във всяко едно произведение, защото нейният извор е в детството, а всяко детство има определена география — телесна и духовна, — и носи опита на предходните поколения както в словесно, така и в светогледно отношение. Измеренията на една книга са винаги повече от текстуални: всяка книга е поне в някаква степен въплъщение на своя автор и неговото детство. Ако обикнете даден автор, най-добрият начин да се доберете до тайната на неговата неповторимост, е да проникнете в тайната на родния му край и в тайната на детството му.

Да поставим следния въпрос:

■ Кое дава глас на българското слово в душата на едно българско дете?

Въпросът е толкова лингвистичен, колкото и психологичен. Детето влиза в света на словото посредством слушането. Предполагам знаете какво значение днешната медицинска наука придава на слуха, който предначертава умственото развитие на детето още от майчина утроба. Тук ще отворя една скоба — не просто на слуховите впечатления, които детето придобива преди да се роди, но от слушането на словото. Особено на поетичното слово — говоря за истинската, класическата поезия — в която ритъмът на словото разговаря с ритъма на детското сърце. Дълбоко съм уверен, че най-българските ни поети и писатели са слушали още в майчината си утроба български народни песни и приказки. Ритмуваното слово притежава особено голяма моделираща сила — именно в него можете да дирите корените на българската неповторимост. Ако ранното детство на днешните българчета бе изпълнено именно с народни песни и приказки (изключвам перверзната им съвременна интерпретация, говоря единствено за автентичните народни произведения, събрани вече като хербарии в многотомни, покрити с прах сборници) — то днешната ни литература щеше да се радва на нови Ботевци, Вазовци, Дебеляновци и Яворовци. Но за народните песни и огромното им значение за българската словесност ще говорим другаде.

И тъй, гласът на българското слово е първото, което детската душа поема. Родният диалект е първото словесно богатство, което образува в детската душа самосъзнание, езиков усет и мисловни умения.

Нека наблегна на думата «диалект». Имаше времена, има ги и днес, когато на диалекта се гледаше с надзорническо високомерие, когато разпръснатото из разните български диалекти словесно богатство на родината ми бе усърдно ограбвано, ограничавано и разорявано до почти пълно изчезване днес, защото литературният език и произношение бяха издигнати в ранг на норма. Диалектът всъщност е основа на книжовния език по същия начин, по който писменият език се корени в устния. Не съществува неправилен диалект — всеки диалект е естествена рожба на география, условия и времена и като такъв той има пълното право не само да съществува в рамките на дадена национална литература, но даже да бъде основа на инвариантен, на инакъв книжовен език. Наличието на живи диалекти е свидетелство за наличие на живи творчески сили в националния език. В България бяхме свидетели на едно дългогодишно хербаризиране на диалектите — описвахме ги като колекционери и после ги поставяхме в книгите си като за изложение на една изчезваща, днес вече изчезнала народна култура. Социалният фактор на урбанизацията и миграцията не е за пренебрегване — той създаде поток от млади хора от селата към градовете още в  първата половина на ХХ век. Днес процесът е почти приключил и българските диалекти, също като българските села, умират «бездомни, безнадеждни и унили». Този процес свидетелствува за едно: селото и селската общност са живите клетки на националния език и една държава, която иска да бъде жилава и да устоява на историческите превратности, е длъжна да закриля селата, селското си население и, вследствие на това, селските си култури.

Аз имах щастието да изживея детството си в нежното гнездо на една забележителна (простете ми тая нескромност) българска културна среда от градско-селски тип. Връщайки се назад към личния си словесен опит, сега аз откривам колко много съм получил от нея и най-вече от своите прародители, баба и дядо. Едно важно наблюдение: изследвайте детството на нашите първи съвременни писатели и не пропускайте да забележите колцина от техните първи дарители на слово са били люде образовани и начетени. Малко, много малко. Забележете и друго — колко огромно влияние е оказала на словото на тези големи писатели не мъжката, а женската половина на семейството. Възпитатели на най-българските писатели в ранно детство са били техните майки, баби, по-големи сестри (както това е красноречиво описано в «Преживяното» от дядо Влайков). Жените, тези най-нежни възпитателки на словото, са в основата и на китайската литература. Ако в литературата съществува подчертан пиетет към майката, можете да бъдете уверени, че поне отчасти той се корени именно във факта, че майката е дарителка на първите детски слова. За пример няма да ходя далеч — вземете Лин Ютан и вижте колко от сърдечните му размисли и книги са посветени именно на китайската жена. Жената, родителка на Словото е свещен образ от библейска величина.

