Българско народознание и превод (1)
Отправни точки
1
Мой приятел, по повод на използван от мен израз — «превод на китайската култура», — ми направи забележка, че «културата не се превежда». Нашето общо призвание не е само по себе си българска или китайска «филология», разглеждана като «езикознание», «история», «културознание», «философия», «география» и други страни на българистиката и китаистиката, но нещо, което обхваща всичко това и едва след това обхващане, след тази духовна прегръдка, се разделя на дялове, въпроси и подробности. Бих онагледил мисълта си с образа на едно дърво, което винаги, докато е живо, е свързано с корените си и смуче земен сок чрез тях. По същия начин и един народ, докато е жив, живее благодарение на своята коренна система и, ако щете, именно тази коренна система е начало на нашата българска или китайска наука. Нека (не) на шега го наречем
■ коренознание
Винаги съм твърдял, че филологията е точна наука, макар по научна логика да я причисляват към областта на хуманитарните науки. Точна е с това, че словото силно е дотолкова, доколкото е подобно на резеца на скалпел. В последните си, най-миниатюрни измерения, словото не допуска боравене с двусмислици и игри на думи. И точно в този смисъл приятелският укор, че «не се превежда културата, а нейната словесност» е прав. Но той греши в другия смисъл, който влагаме в нашата наука — филологията като словолюбие, безкрайно като философията. В този смисъл преводачът е преди всичко човек именно на културата. В този смисъл и ние, филолозите, влюбените в словото хора, като преводачи изразяваме не просто премислени от един в друг език слова, а преливаме слова между две култури. С тези слова обаче ние преливаме много повече от език, смисъл и мислене — ние преливаме духовна кръв между два народа и това наше призвание е много по-широко, отколкото фактическото му назоваване предрича. Ние сме призвани да превеждаме именно духовност, да превеждаме култура. Но културата е обозрима и описуема в такава степен, в каквато тя се побира в самите нас. Затова всеки изследовател на един народ и неговите език и култура е призван да бъде вместилище на тази култура. А призванието на преводача между две култури е още по-главозамайващо — той трябва да стане вместилище на две култури, понякога толкова различни, колкото са различни китайската и българската култура. Затова, за да се избегне отчаянието, разочарованието и следващото ги безразличие, ние трябва да се връщаме към онези неща, които свързват нашите две култури. Към изворите. Към корените. Към традицията. Към коренознанието.
Всяко народознание започва именно с коренознание. И е длъжно непрекъснато да се връща към него.
Поради тази причина реших да озаглавя беседите си с вас, мили приятели от скъпия ми китайски народ, «Българско народознание и превод».
Знанието е подобно на заченато в майчината утроба дете. То отначало расте, развива се и крепне, скрито от човешките очи. Ако то поиска да се покаже на белия свят преждевременно, с това то рискува самото си съществуване. В нашата наука ние също така растем, разширяваме се и колкото повече се разширяваме, толкова повече усещаме болката, предшествуваща рождението. Така се ражда всеки наш словесен труд, словесен плод, всяка наша статия, преведен текст, всяка наша книга. Словото е дете на ума ни. Ние искаме децата ни да приличат на нас. Нещо повече — ние искаме децата ни да са красиви. Вашите години тук, в този университет и специалност, са точно такава една подготовка за раждането на вашето дете — на вашето слово. И вие сте длъжни да се грижите за него също както добрата майка се грижи за своето дете. Да, в буквалния смисъл на сравнението ми.
2
Желаейки да подчертая неделимостта на познанието, което се стремите да придобиете, нарекох вашата, тоест нашата наука — българознание. Българско народознание. Никога досега историята не ни е дала пример за съвместно, обществено съществуване, отделимо от езика. Народът е народ тогава, когато говори общ език. Мъдрият старобългарски език е използвал една и съща дума за «народ» и за «език» — ѩзыкъ. Следващата неминуема стъпка да съществува народ, пребъдващ през вековете, това е — писменият език. Тези две крила — живият и променлив народен език и писменият и пребъдващ език на книгите — пренасят един народ през вековете здрав и жизнен. Когато един народ се разболее, първите признаци на неговата духовна болест си проличават именно върху говоримия и писмения му език. Причината е проста — всяко взаимодействие между хората в едно общество започва, преминава през и завършва чрез езика. Езикът — словото — пронизва всяко измерение на всяко разумно човешко общество. Нещо повече, езикът е оная духовна сила, чрез която душите и сърцата на хората се докосват помежду си. Езикът има силата да лекува, да ранява, дори да убива. Езиците боледуват и умират тогава, когато боледуват духовно и умират духовно човешките общества. Вгледайте се в историята и ще видите, че това е необорима истина.
