Печални напеви

След известно колебание, реших се да пусна на свобода тези стихове. Някому те ще се сторят горки, другиму — безотговорно трагични, третиму — безсмислено емоционални, а на четвърти — заредени с песимизъм: в поезията всеки дири своето си и жалко е, когато върху едно стихотворение има единодушни погледи. Истинската поезия винаги носи чувства: независимо вълнува ли или успокоява, сродява ли душите или ги изгонва една от друга. Мисля, че поезията трябва да може да се изпее, за да бъде поезия. Защото тя е словомузика. А тези песни на покруса, те не са опит да кажа нещо, което никой не е казвал. Моля се те да не Ви подразнят с баналността си. Единственото, което се надявам да постигна с тях, е — да чуете оная тишина, която прави туптежа на собственото Ви сърце — екот от нещо несподелимо съкровено, лазурно като вълшебството на нашия роден език!
_____________________
 

ПЕЧАЛНИ НАПЕВИ

ЗА РОДНИЯ КРАЙ И ДУШАТА

_____________________

Художествен звукозапис на цялата стихосбирка можете да чуете тук:

  •       1. свитък първи: покрусена земя
    [23:42, 21,7 mb]
  •       2. свитък втори: ad astra
    [27:12, 24,9 mb]
  •       3. свитък трети: поля и хълми
    [7:54, 7,24 mb]

_____________________

СВИТЪК ПЪРВИ. ПОКРУСЕНА ЗЕМЯ

placnapevi

_____________________

Покрусена земя

Над посърнали угари хладно ръми. Ръждавеят
обжарени от зноя на лятото ниви безплодни…
В градовете ти чума невярна отколе вилнее,
хлебородна земя, преобърната в пустош неродна.

Необрисани сълзи в брезните — зърна несъбрани
с нажалени очи дирят враните… Хрома кобила
тири в калния друм сиромах… Като пламнали рани
в овъглена снага тлеят нощем звездите над Рила…

Моя родна земя, преобърната в храм безолтарен,
мой народе, съсипан в неволи — безбожни тъми
раздери в покаяние; плюй в тая дива поквара!…
… Над поля непосяни дъждът покрусено ръми…

(1996 г.)

Плач

Душите — сиротни.
България — срината цяла.
Извехнали съвести.
Де е престолният град?
Над рyини клети е дива трева избуяла.
Робува народът отново невям. И нерад
сал месецът кротко сияе и спомени спомня
за давнешна слава, за свято и свидно гнездо.
Но спомен лъжата не храни.
Умира бездомна
Родината моя.
Погребана в тиня звезда.

(2000 г.)

Старец

Земята е страшно студена,
а слънцето грее над слепи.
И старец — ей там, примирено
из кофите рови за хлеб.

Надежда във взора не свети,
С боклук е зарита душата.
България тъне в несрета.
Царуват лъжци и предатели.

Без жал е «родината» нова.
Без обич е новият свят.
Омразно е всичко Христово,
народът — удавен в разврат.

А прежната свидна Родина
ведно с тоя старец е клета
осъдена сякаш да гине
от старост сред кофите смет.

(2000 г.)

Снежна среднощ

по «Конец русской былины» от С. Бехтеев

Дали бе стон на вятър из полята?…
Дали бе сняг, пътеките замитащ?…
Или на гроба в ледните обятия,
пиян от блуд, народа мой политна?…

Захвърлили и чест, и свян, и слава
децата твои теб погребват, клета —
теб, родна майко, гонят и предават
без съвест на губители заклети.

А ти мълчиш, задавена от жал,
без плач, незабелязана, гаснееш.
Старице родна, кой те би прибрал
в туй царство на тирани и лакеи?

… Крило ли бе премръзнало на птица?…
Въздишка ли последна от полята?…
Или от син прокудена вдовица
на гроба падна в ледните обятия?…

(1999 г.)

Тяхно време, тяхна власт…

Вън тълпите ликуват. На времето робите пеят
и стъгдите шаманено с рев трикольора люлеят.
Накрай града — ограбен, тъмнолик
пустее храм с камбана без език.

Как чуждо неонът лъщи във очи измътнели,
гъмтят в тоя град омагьосан душите умрели.
Душата ти е храм многострадален,
иконите му — в тиня овъргаляни.