С благодарност си спомням за баба, от която за пръв път в живота си съм слушал стихове на Ботев, Вазов и други велики български творци. Вечер тя ме е приспивала, напявайки Ботевото «О, майко моя, родино мила!» Чела ми е детски стихове на Петко Славейков, който е живял по нашия край. Ботевите «Хайдути» са ме извисявали с омаята на един неподражаем по вътрешното си сърцебиене български език. И така, българската неповторимост започва именно със слушането на едно неповторимо, диалектно слово. И най-големият грях срещу тая неповторимост е осмиването ѝ чрез присмеха над диалектите.

Преминавам към нещо също толкова важно за неповторимостта, колкото и словото. Миризмите, мирисите, уханията, даже зловонията. Не можете да си представите колко много този своеобразен «език на обонянието» говори на детето, колко силно влияе и изгражда детската душевност. Мисля, че на ролята на обонянието в оформянето на дадена писателска неповторимост може да се посвети отделен научен труд. Детето притежава чудната дарба да вижда света около себе си чрез всичките си сетива. Обонянието заедно с вкуса са свързани с глада и засищането. Ето защо те са особено влиятелни в началото на всеки човешки живот. Моля да ми простите, но ще си позволя да нарека мирисите — диалект на обонянието. Говор, единствен по рода си не просто за всеки отделен град и село, но даже за всеки отделен дом. Неслучайно готварското изкуство на Китай е достойна част от неговата древна култура, неслучайно Лин Ютан му посвещава в забележителната си книга за китайците отделна глава. Детето улавя всеки мирис и го превръща в свой уникален опит на родния дом, родния край и в последствие — на родината. Обикновено писателите и поетите са особено чувствителни като деца. Те усещат всички мириси: мирисите на цветята (ето ви географската неповторимост на едно място, изразена в букет от цветя), мирисите на дъжда, на камъните след дъжда, на буболечките, на мебелите — особено ако са от истинско дърво! — на стария, запуснат таван, от който по-късно ще се роди не една невероятна история; децата попиват уханията на целия свят около тях. Чрез сетивата си те превръщат мъничкия роден кът в безкрайна, неописуема вселена. Спомням си колко огромна ми се струваше малката днес детска градина от другата страна на нашата улица. А улицата на детството пък си беше река, по-обширна и от Хуанхъ, защото баба не ми позволяваше да се отдалечавам чак до източния ѝ край.

■ Ограниченията на детския опит всъщност създават безкрайността на детските възприятия за света.

Преминавам към следващата черта на българската неповторимост: цветовете на детството. Тук имаме повече възприятия, отколкото думи да ги опишем. Вгледайте се в детските рисунки и те ще ви покажат колко безпримерни в неповторимостта си са детските очи, когато разгадават този пъстър свят. Едно от най-големите поражения, които индустриалният свят нанася на този вид неповторимост, е отнемането на изработката на дрехи от ръцете на нашите баби и майки и предаването им в ръцете на роботите. Ще споделя следната случка. Моята баба обичаше да плете дрехи на мен и сестричката ми. Тя изобщо не търпеше да стои без работа и плетенето бе за нея почивка. Пък и как плетеше! Случвало ми се е на улицата да ме спират разни възрастни жени, за да разглеждат бабината плетка. И всеки път, щом ме попитат кой ми я е плел тази дреха, аз гордо отговарях: моята баба! Ето тези плетки, сътворени от изкусните и добри ръце на жената в семейството, са вдъхновители на една своеобразна, вече изчезваща българска неповторимост. Техните образи, плетеници, орнаменти, са нишка от неповторимостта на детството, която по-късно по неподозиран за нас път се «вдява» и в нашите думи, и в начина ни на възприемане на красивото в тоя свят. Индустриалният свят уби тази красота. И само нея ли?

За обедняването на българското слово аз виждам пряка вина у тоталитарните икономически закони, които приковаха върху смъртен кръст умовете на българските деца чрез разните електронни игри, филми и видеоразвлечения. Чуждата култура бавно, но сигурно убива българската неповторимост. И много малко хора днес разбират, че «обогатяването» отвън води неминуемо до обедняване отвътре. Ако позволим тази вътрешна бедност да извърви пътя си докрай, ние ще издъхнем като народ в плачевна словесна нищета! Ето защо аз поставям темата за българската неповторимост на най-важното място във всеки курс по българистика у нас или по света. Но неповторимостта не като хербарийна ценност на едно отдалечено от българския живот племе, а като жив смисъл, който ни гори отвътре, който ни кара да страдаме и плачем, да се стремим към своя смисъл повече от всичко на света. Убеден съм, че имаме вътрешните сили да го постигнем. Можем да спрем времето и да обърнем хода на историята, както сме го правили в миналото. Българските деца са умни, даровити и заслужават нашите всеотдайни грижи.