Всичко това ни дава основание да твърдим, че филологията, науката за езика, словесността и нейните производни, е най-важната за обществото наука. Едно физически болно общество, в което живее здрав дух и разум, все още има надежда да оцелее. Едно духовно болно общество, в което духът линее, гние и се разлага — дори да е физически здраво и жизнено, — е обречено. То или се връща към първобитни форми на съществуване, при които книгите и знанията са ненужни и човешките отношения се свеждат до инстинкти: власт, богатство и наслаждения — или след духовната му болест идва и физическо бедствие: природни катаклизми, разложение на отношенията между хората, разпад на обществото и гибел.
Затова твърдя, че словото и словесните науки са солта, която е нужна на всяко общество, за да оцелее то в историята и да пребъде цар — цар над човекоподобните маймуни, изгубили дара-слово. Мисля, че в своята историческа заря българското общество се е родило именно като такова. Днес тези искрици проблясват все по-далечни и незабележими, но въпреки всичко ги има. Китайското общество, от друга страна, винаги ме е удивявало именно с високото си съзнание за слово и словесност. Те са причината да обичам Китай и китайския народ и винаги да ги соча за пример на историческо трезвомислие, практическа мъдрост и несломимост и от най-трудните обстоятелства.
Вашата и моята мисия в този кратък живот е да бъдем хора на словото, които се грижат за различни клони и клонки на огромното дърво, наречено народознание. Това дърво е, преди всичко, нещо цяло, защото само целите неща са живи — започнем ли да ги кършим, да ги режем на клони и чупим на сегменти, уж за да ги познаем чрез дисекция, ние убиваме живота в тях. Убеден съм, че нашата наука се нуждае именно от такова цялостно проникване и цялостно разглеждане на живото тяло и дух на нашите два народа. Разбира се, от корена на историята до най-далечните от него клони на действителността пътят е дълъг, но досегът с тази жива тъкан, с това живо познание, трябва да е по-силен от абстрактните заключения на науката. Нашият път започва като наблюдатели, като преоткриватели на зададени вече знания от миналото.
3
И така, позволете ми да отделя известно внимание на корените на българознанието. Преди всичко, това са славянските корени на старобългарския език. Ще говоря именно за старобългарски език, поради безогледната политизация на въпроса за произхода и естеството на съвременния български — теза, създадена конюнктурно и без оглед на историческите дадености от публицистичната среда, в която тези спорове обикновено протичат.
Преди месеци ми попадна статия, пропита с нетърпимост към славянските народи и култури. Тя извеждаше етимологията на самия етноним (народозвание) «славяни» от sclavus, роб. Сиреч, робски племена, недостойни за собствено народознание. Не знам чии роби са били славяните тъй нашироко, та да са заслужили подобно име, но знам, че на старобългарски думата се изписва: словѣне — вземете думите на Черноризец Храбър, «прѣждѣ ѹбо словѣне не имѣахѫ кънигъ…» (Преди славяните нямаха книги…). На полушега изведох от тук нова етимология на нашето народозвание — словяне, сиреч хора на Словото, Иже бѣ въ началѣ. Предполагам знаете, че «Искони бѣ Слово…» («В началото бе Словото») са първите думи на българското книжовно слово, първите записани на наш, роден старобългарски език думи — така начева Евангелието според Иоана. Езикът на тези първи словянски слова е именно старобългарският. Именно тези думи са краеъгълен камък на българската филология, на българското Слово-любие. «Историята на нашето българско народностно самосъзнание, на българския славянски ум, започва със словото. И то словото, потопено в светлия облак на Богопознанието и покръстено в пречистите води на обновата на ума.» (Хинов, Ризница…) Темата за метафизиката на старобългарското слово и на словото въобще е отделна — нея ще засегна, когато говоря за българската философия на живота.
■ Кои са най-характерните особености на старобългарския език?