Колко страшно е! Даже младенците псуват,
Неграмотни деца антихрист по стените рисуват.
Ръка простри, Христе, докрай смири ни,
да не зачерним святото Ти име!

Всъде кикот ехиден… тълпи се несметни чернеят,
знамена, напоени във кръв християнска люлеят.
«Дойдете, верни, в светлите покои
на вечността, чеда, докрай остали Мои!»

(1996 г.)

Разруха

Белия храм на душата оплаквам
Никой не влиза в него сега.
Вехт и порутен, той гости не чака.
Народе мой свиден, не е ли така?

В черна умора от труд безнадежден,
в задуха бавна от злост и тъга,
вече към прежния свод не поглеждаш…
Народе мой милен, защо е така?

Светъл е бил за нас робския дел!
Мрачно е иго днес светлия свод
скрило от взора на моя народ —
Народе мой страден, къде си поел?

(2001)

Цветя в морето от зло

Тихо капят цветенца в калта.
Планините бледнеят тревожно.
Подир зимата мре пролетта
и детинството е невъзможно.

И в очите младенчески зрее
на греха присмехулният блясък
и зениците детски не греят,
сърчицата са свити от крясъци.

Колко страшно е да си дете
в тоя свят, заприличал на блато,
дето тлее разврат да растеш
сред морето от зло да си цвят!…

Звезда

Преди триста години все тая звезда е горяла
и е гледала моя съсипан в неволи народ,
и е гаснела мокра в росата ни кървава, спряла
ход над тая земя, де и днес мъкне чужди хомот.

Но тогава край одъра беден редели са в мрака
със славянски напев скръбни майки заветни слова:
«За Христа, мое чедо, живей! Не бъди Богу враг!
Зарад вяра и род не пожалвай ни дом, ни глава!»

И, смирени под злия ярем, все по-чисти и светли,
към звездата заветна са гледали мойте деди!
Де е днес тая майчина песен? Край одрите свети
телевизор студен и звездите небесни гаси…

И след трийсе години дали ще се чуе славянска
реч из тия земи? Или моят съсипан народ
ще изчезне и само звездата над «хуни» погански
ще угасва и помни единствена вяра и род?…

2001 г.

Де е България?

«Питат ли ме де зората
ме’й огряла първий път…»

Кой открадна Родината моя, кажете. Кажете!
Кой в огнището бащино пепел дори не остави?
Кой дечицата мои плени, поквар? и забрави?
Кой измисли «народната власт» нещадяща човека?

Де е оня народ, осветен от вековни тегл?ла?
Де е кроткото слово? Десницата, твърда от труд?
Де е погледа — ясен от съвест без сянка на блуд?
Сякаш чума е ядна молепсала всичко без милост…

Горе пият, купуват, продават, плодят се и мрат,
ослепени от страсти ужасни, пияни от грях.
Долу стенат, гневят се, умилкват се, просят, «живеят» —
без надежда, без милост, без обич, в нетръгващ си страх.

И за Бога забравила, тихо България чезне.
Мрат селяците кротки, изчезват гори и селца.
Идат, мрачни, навъсени, алчни, себични, разглезени
на епохата нова невежи и скучни деца.

Ти ли, Майчице родна, поиска такава съдба?
Ти сама ли продаде невестинство, свят и душа?
Как да вярвам, че свои те в гибелна бездна натирят —
та нима зарад тях те бичуват без жалост сега?

Де е святият лъч на надеждата, стрaха Господен?
Де е страдният взор, у Спасителя трепетно впит?…
Пада мрак. И под гнусния плащ на позора народен
не потръпват сърцата, от зло ненаситно обвити.

Още миг и очите любими навек ще угаснат
и утробата родна в неродна земя ще изгние.
Ще остане ли спомен? Илй с нова вяра ужасна
твойта Вяра, Родино, народът злочест ще затрие?

Ала отговор няма. Дочувам как все по-далеч
дрънкат пранги, камшици хлестят и на запад изчезват
мойте братя пленени… и зее в Родината бездна…
И реките пресъхнали друмища робски са веч…

2000 г.

Българска нощ

Злати неволна месечина
опепелените градини,
окаменелите реки
и омъртвелите дървета
на разорената Родина…
Ръце от дим протяга тя
към своя небосклон продаден,
размазват сълзи напомаден
със неславянски лъсък лик
и тя се взира с уплах страден
към дните древни и велики,
и плаче овдовяла, черна,
сиротна сред тълпа неверна…
Злати печална месечина
озлочестената Родина
и само мъртви дървеса
на Бога чуят там гласа…

У нас

Посърнал облак плаче над нивята.
Овчар в безлюдно село се завръща.
Лисица гледа вяло към лозята.
Сокол кръжи над разрушени къщи.

