Тихо капят цветенца в калта. Планините бледнеят тревожно. Подир зимата мре пролетта и детинството е невъзможно. И в очите младенчески зрее на греха присмехулният блясък и зениците детски не греят, сърчицата са свити от крясъци. Колко страшно е да си дете в тоя свят, заприличал на блато, дето тлее разврат...

на моя приятел от детството, Мирю Луната плуваше в умисленото нощно небе. Гълъбите кротичко спяха в малкия гълъбарник. Направил им го беше Мирчо миналата седмица. Спеше и Мирчо, завит като пашкулче в топлия креват. Спеше, ала сънят му не бе спокоен, като съня на другите деца. Мирчо бе по-различен от...

Начевам дългообещаното писмо с въпрос: какво е общото между детството и вечността? Детството е сянка на вечността при Бога, вечността е истинското, незалязващо детство. Спомняш ли си оня евангелски час, когато “учениците се приближиха до Иисуса и рекоха: кой ли е по-голям в царството небесно. И като повика Иисус едно...

Службата, съставена от мен през 2007 г., в чест на 1100-годишнината от блажената кончина на светия равноапостолен княз Борис-Михаил, просветител на българския народ. Паметта му се чествува на 2 май.

Това се случи неочаквано. Пътувахме с моя приятел чичо И. към София с автомобил от един далечен град. Вече наближаваше обед и тъкмо минавахме през някакво малко населено място – пропуснах да забележа табелата с името. Всъщност, не съм уверен имаше ли такава… Още преди да влезем, чичо И. предложи...

Съставена на църковнославянски език през 2001-2002 г. Предварителен преглед: Можете да свалите електронното издание на службата оттук

Изтръпнал наблюдавам нощем как устремно мигът се свлича, след миг, недообикнат още, по сипея, живот наричан. Заспивам и усещам как след някакъв въртоп несвестен, и тоя ден изчезна в мрака, сбогувайки се с мен за сетно! И спомен от далечна пролет, като от стих недоизречен през струите на бесен полет...

Те правеха любов. Когато я направиха, Богдана я нарекоха. Те правеха любов. Не я оставиха край пътя, нарекоха я Катя. Те правеха любов. да се роди ѝ дадоха докрай, нарекоха я Николай. Те правеха любов. И в топли дни, и зиме я канеха – и тя, и той, у тях...

Топла е стаята, потънала в предутрин мрак. Тиха, печална музика се носи в малкото, съкровено пространство. Болното бебе лежи между мама и тате – то е тъй мъничко и беззащитно, че до него те изглеждат като две планини, изпълнени с докрайна обич. Невръстното детенце се усеща надеждно между тия планини,...

Между три хълма, разположени като три силни опори – за гръб срещу полския вятър и дивите зверове – има едно село. Покрай селото тече обичайната река, без която никое българско село не може да живее. В далечината трепка като в мараня гръбнакът на България – старият Балкан. Старо е то...

Спомнямъ си врѣмето, когато изъ нашия край все още можѣше да се чуе истинскиятъ севлиевски диалектъ – съ невѣроятната му мекота, плавность, неповторима изразность, нѣкои изрази и думи дори не можехъ да намѣря и въ диалектни рѣчници. Тѣ вече сѫ изчезнали. Не си спомнямъ врѣмето, когато севлиевскитѣ народни пѣсни все...

«Сѣмейство» е дума, кореняща се въ словото «сѣме», което на старобългарски често се употрѣбява въ значението «потомство». По своето значение и смисъль сѣмейството е съюзъ, призванъ да ражда потомство, дѣца. Коя жена би се съгласила да се омѫжи за импотентенъ или безплоденъ мѫжь? Или за скопецъ? Безплодието на сѣмейството не...

Старата улица. Старата къща. Нашата стара липа! От стройна мома до корава старица пред старата дядова къща тя бдяла и чакала кога ще се върна под покрива тъжен и роден. Четирсет години откак я познавам — над прага ни клони склонила! И още четирсет с любов бих я гледал и...

На татко и мама Малкото дете седеше край прозореца и гледаше. Снегът се сипеше спокойно и колкото по-дебел ставаше, толкова по-леко падаха върху него нови и нови сребърни пухчета. Вън бе тихо като в сън. Залепило носле върху стъклото, детето слушаше как в печката пукаха и пращяха горящите дърва —...

Родният край е тясно свързан с всяка човешка личност. Опитите да се «интернационализира» самото човешко битие неизменно води до всеобщо оприличаване – тоест обезличаване. Причината е, че човешката личност се оформя «някъде» (духовна топография) и това «някъде» е родово-народностно, започвайки от обятието на майката и бащата. То не е просто...

С колата стигнахме в подножието на планината – могъщата българска Родопа. Но това беше непозната, ширна, висока планина. – Къде е селото ти? – попитах моя приятел, който ме водеше да ми покаже родното си село. – Нагоре, по високото. На 16000 метра надморска височина. Първата мисъл, която ме споходи...

Днес отново го видях. Циганинът от детството. Веднага го познах – същото лице, но набраздено от една тиха, неведома печал. И косите, почти изцяло бели. Сняг върху бронзова земя. Преди повече от трийсет години го съзерцавах как, яхнал маркуча на цистерната, миеше улиците – сякаш юнак от приказките бе яхнал...

Има хора, с които мислено разговарям на «Вие» даже когато помежду си си говорим на «ти». Такива едни хора – деликатни, раними, тихи, дълбоки, свидни на душата ми, които се боя да доближа със словото си. Настроението, което такъв човек поражда в душата ми, е калиграфско – на върха на...

Сплъстените завеси тежко висят от източната страна на стаята. Детенцето вече е будно и неспокойно, бие, удря, натиска мама и татко с крачета и ръчички и току-виж заплакало. Ставам и отивам към прозореца, дърпам завесите и ме блъска река от светлина – въртоп от слънце полита през стъклата и залива...

През 1493 година в столицата на Черногорската държавица — Цетина, с технически средства, доставени вероятно от Венеция, е основана първата славянска кирилска печатница на Балканския полуостров. На следващата година там се ражда първата славянска книга, отпечатана на кирилица. Тази книга е Осмогласникът. Печатарят u е йеромонах Макарий. В много отношения...

Облак рухо разповил над задрямалия кър сред харман от синя свила като белогрив айгър. Сиромашко, свидно лято! Малките пастири пеят, лястовички, сетно ято в южни далнини се реят. А сърцето – тъжно свило в гняздото си болно птиче… и детето закъсняло търси грейнало кокиче. Ала пролетта отдавна е отминала и...

Вкопчен в писането, като потъващ – в сламка, той неспирно пише. Всяка мисъл, впечатление, всяко възвишено стремление, всичко иска да запише и да остави някому? Кому? Светът е ням. Вече не четат поезия. Но само поезия ли? Буквите са вече паметник на древността. Сега е настъпила епоха, огледална на предписмената...

Негово Величество Прогресът устрои тъй, че зад огромните наглед удобства, които той въведе – или по-скоро, в които ни въвлече и повлече – да не забелязваме подменените истински неща с техни електронни двойници (въображаеми неща). Писалката стана клавиатура, хартията – е-хартия, усмивките – емотикони, сълзите – плачещи е-мотикони, реалността –...