Преминавам към българските звуци. Отново — пред нас е цяла вселена от невъплътима в слово неповторимост. В звуците на българското село има цяла поетична симфония, от която не един даровит български словесник е извайвал неподражаеми творби. Неповторимостта тук има качествата на всяко детско сърце, туптящо от неспокойно любознание. Дълбоко в себе си пазя спомена за слънчево утро, което заедно лъчите си, преливащи от вяра в настъпващия ден, ме е обливало неведнъж с песен на гугутки. В душата ми тези гугутки винаги са говорели и ще говорят един-единствен език — родния севлиевски диалект. Повярвайте ми, скъпи приятели, в детството всичко — всяка птица, всяка мъничка тревица, белоснежен облак или малка като буквица дъждовна капка — всички те говорят на родния език на детството. И техните думи дават сила на езика ни за цял живот.

Българският език е неподозирано музикален. Особено старинният ни език. А за старобългарския да не говоря — той е «баховски език сред славянските езици»! Съвременната ни поезия е наследила от него свободата на словореда. Разбира се, преминаването му от синтетичност към аналитичност е сковало тази свобода, която все още се среща в запазилите своята падежност славянски езици, но тази промяна не е трудно да се обясни с вековното влияние на неславянски езици върху него, особено на друг непадежен език, на аглутинативния турски език, който до такава степен се е намесил в словесната вселена на балканските народи, че е направил и друг един неславянски език — румънския, да «аглутинира» определителния си член, единствен сред романските езици, който по това много прилича на българския.

Падежността е едно чудно свойство, при което думите в изреченията си подават ръка една на друга, без да зависят толкова от предлозите, за да покажат отношенията помежду си. Бих искал да използвам няколко сравнения, за да разберете колко огромна е спояващата сила на падежността. Когато попитали Моцарт, още дете, как успява да напише такива чудни музикални произведения, той отговорил: «Много просто — събирам звуци, които се обичат.» Същото правят и поетите и писателите: събират думи, които се обичат. Когато думите се съберат — в падежните езици те се хващат плътно ръка за ръка; в безпадежните те се хващат рехаво, чрез чужди тела — най-често предлози, които колкото ги събират, толкова ги и разделят. Или можем да кажем, че чрез падежите думите се целуват истински, а безпадежността ги кара да се целуват не уста в уста, а през стъклото на предлозите. Благодарение на падежите дори отдалечени една от друга в изречението, думите показват взаимната си любов чрез съответните изменения в окончанията си — представете си хоро, на което в самите краища са се хванали двама влюбени; те са далече по разстояние, но грейналите им като божури лица издават близостта им по любов. В старобългарския език между такива свързани падежно думи протича енергията на свързаността. Вземете следната фраза: «Любовта на човека, който пише, към думите». На старобългарски това ще звучи примерно: «любы чловѣка иже пишетъ къ словесемъ». Падежното окончание «-а» завинаги свързва в тази фраза думите «човек» и «любов» и дори когато ги раздалечим, те си остават свързани: «чловѣка иже пишетъ къ словесемъ любы». Забележете колко далече са физически «човек» и «любов» сега. Но смисловата връзка помежду им, запечатана в промяната на окончанието, остава непокътната. Нека сега направим същото с израза на съвременен български език, буквално: «на човека, който пише, към думите любовта» — това е огледален образ на старобългарската фраза. Това казва всичко.

Бих искал да завърша тази беседа с няколко скромни съвета за това как да развивате своя български езиков усет: в зависимост от посоката на развитие, която сте си избрали, използвайте две основни качества на човешкия ум — удивителната му способност да придобива абстрактни знания и умения от количеството натрупан опит. Тази препоръка закодирах, в началото на днешната беседа, в думата «четете», която е равносилна и на «слушайте». Не казах гледайте. Не, филмите няма да ви дадат особен усет към българската неповторимост, те могат само да я утвърдят, когато вече сте я придобили, или — както най-често става, — да ви разсеят и отдалечат от нея. Слушайте книги, които други четат за вас, слушайте хубава българска реч (каквато, уви, днес все по-рядко се чува в общественото всекидневие на България) и най-вече, четете отбрани произведения на български автори, доказали качествата на българската си неповторимост. Това означава труд, много труд, но в Псалтира, любима книга на някогашните българи, има един стих: «Се трудъ ѥсть прѣдъ мноѭ доньдеже внидѫ во свѧтило Божие», ако парафразирам това по-волно — «докато вляза в светилището на знанията, ми предстои много труд». Втората ми препоръка е: мислете. Всичко, което тук съм написал за вас, е плод на собствените ми мисли върху преживян собствен и прочетен чужд опит. Най-красивата способност на човека е да мисли. От сърце ви пожелавам тази красота да увенчае целия ви живот!

Към Беседа втора ‖ Към Беседа четвърта