Родината умира

«Умираетъ Отчизна моя…» (С. Бехтеевъ)

Родината умира. Вече гаснат
в зениците ? сетните лъчи.
Като за сеч надвесен, бляска остро
над край поробен месец мълчалив…

В България вилнее мор и грях.
Разбойници кръстосват длъж и шир —
беснеят, грабят, блудстват, сеят страх,
над майчин говор гаврят се безспир —

разбойници в костюми, с вратовръзки,
възпитани, с причесана коса…
В пустеещите къри бляска гъста
на край поробен лютата роса…

2001 г.

Родина

Не тая родина —
на похот, измяна и грях,
кога бях невръстен
аз трепетно, Боже, познах!
Но моята тиха и свята
страдалица родна земя
и нейната проповед кръстна
и нейната свята рая! —
Понесъл без ропот
на робството злия хомот
и взора си топъл
към Бога обърнал народ!
Те още ни гледат
с умити от сълзи очи —
дедите ни святи…
И нещо у мен не мълчи,
и нещо дълбоко
напира, горчи и бучи,
стаено от века,
не пее, а грозно ечи!
И новото робство,
от ярост настръхнал, проклинам!
И плача за тебе,
убивана моя Родино!…
20 януари 2001 г.

Завръщане

«Да се завърнеш в бащината къща…»
Посвещавам на Д. Дебелянов

I.

Отминувам ормана. Ей, татък замрялите хълми
над дуварите бялнати заникът смиром сияй…
С благодарност към Бога душата ми страдна се пълни —
ей го родния дом! И познайника стар — чичопея!

Напълзял по стените бръшлян! А над къра блещукат
рой светулчици. Вечер е. Месецът в свода е цял.
Отмалели нозе отпочиват — най-после съм тука,
де под ореха вехт ме е утреник тихо люлял.

По-заможен не станах, не найдох ни стряха, ни мир.
Вредом срещах безбожни, от грижи оядени хора,
ден за ден оцеляващи в сложния градски неспир
и отчаяно дирещи смисъл в света богоборен.

И сега съм от бродене грохнал… Но стряхата родна
ме прикътва гальовно… И сякаш дете съм отново
подир мрачната зрялост в греха оцеляло по чудо.
И Христа умолявам за прежния свят неотровен.

II.

Изнурен от тегоби житейски се лутах
дълги дни — обездрумен, безхрамен, нецял.
Да съзиждам залавях се. После порутвах
с яден плач съграденото с толкова жал.

В извървяния път сетне дълго се взирах
и с топежа на дните погубени таех.
Съгрешавах, унивах и все не намирах
Оногова, Когото че търсех не знаех.

Ала грешната глъб на живота ми скверен
Ти проряза с лъчите Си тайно, Христе,
и разплака душата отчаяна — верен
и на най-недостойното Твое дете!

В тоя миг се срупаха мечтите ми жалки
и пред мойте намъчени с мерзост очи
бялна пътят свещен. И светът побеснял
ми се стори — презрял любовта Ти пречиста!

Оттогава аз пак изнурен преминувам
дълги дни. Ала леко е с Тебе, Христе!
И тегобите птичи перца ми се струват,
що от мен се отронват в летежа към Теб!

Минало свършено

Едра жарава в огнището тлее.
Плахи звездите са в зимния свод.
Куче прелае. Балканът чернее.
В робство чернее и моят народ…

Тлъсти управници алчно продадоха
тая удавена в сълзи Родина.
Кърви в браздите и кости в ливадите —
минало свършено. Невъзвратимо.

Утре огнището страшно ще зее,
зима зорницата с лед ще смрази,
само в Балкана сами ще чернеят
кръстове ниски посред брезите.

Чуйте, деди, мойта песен и вие:
Свята България тихо загина!…
Кости всред нивите. Житото гние.
Минало свършено. Невъзвратимо.