Както знаете, първоначалните форми на книжовния ни език се коренят в солунския български диалект. «Тъй като с веществени писмени данни за който и да било друг славянски език преди втората половина на IX в. науката не разполага, Кирило-Методиевият старобългарски език е най-старият славянски литературен език, засвидетелстван документално. Като славянски език от една толкова древна епоха той се отличава с голяма архаичност на своя граматичен строеж. Той е стоял все още доста близо до праславянския език, от който чрез продължителна и непрекъсната диференциация са се образували всички съвременни славянски езици. С тези си качества старобългарският език има неоценимо значение за проучване историята на славянските езици.» (Мирчев, Старобългарски език… §2)
Така наречените древни езици имат някои общи особености — между другото, тук включвам и старокитайския език, който, макар и от съвсем различно езиково семейство, до голяма степен се вписва в типологичните очертания на древното слово. Един руски словолюбец, сравнявайки древните и съвременните езици, твърди, че древните езици по-добре въплъщават съзерцанието, докато съвременните имат разсъдъчно-описателен характер. «В съвременните езици мисълта сякаш се плъзга по повърхността на предметите, докато в древните тя прониква дълбоко в същината им. Съвременните езици описват предметите аналитично, докато древните се стремят да покажат същността на предмета и неговите свойства. Древните езици въздействат върху по-дълбоки пластове на съзнанието и пробуждат гносиса на човешкото сърце.» (Вж. Карелин)
Някои съвременни автори потвърждават загадъчната връзка между старинното слово и здравето на душата:
«Заниманията със (старинен) славянски език на деца, изоставащи в своето развитие, доведоха до поразителни резултати — пише А. Евдокимов, — децата бързо овладяват навици за правилно говорене, а впоследствие изпреварват и своите връстници. Още С. А. Рачински отбелязваше, че ‘при изучаването на църковнославянски език изчезват заекването и нервно-психическият стрес. Освен това, при ранно обучение по старинен славянски език у децата се формира дълбоко, духовно-ориентирано мислене, стремящо се към цялостност и непротиворечия на получаваните знания, към активно търсене на истината; произтича усвояване на мотиви за достойно, честно и красиво поведение.’»
За изучаващия българистика обаче по-важна е връзката между думите и историческата приемственост на смисъла им. С нея се занимава науката етимология, но за един преводач на български книги, дори за един задълбочен и мислещ читател, знанието на коренните значения на българските думи е от изключително важно значение. Затова аз бих разширил областта на българиста именно към корените на българознанието и бих включил етимологията като дисциплина на ума в самата същност на българското словознание. В една от следващите беседи, където говоря за пътищата за придобиване на езикова интуиция (предусет, словесна прозорливост), ще се спра подробно на тезата за вечната вълнà, която идва от дълбокото море на старобългарския и се разплисква и храни с влага и живот бреговете на съвременното българско слово.
4
И така, първоначалната и най-важна отправна точки за навлизане, обгръщане и усвояване на българската словесност и култура, това е пътят на българското слово — старобългарският език и култура, техните паметници и най-вече — техният светоглед и продълженията му в българската история, които бих си позволил да назова най-общо: българската философия на живота (или, култура на живота; да не се бърка с „житейска философия“, понятие, което се е спуснало твърде ниско в битовите измерения на българското живеене).
Неслучайно българското възраждане започва с литературно произведение, чиито първи редове са възхвала на българското слово и самосъзнание, а чието съдържание е по същество едно връщане към българското «Искони» (първото преведено на старобългарски език слово.) В българската история това Возвращение ще се повтаря многократно. Вие знаете добре какво е това «търсене на корените», този стремеж към възстановяване на старинното светоусещане и смисъл на живота.
За разлика от други цивилизации и народи, българите имаме ясно начало на словесността, на литературата си. Българското «Искони» е неразривно свързано с християнската ни православна вяра, която и до днес — въпреки вековното ѝ разводняване от всевъзможни суеверия, ереси и философии, особено през последния век и половина, — остава достатъчно силна напитка за засищане на българския дух.
В известен, книголюбив смисъл, българите са «първите словяне» на света. Този факт се е изтъквал и се изтъква от мнозина видни слависти. Още самото начало на книжовния ни път е обляно от светлината на най-възвишеното слово, което светът някога е познавал. «Свѣтъ разума», словото, което и до днес остава най-чистото и недосегаемо от тление и преходност. В това има нещо знаково. Защото именно безсмъртието на словото на шепа рибари и учениците им бе това, което вля нов живот в умиращата някога римска империя и роди от нея една от най-словесните цивилизации в Европа — Византийската.
■ Историческият девети век е всъщност българският първи век.
Българската цивилизация е славянската рожба на византийската. «Раждането на българския народ от разпокъсаните славянски племена и прабългарите е процес, чието начало е свещеният купел на Кръщението. Рожденият ден на българското слово е тъкмо тоя ‘ден’ от век и повече време, когато от вода и Дух се ражда народ.» Тук е скрит ключът към разбирането на българската словесност и култура. За това ще говорим в следващата беседа.
Към началото ║ Към Беседа втора