Славянска тъга

Отлитат онемели — като птици,
огреяни от заник тихоален…
Напущат ни — на мащеха дечица, —
славянските слова със взор прощален,

с очи дълбокосини, примирени,
провождат ни из пътя «нов» плебейски,
и шепнат сякаш: «сбогом!», утомени
от лъст латинска, похот европейска.

… Бълнуваща за нрави нехристови,
прелъгана от Запада разгулен,
измамена Родино, с думи нови
позора си се мъчиш да забулиш!

* * *

Целувам славянското слово —
«Бог», «Светлина», «Бъди!»,
и сякаш сред вас съм отново
мои чисти и святи деди!..

Дял втори. Ad astra

Ad astra

Душата ми плаче за синята вис,
за синята вис, озарена прощално;
очите ми чезнат над облака чист —
над облак лъчист подир вечност пасхална.

Нехайно погубих си дните покайни,
нетрайни съкровища купища сбрах,
и ето — на дверите вечност нечайна
хлопалото тропна… и сепна ме в грях.

Но сълзи последни даруваш ми, Боже!
Въздишки последни от ледни гърди
сподавят ме — спомени в плач невъзможен
по дни неродитни — безжитни бразди…

Смили Се, Христе, над смирения червей,
прекарал живота си в земната гной!
Душата спаси ми от плена всечерен
на вечната гибел — в нетленен покой!

Душата ми плаче за синята вис,
за тихата вис, озарена пасхално:
във сълзи вземи ме — покаян и чист —
щом хвръкне сиротна от тялото кално!

8 юни 1996 г.

Вечер преди Причастие

Ден-път измина дневното светило.
На снежен куп въз тихата гора
вечерник морен облаците сбра —
отплаващ кораб с пламнали ветрила.

За светлина душа ми зажедняла
на Тебе — Светлина предвечна — пее
и с Теб навеки моли да се слее,
душата ми от грях изнемощяла.

Дойди, Христе, плени ме в любовта Си
и цял ме прикови към Твоя трепет —
душата ми одей в небесна дреха
и злото ми сърце омий в Кръвта Си!…

1996 г.

Псалом на девството

В теб няма ни прашинка мрак. Ти грееш
със кротостта на утринна далечност.
Пронизвайки всемира, тихо вее
от теб благоухание на вечност.

Разплутата от сласт земя те мрази
затуй, че носиш в себе си небето.
Гнездо ти нямаш в калните оврази,
ни дом на скотоумеца в мазето.

С очи на ангел гледаш през мъглата
на тленния житейски кръговрат
и с мирен дух съзираш светлината
предшествуваща рая несъзрят.

Във тялото безплътно обитаваш,
във мислите свещени се таиш —
душата със дъха си освещаваш,
от временната смърт се не боиш.

Дарувай ми небесния си мир,
неземна добродетел, съкрушила
на тлението срамния кумир
и Бога на човеците открила!

Елегия
на баба

Как чакам вечер дъхавите клони
на старата липа край моя дом
луната да погали, да отрони
звездица лъч над тоя град-фантом.

Как тихо грейва споменът тогаз
за детство, похитено твърде слабо,
и още из ру?ните му глас
молебно шъпне сладка дума: «Бабо!»

И тя отвръща: «Чедо, прибери се,
че пада мрак!» Как скоро падна той!
Не го усетих даже — вогнезди се
в душата ми… Прояде я до гной…

А старата липа с горчиви гранки
пак милва набразденото ми чeло.
В прозореца ми бабината сянка
през листите заплакан взор е свела…

Застъпница наша

Дохождат дни в живота ти, когато
отвсъде те връхлитат урагани,
отнето ти е сякаш всичко свято,
душата ти е пламнала от рани
и ти се блъскаш в рифове, несетил
отколе под нозе-си бряг надежден,
разколебан, намъчен от несрети —
сал черни дни пред погледа премрежен.

Ала в скръбта, и сам не знаеш как,
сърцето ти съгрява име свято;
то мигом разпокитва тоя мрак
и отшумява бурята невнятно,
и шепнеш в изнемога подир бесен
порой от сладострастно-черни мисли
пресладката архангелова песен:
«О, Благодатна! Радвай се, Пречиста!»

Приютен

Когато грях пояжда всяка фибра
на моето разтляно естество,
гризе ли ме кат’ разлютена хидра
покварна похот, алчност, големство,
във Словото свещено диря пристан
от вихрения страстен ураган,
докле смирен в божествената Истина
примлъкне воят бeсовски, и сган
от мисли зли тозчас се попилее…
Тогази коленича просветлен
и цял пропит от страх благоговеен —
пред Тебе, Боже,
в Тебе приютен!…

Желание

Спусни в душата ми тез сини небеса —
да светне тя, от мрака утомена,
като невяста свято пременена,
като звезда в предутринна роса.

От светлостта небесна запленена
да дири път без спир и без утома
към своя вечен дом — а тук бездомна
към Тебе, Боже, светло устремена!

Молба

Аз искам да Ти дам сърцето си до дъно,
а Ти го изкови в потир неопетнен.
В смирената му глъб налей безсмъртно вино —
Духа Пресветъл, Боже мой, на Словото Свещено.

Живот си Ти, Христе! Душата ми да чезне
в Духа Ти Всепречист, Те моля, дай ми вечно,
та в Теб да се стопя докрай, като в пресветла бездна
една прашинка тъмна — в Твойта благост безконечна.

Към Ангела-пазител

Когато ме връхлитат мисли черни,
талази мътни люшкат ли ме бесно
не ме оставяй, Ангеле небесни —
отвей с крило мечтанията скверни!

Челото ми с прохладна длан допри
и в миг кипежа зноен усмири —
да зърна над смирените води
в небе преясно Божите звезди…

Песен

Небеса, небеса,
наша светла печал!
Птици бяхме, а ето —
крилете са в кал.

Докога, докога
посред земния пир
щеме дири покой
и отрада, и мир?

Без звезди и небе
е земята нецяла.
Без Христа сме лишени
от надежда и цел.

Угасни, угасни
наша земна печал —
без небе не е птица
никой нивга видял!

От сърце, от сърце
да погледнем натам,
де сияе отвека
пренебесният храм.

Да заплачем по Бога,
да намразим таз кал!
Небеса, небеса,
наша светла печал!

Молба

Спусни се, Ангел, в дворове със дюли,
над гаснещи прозорци се сниши,
на плачещите сълзите със тюла
на ласкавост небесна обриши,

на просяка вземи ръка гальовно
и шепа умирение му дай,
та да забрави дните си скитовни
в страдалчество за дом и роден край.

На грешника въздей очите болни
към необята звезден над света —
да намрази селенията долни,
де пусти е погубил куп лета…

И мен недей, о Ангеле, забравя,
в душата ми отрада тиха влей —
че дене я житейска скръб придавя
и свят безбожен тайно я пилей,

че чезна за просторите далечни
на тоя звездороен небосклон
и плача за селенията вечни,
съсипан от света, с подавен стон…

Без дом

«Но Син Човеческий, кога дойде, ще намери ли вяра на земята?»
(Лука 18:8)

Сред блата и смрадни мочурища,
де на непрестанен грях дъхти,
в димна нощ, сред хорските градища
тайно бродиш като просяк Ти,
Който небесата си разперил
и нашир морето си разлял —
в път последен тръгнал да намериш
зрънце правда в тоя род изтлял.

Тихо прекосяваш град след град,
напращели в похоти и сласти,
Срещаш ни — и тулиш взор нерад,
вредом куден от закон и власти.

През сълзи съзираш — бесолики
нявга боголиките души са
станали — и всякаква прилика
с Тебе са изгубили. Магьосан
тоя град, вбесен от лъст, е сякаш,
тая нощ — разплодница на грях…
Боже мой, виж със колко скръб те чакам,
избави душата ми от тях!…

Цветя вместо грях

Често пъти под преспите тъмни
на очите, склопени за сън,
на греха хитровърхите кълни
тайно никнат отдън…

На лукави мечтания яки-
те и зли коренища горчат
вдън душа — като сплетени драки
безобразно стърчат.

Боже мой, избави ме от тях!
Боже мой, дните детски върни ми!
Та заспал на уста с Твойто име
да сънувам цветя вместо грях!…

На една оставена майка

Не можеш спря отлитащите дни,
догаряйки, от мъка изтомена,
и вечер във очите ти стъмени
преглътнати съзирам куп злини…
За вярата ти татко те захвърли,
и оттогава тежка сянка скри
под мрачен креп очите ти добри!

О, родна моя! Искам да отхвърлиш
от грижите си тоя земен прах,
от мислите си — всеки таен страх,
и щом се върнеш в къщи уморена
да коленичим заедно смирени
пред Бащиния лик в молитва тиха —
за всинца, що ни нявга огорчиха!

Предсмъртна молба

Когато последна сълза от очи ще пророням,
когато последна въздишка гръдта ще таи
с грижовно крило заслони ме, о Ангеле скромен,
и взор безутешен ми с тиха ръка приклопи.

Настане ли миг на разлъка — безвестен и страшен,
Дойди ми край одъра — светъл, радушен и бял,
Дойди в мойта нощ като бяла звезда засияла,
щом свърши нечайно на земни живот друма прашен.

Та тялото грешно напуснал, да видя не оня,
що с грях ме мъчи ден и нощ — оня гнусен лъжец!
Но, скрит под крилете на твоята светла заслона,
да видя най-сетне в Родината своя Отец!

Три великопостни песни

Песен първа

Отново идат дни на покаяние.
С отмерен звън събира храма свят
на тихото Андреево стояние
и беден и богат, и стар и млад.

На сън отхожда дневния светлик
и топъл сняг звънливо пей в улука.
Пристъпяш смиром в храма белолик:
свещици пред иконите блещукат.

«Помилуй ме!» — мълви отеготено
от скръб житейска грешното сърце.
«Помилуй ме!» — втор? му свят-вселена
под свода мръкнал дигнала ръце.

И твоя ден към заник се накланя,
и нещо свидно спомнил си, заридаш;
в призвездна тъмнина безмълвно скланяш
колене пред невидимия Цар
и всекиму готов си да въздаваш
за зло — добро, утеха — за обида,
за жлъч — нектар, милувка — за шамар…

И сетен звън молитвата гореща
едвам възпира. Сводът ръченик
всезвезден над земята ниско свежда
и всякое сърце невям усеща
прощаващ взор над храма белолик!…

Песен втора

Тъче безспир и разтъкава
неведома ръка без прежда —
ту небосклоните одява
във златопразнична одежда,
ту нищи я и ги раздява,
багрянеца със креп менява
и вместо пир ни плач отрежда.

Пристава корабът. Прибоя
покорно рамене отпуща.
Надвечерта сменява зноя
и най-подире — звездороен
покров моретата обгръща.
Житейските весла без сила
висят в подмоли усмирени.

Така житейските моря ни
и нас измъчени изхвърлят
на пясъчния бряг на поста,
замаяни, покрити с рани.
Дошло е време да захвърлим
весла, да стъпим върху моста
към бреговете възжелани!

Песен трета

В Господните двори блещукат свещици
и ликове скръбни светлеят край тях.
Тук някой нашепва покайна молитва,
там друг изповядва се. Всякой е тих
и всякой изтайно Христа умолява.
И всякое слово в Канона покаен
във камъка твърд на душите дълбае
със ангелски пръст словесата незнайни
на порив небесен, на благостни тайни.
И всякое слово поръся душата
с роса благодатна от свода небесен,
и тихо е, тихо е в храма чудесен,
тъй както е тихо след изповед свята!…

Разлъка

Кажи ми «с Богом», мамо ненагледна,
че гледам твоя лик за сетен път,
че милвам твойто чело за последно
преди да го закрий от мен пръстта.

Нима било е сън?… Тез бледи шъпи
са кътали главицата ми детска —
отегнала от болест… Тия скъпи
очи над мен са бдяли в нощи трескави…

По-бързо и от сън е отлетяла
на детството омаята премила…
И днес — от благодарност отмаляла —
душата ми разкъсва плач без сила.

Кажи ми «с Богом, сине!», мамо родна!
В разлъка сетна с обич прегърни
на твойте болки рожбата негодна —
зарицата на твойте черни дни…

И ти, и аз сме само прах. Но Бог
могъщ е да ни събере съдбите!
За тебе аз до кръв и изнемога
ще моля Бога, в дрипи ще се скитам.

Сълзи ще къпят всички мои нощи,
та дните да огрей надежда свята…
Но моля те — поне един път още
в очите погледни ме, мамо златна!

Дял трети. Поля и хълми

След дъждовна нощ

Буенакът проливен нощес залови
по снишените стряхи молитвена песен
и тревите я слушаха, в Бога унесени,
и я пяха в сумрака гори и води,
и гласяха я ручеи светли-звънливи,
и я пазеха свидно поля и погория —
като спомен за нявгашна мила изгора,
като странник, замръкнал сред есенни ниви.
Но мълчеше в сърцата, без глас и език,
тоя роден псалтир, тая тиха тъга, —
обковани в желязо, под свод без дъга,
те унило се нижеха в сив върволик
те живееха сляпо, безбожно, беззвездно
ненаситни на грях, оземлени и глухи…
А дъждът се задавяше в сълзи нечути
и звездите мълчаха над човешката бездна.

Желание

Звезди в необята на нощната вис
на древни мълвят векове словесата,
псалтирено пеят щурци из нивята
прослава на Бога, безкрайно Пречист.
Открай векове се пролива все тая
псалтирна възхвала на Святия Бог:
над сребрени облаци тя се чертае,
звъни с дъждовете над синор и слог.
Прослава безсловна реките препращат
в смълчани лъки и смирени баири,
оттам златозарни лъчи я подхващат
нагоре към свода с възторжени лири.
И искам по-нисък дори от щурците,
в нощта необятна, в обятия святи,
да сетя най-долу, най-ниско в тревите
смирения взор на небе благодатно.

Есенно утро

1.
Тихо в мъглата
златеят цветята,
в утрото бяло прокрадва лъчи
слънцето меко.
Тамо далеко
хребета дрипав нерадо мълчи.
Есен е вече.
Свода далече
висне унило над пустата шир.
Ябълка гнила
тупне без сила —
тиха въздишка след летния пир.

2.
Сури върхове мъглата тули.
Вятърът и птиците мълчат.
В двора се жълтеят топло дюли —
сълзи на отминалото лято.

Есенни минзухари
на Ачо

По-нежен е само цветът на небето.
От страсти несегнати, топло мълчат
и грее в сълзите им лъч неотнета
на детството радост — без слово. Без плът.

Там утре без тях ще осъмне тревата,
ще зъзнат пчелите сред листи без цвят,
а те край иконата грея щат свята
преди да издъхнат — и нам ще простят.

Треви

Те са кротки като есен.
Уморен от доброта,
вее ги горняк унесен
на поляните в скута.

Есенна песен

Свети далече
кротка луна.
Песен е мракът
от тишина.
Сънно щурците
полята люлеят.
Кърът море е —
Балканът е кея.
Нежно лодкарят
грее с очи,
стадото тири,
топло мълчи.
В диви долчини
гаснее небето,
в тихи тъги
есенее полето…
След мъгла

1.
Раздра най-сетне слънцето мъглите,
изпъстри в миг ливадите денят.
Прохладни сенки покривите китят.
Лъчи в руната облачни горят.

2.
В капчица роса искрици
утро светло пръсна —
там калинката невръстна
зърна окъснели птици…

Зимна приказка

Стели се в сумрака сняг —
тих и спокоен,
никому враг,
черния гръб на земята
с бяла премяна замята.

Стели се в хората мрак,
чер и зловонен,
Господу враг.
С черна премяна замята
белия лик на душата.

Планински повеи

Само тихата щурчова песен люлее
тишината планинска в тревиста постеля…
* * *
С шишарките звездите премълчават
вината си съвместна пред нощта —
не спят, но тишината нарушават
с мълчание, по-светло от снега…
* * *
Без звезди тая нощ кръгозорът
висне мрачен над двора.
Мисли нейде в тъмата реката
колко текла е тук векове,
сред скали строгочели,
канари настърчели,
над пътеки на зли ветрове;
как е стигала бистра селцата,
как без дъно синеел простора
на водите ? пълни с умора…
* * *

Над глухите хребети месецът цял
е тихом изгреял и бял засиял.
Житарите глухо сред сухите буци
на хълмите неми ридаят-скрибуцат.

* * *

Запрял над хребетите мълком
наднича в одаята месец млечен
и с поглед тих… унил… обречен
нерадо кътовете пълни.

* * *

Тихнат баирите. Дебне тъмата
де ще се спре месечината цяла —
да я примами, наивна и бяла,
и да я погне далеч — към нивята.

* * *

И сведе взори мъжделиви
над руйни лесове луната
и над простори въжделени
разля невиждана позлата.
Одрипавели дървеса
одея с ямурлук посребрен
и на кошари и селца
легенди заразправя древни…

_____________________

© 1996-2017. Петко Тодоров Хинов.
Последна редакция, 6 август 2017 г.
Севлиево, България

Print Friendly, PDF & Email